«Ама, разбира се — помисли си Бет. — Или е така, или искаш да си го помисля.» Постоянно ѝ го напомняше след развода.

Седнаха на люлката. Той се люшна напред-назад, после облегна и разпери ръце.

— Готино е, ти ли го направи?

Тя се постара да остави възможно най-голямо разстояние помежду им.

— Логан я постави.

— Логан!

— Логан Тиболт. Работи в кучкарника при баба. Помниш ли, виждал си го.

Той се почеса по брадичката:

— Онзи тип, дето беше тук една вечер?

Като че ли не знаеше!

— Точно той.

— Харесва ли му да чисти клетките и да събира гадориите? — попита Кийт.

Тя пренебрегна очевидната подигравка.

— Аха.

Той въздъхна и поклати глава:

— По-добре той, отколкото аз. — Вдигна рамене и се извърна към нея. — Е, какво има?

Тя внимателно обмисли думите си.

— Не ми е лесно да го кажа… — Замълча, сигурна, че така ще го заинтригува повече.

— Какво има?

— Онзи ден говорих с една приятелка и тя ми спомена нещо, което ме озадачи.

— Какво ти каза? — приведе се към нея Кийт, вече нащрек.

— Преди да ти кажа, искам да знаеш, че са само слухове — приятел на приятеля на приятеля чул еди-какво си, което най-накрая стигна и до мен. Става дума за теб.

— Привлече вниманието ми.

— Ами тя ми каза… — поколеба се Бет. — Каза, че си ме следял, когато съм излизала на срещи. И после си заявявал на мъжете, че не искаш да излизат с мен.

Бет се постара да не го гледа в очите, но с периферното си зрение забеляза как лицето му се скова. Не беше само смаян, а и виновен. Тя стисна устни, за да не прекали с думите.

Лицето му се отпусна.

— Не мога да повярвам. — Забарабани той с пръсти по крака си. — Кой ти го каза?

— Няма значение — махна с ръка тя. — Не я познаваш.

— Любопитен съм — настоя той.

— Няма значение — повтори Бет. — Не е вярно, нали?

— Разбира се, че не. Как изобщо можеш да си го помислиш?

«Лъжец!» — кресна Елизабет вътрешно, но се овладя и не каза нищо. Кийт поклати глава във възцарилото се мълчание.

— Май трябва да си подбираш приятелките по-внимателно. Честно казано, малко съм оскърбен, задето изобщо водим този разговор.

Тя се насили да се усмихне.

— Казах ѝ, че не е вярно.

— Но пожела да се увериш, като ме попиташ лично, а?

Бет долови гнева му и си напомни да внимава.

— Така и така щеше да се отбиеш — подхвърли. — Познаваме се отдавна и можем да разговаряме като възрастни хора — изгледа го с ококорени очи, същинска жертва на невинна грешка. — Притесни ли се, че те попитах?

— Не, но все пак как изобщо си допуснала такава мисъл… — разпери ръце той.

— Не съм, обаче реших да те предупредя, понеже вероятно ти се иска да знаеш какво говорят другите зад гърба ти. Не ми се ще да говорят така за бащата на Бен и го заявих на приятелката си.

Думите ѝ оказаха желаното въздействие: той се наду гордо и самодоволно.

— Благодаря, че си ме защитила.

— Не се нуждаеш от защита, знаеш как клюкарстват хората. Клюките са токсичните отпадъци на малките градове — поклати глава Бет. — Е, как са нещата при теб? Работата върви ли?

— Все едно и също. Как е класът ти тази година?

— Много добри деца. Поне засега.

— Добре. — Кийт маха с ръка към двора: — Сериозна буря, нали? Едва виждах пътя.

— И аз си мислех същото, докато те гледах да се приближаваш с колата. А вчера на плажа беше страхотно.

— Била си на плажа ли?

— Да, с Логан — кимна тя. — Виждаме се от известно време.

— Сериозно ли е? — подметна Кийт.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Не ми казвай, че онази жена е имала право.

— Не, разбира се.

Бет се усмихна закачливо.

— Знам, само се шегувам. И за да ти отговоря — не, нещата помежду ни още не са сериозни, обаче той е страхотен.

Кийт долепи длани.

— А какво мисли баба ти?

— Какво значение има?

Клейтън се размърда на мястото си:

— Просто казвам, че подобни ситуации може да бъдат много сложни.

— Какво имаш предвид?

— Той работи тук. Знаеш какво става в съдилищата в днешно време. Излагаш се на опасност да те съди за сексуален тормоз.

— Той не би го направил.

Кийт заговори търпеливо, сякаш изнасяше лекция на някой младок:

— Повярвай ми, всички така казват. Помисли само — той няма връзки в общността и след като работи за баба ти, надали разполага с пари. Не се обиждай, но семейството ти притежава много земя. — Сви рамене. — Казвам само, че на твое място щях много да внимавам.

Звучеше убедително и дори загрижено, макар Бет да знаеше, че не е така. Приятел, искрено загрижен за нейното благо. Този човек е трябвало да стане актьор!

— Баба е собственик на земята и на къщата, не съм аз.

— Знаеш какви са адвокатите.

