Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.

— Бет, какво търсиш тук? — попита той.

— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.

— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.

Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:

— Кой е?

— Моля те!

Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа ѝ, но после въздъхна:

— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.

Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.

— Какво иска? — попита Ноел. От тона ѝ стана ясно, че и тя е познала Бет.

— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.

— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.

— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението ѝ. — Обещавам.

Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.

Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.

— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.

— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.

— Относно?

Бет го принуди да я погледне.

— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.

— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?

Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.

— Не, не съм тук за извинение.

— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.

Въпросът ѝ остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.

— Страхуваш се от него, нали? — попита.

Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.

— От кого? Какви ги говориш?

— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.

Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:

— Не знам за какво говориш.

Тя направи крачка към него.

— Какво направи той? Заплаши ли те?

— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.

— Направил го е, нали? — притисна го Бет.

— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…

Бет подозираше, че баба ѝ и Логан са прави и макар че интуицията ѝ също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът ѝ се сви, когато Адам потвърди подозренията им.

— Какво направи той?

— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.

— Той ще… какво?

Адам поклати глава.

— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.

— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.



Бет седеше на люлката си на верандата и гледаше пороя. Все още беше с мокрите си дрехи. Баба ѝ я остави насаме с мислите ѝ, само ѝ подаде чаша горещ чай и домашни сладки с фъстъчено масло, но го направи мълчаливо, което беше крайно нетипично за нея.

Бет отпи от чая, преди да си даде сметка, че всъщност не го иска. Не ѝ беше студено, въпреки пороя въздухът беше топъл и по двора им се плъзгаха тънки ленти мъгла. В дъното алеята се губеше в сивкавата неясна далечина.

Бившият ѝ съпруг щеше да дойде скоро. Кийт Клейтън. От време на време Бет прошепваше името и то прозвучаваше като ругатня.

Не можеше да повярва. Нито думичка. Всъщност вярваше. Макар да ѝ идеше да шамароса Адам, задето е такъв безхарактерен женчо, съзнаваше, че всъщност не може да го вини. Беше свестен човек, но не беше и никога не е бил онзи, когото ще изберат първи за баскетболен или за бейзболен мач. Нямаше никакъв шанс да се опълчи на бившия ѝ съпруг.

Искаше ѝ се само да ѝ беше казал какво е направил Кийт. Не ѝ беше трудно да си представи и не се съмняваше, че Адам е наел офиса си от семейство Клейтън. Това важеше за почти всяко предприятие в града.

С такава заплаха ли си беше послужил Кийт? Или с нещо от сорта на «можем сериозно да ти вгорчим живота»? Или с положението си на полицай? Докъде беше готов да стигне?

Докато седеше навън, Бет се мъчеше да отгатне точно колко пъти се е случвало. Не бяха много мъже — петима или шестима, — които бяха прекратили отношенията си с нея по същия внезапен и необясним начин като Адам. Включително Франк, с когото излизаше преди колко… седем години? Дали Кийт я следеше още оттогава? Стомахът ѝ се сви при тази мисъл.

А Адам…

Защо мъжете, които избираше, винаги лягаха по гръб и се преструваха на мъртви, когато се намесеше Кийт? Да, семейството му беше влиятелно, да, той беше шериф, но нима те не бяха мъже? Не може ли да му заявят да си гледа работата? И защо не бяха предупредили, а се бяха изнизали с подвита опашка? Явно не ѝ вървеше с мъжете, както не ѝ беше провървяло и с Кийт. Какво казваха хората? Измамят ли те веднъж, не ги е срам! Измамят ли те два пъти, не те е срам! Нейна ли беше вината, че избира мъже, които все я разочароват?

Може би, призна Бет. Но проблемът не беше в това, а във факта, че Кийт действаше задкулисно, за да подрежда нещата както си поиска. Като че ли я притежаваше.

От тази мисъл стомахът ѝ отново се сви и ѝ се прииска Логан да беше тук. Не защото Кийт щеше да дойде скоро да докара Бен, не се нуждаеше от него заради това. Бет не се боеше от Кийт. Никога не се бе страхувала, понеже знаеше, че дълбоко в себе си той е един наперен грубиян, който тутакси отстъпва, когато някой му се опълчи. Точно по тази причина баба ѝ не харесваше Кийт. Дрейк също, Бет го усещаше, а и знаеше, че Кийт винаги става неспокоен в присъствието на брат ѝ.

Не, нуждаеше се от Логан, понеже той умееше да изслушва и нямаше да я прекъсне, да се опита да реши проблема ѝ или да му доскучае, ако тя повтори стотици пъти: «Не мога да повярвам, че наистина постъпих така.» Щеше да я остави да си изплаче душата.

Но пък всъщност последното, което искаше, беше да си излее гнева. Много по-добре беше да го остави да тлее. Трябваше да е ядосана, когато се изправи срещу Кийт — така щеше да бъде остра и бърза, — но не желаеше да губи самообладание. Ако се разкрещеше, Кийт щеше просто да отрече всичко и да си тръгне вбесен. А Бет трябваше да го накара да не се меси в личния ѝ живот — особено сега, когато и Логан беше в картинката, — обаче без да прави уикендите, които Бен прекарваше с баща си, по-неприятни за детето, отколкото вече бяха.

Не, по-добре беше Логан да не присъства. Кийт можеше да избухне, ако отново го види и дори да го предизвика да направи нещо, а това щеше да създаде проблеми. Ако Логан докоснеше дори с пръст бившия ѝ съпруг, щеше да се озове в затвора за много дълго време. Бет трябваше да поговори с Логан по-късно и да се увери, че той разбира как стоят нещата в Хамптън. Засега обаче се налагаше да се справи с проблема си сама.

В далечината се появиха фарове и автомобилът — отпърво сякаш течен и чак после твърд — се приближи към къщата. Баба ѝ надникна между завесите и се прибра. Бет стана от люлката и пристъпи към края на верандата, когато предната врата се отвори. Бен излезе, стиснал раничката си, стъпи в една локва и си намокри обувките. Явно изобщо не забеляза, а просто изприпка нагоре по стълбите към верандата.

— Здрасти, мамо — поздрави я той. Двамата се прегърнаха, после Бен вдигна поглед към нея: — Може ли да хапнем спагети за вечеря?

— Разбира се, скъпи. Как прекара?

— Знаеш как — сви рамене той.

— Да, знам. Влез вътре да се преоблечеш. Баба е изпекла сладки. И си свали обувките!

— Ти идваш ли?

— След малко. Искам първо да поговоря с баща ти.

— Защо?

— Не се тревожи, не е свързано с теб.

Бен се помъчи да разчете изражението ѝ, а тя положи ръка върху рамото му и го подкани:

— Влез вътре, баба те чака.

Бен влезе, а Кийт свали стъклото си няколко сантиметра.

— Този уикенд прекарахме страхотно! Не го слушай, ако ти казва друго.

В тона му се долавяше високомерно самодоволство. Може би понеже Логан го няма, помисли си Бет и пристъпи напред:

— Имаш ли минутка?

Той се взря в нея, премести скоростния лост на паркиране и изгаси двигателя. Отвори вратата, излезе и изкачи стълбите на бегом. На верандата отърси няколко капки дъжд от главата си и ѝ се усмихна широко. Сигурно си мислеше, че изглежда секси.

— Какво има? — попита той. — Нали ти казах, с Бен прекарахме страхотно този уикенд.

— Накара ли го да ти чисти кухнята?

Усмивката му угасна.

— Какво искаш, Бет?

— Не се ядосвай, просто те попитах нещо.

Той се взря в нея, мъчейки се да отгатне какво става.

— Аз не ти казвам как да се държиш с Бен, когато е с теб, и очаквам ти да правиш същото. Сега кажи за какво искаше да говорим.

— Всъщност за няколко неща. — Въпреки неприязънта си тя се насили да се усмихне и му посочи към люлката. — Ще седнеш ли?

Той явно се изненада.

— Добре, но не мога да остана дълго. Имам планове за вечерта.