«Прекрасно знам — помисли си Бет. — Помня какво направи твоят на делото за попечителство.»

— Съмнявам се, че ще има проблем, но ще поговоря с баба.

— Идеята е добра — самодоволно заключи той.

— Радвам се, че не сбърках за теб.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш… че за теб не е проблем да излизам с човек като Логан. С изключение на притеснението за сексуален тормоз. Наистина го харесвам.

Кийт свали крака си на земята.

— Не бих казал, че за мен не е проблем.

— Но нали току-що…

— Казах, че не ме интересува с кого излизаш и наистина е така. Но ме интересува кой влиза в живота на сина ми, понеже съм загрижен за него.

— И така трябва, но какво общо има това?

— Помисли, Бет. В работата си ти не виждаш онова, на което ми се налага да ставам свидетел аз. Непрекъснато се сблъсквам с ужасни неща, така че наистина съм загрижен какъв човек ще прекарва много време със сина ми. Искам да знам дали е склонен към насилие, дали не е някакъв перверзник…

— Не е — прекъсна го Бет и неволно се изчерви. — Проучихме го.

— Може сведенията да не са верни. Не е трудно човек да си създаде нова самоличност. Откъде си сигурна, че истинското му име е Логан? Тук никого не можеш да попиташ. Разговаряла ли си с човек от миналото му? Или със семейството му?

— Не…

— Ето виждаш ли! Просто те предупреждавам да внимаваш — сви рамене Кийт. — И не го казвам само заради Бен, а и заради теб. По света има лоши хора и единствената причина да не са в затвора е, че умеят да е прикриват.

— Представяш го като някакъв престъпник!

— Не се опитвам да направя такова нещо. Възможно е той да е най-милият и най-отговорен човек на света. Просто казвам, че не знаеш какъв е всъщност. И докато не разбереш, по-добре да действаш предпазливо. Нали четеш вестници и гледаш новините! Не ти говоря неща, които вече да не знаеш. Просто не искам на Бен да му се случи нищо лошо. И не искам никой да нарани теб.

Тя понечи да каже нещо, но за пръв път, откакто седна да разговаря с бившия си съпруг, не знаеше какво да каже.

Двайсет и първа глава

Клейтън

Клейтън седеше зад волана в колата си и бе адски доволен от себе си.

Наложило се беше да съобразява бързо, но разговорът мина далеч по-добре, отколкото очакваше, особено предвид начина, по който беше започнал. Някой го беше изпял и докато шофираше, той се мъчеше да досети кой може да е. Обикновено в малките градчета тайни не съществуват, но тази беше доста добре пазена. Единствените хора, които знаеха, бяха мъжете, с които беше разговарял Кийт, и естествено самият той.

Може и да беше някой от тях, но кой знае защо се съмняваше. Те бяха червеи и всеки от тях беше продължил живота си. Нямаше причина някой да го е издал. Дори загубенякът Адам си беше хванал ново гадже, така че надали и той би си развързал езика.

Но пък беше възможно да се носи такъв слух. Може някой да беше станал подозрителен относно намеренията му и да е събрал две и две. Красива жена, която непрекъснато зарязват без видима причина. Като се замисли… май спомена нещо за Бет пред Мур или дори пред Тони, което нейна позната може да е чула, но не беше нито толкова глупав, нито толкова пиян, че да говори конкретно. Знаеше какви проблеми можеше да му създаде това пред баща му, особено след като в повечето случаи Кийт беше прибягвал до полицейски заплахи. Някой обаче очевидно беше подметнал нещо на Бет.

Той не вярваше много Бет да е говорила със своя приятелка. Сигурно си измисляше, за да го изненада. Можеше да е говорила с мъж или с жена, но така или иначе Кийт беше сигурен, че тя е научила тази подробност неотдавна. Познаваше я и знаеше, че не би могла да крие дълго нещо такова от него.

И точно тук всичко се объркваше. Той беше взел Бен в събота сутринта и тогава тя не му каза нищо. Както сама призна, ходила на плаж с Тиболт. В неделя я видя на църква, но късно следобед тя си беше у дома.

Кой ѝ беше казал и кога?

Клейтън си помисли, че може да е баба ѝ. Тази жена открай време му беше трън в очите. На дядо му също. През последните четири-пет години старецът се опитваше да я накара да продаде земята, за да я разработи. Мястото имаше не само хубав излаз на брега и реката, но през него минаваха и важни притоци. Хората, които се местеха от север, обичаха имоти на брега на реката. Дядо му обикновено приемаше отказите на старицата спокойно — кой знае защо той я харесваше. Вероятно защото посещаваха една и съща църква. Тя обаче изобщо не одобряваше предишния си зет, нищо че беше от паството на същата тази църква.

Струваше му се, че единствено Телбод е способен да предизвика тази бъркотия. Но откъде би могъл да знае, за бога? Бяха се виждали само два пъти и едва ли се е досетил за истината от тези кратки срещи. Ами проникването в къщата му? Клейтън се позамисли, но отхвърли предположението. Цялата операция му отне двайсет минути и дори не се наложи да разбива ключалката, понеже този тип не си правеше труда да заключва. Пък и нищо не липсваше, така че защо изобщо Телбод би заподозрял, че някой е влизал?