— Не ми помагаш — отбеляза Бет.

— Че какво има да ти помагам?

— Казвах ти, че…

Баба ѝ се приведе над масата:

— Знам какво ми казваше. Вече ми го каза, забрави ли? И ако ме питаш дали според мен Кийт наистина е влизал в къщата на Тиболт, ще ти кажа, че това не би ме изненадало. Никога не съм го харесвала.

— Ама наистина ли?

— Хайде да не започваме пак.

— Не започвам пак.

Баба ѝ явно не я чу.

— Струваш ми се изморена. Искаш ли още кафе? Да ти препека филийка с канела?

— Не съм гладна — поклати глава Бет.

— Въпреки това трябва да ядеш. Не е здравословно да пропускаш хранения, а ти пропусна закуската. — Възрастната жена се надигна от масата. — Ще ти препека филийката.

Бет знаеше, че няма смисъл да спорят. Щом баба ѝ намислеше нещо, нямаше начин да я разубеди човек. Ами за другото? За това, че Кийт имал нещо общо с… — не довърши Бет.

Баба ѝ вдигна рамене и пъхна две филийки в тостера.

— За това, че е прогонвал другите мъже ли? Нищо у този човек не може да ме изненада. А и това обяснява всичко, нали?

— Но е лишено от логика. Мога да ти изредя поне пет-шест жени, с които той е излизал, и нито веднъж не е намеквал, че иска отново да се съберем. Защо ще му пука с кого излизам аз?

— Защото е разглезено дете — заяви баба ѝ. Сложи малко масло в тигана и включи котлона. Малко синьо пламъче се появи със свистене. — Ти му беше играчка и макар сега да си има нови забавления, явно не му е приятно друг да пипа предишните му играчки.

Бет се размърда на мястото си.

— Не съм сигурна, че тази аналогия ми допада.

— Няма значение дали ти допада. Важното е дали е вярна.

— И според теб е?

— Не твърдя това, а че не бих се изненадала. И не ми казвай, че за теб ще бъде изненада. Виждала съм го как те гледа. Направо откачам и едва се сдържам да не го подхвана с греблото, с което чистя изпражненията на кучетата.

Бет се усмихна. Когато тостерът изхвърли филийките, баба ѝ ги извади и ги сложи в чиния. Поля ги с разтопено масло и добави захар и канела. Поднесе чинията пред Бет.

— Заповядай, хапни нещо. Заприличала си на скелет.

— Тежа си колкото винаги.

— Което не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Ако не внимаваш, вятърът ще те отвее — кимна баба ѝ към прозореца и се върна на мястото си. — Задава се голяма буря. И толкова по-добре. Нуждаем се от дъжд. Дано някое от кучетата в кучкарника да не се окаже ревльо.

Така тя наричаше кучетата, които се страхуват от буря и вгорчават живота и на останалите кучета. Бет видя възможност да промени темата на разговора. Баба ѝ обикновено ѝ предлагаше изход, но докато отхапваше от филийката си, си даде сметка, че иска да обсъдят още нещо.

— Според мен те са се виждали и преди — каза накрая.

— Кой? Тиболт и загубенякът ли?

Бет вдигна ръце:

— Моля те, не го наричай така. Знам, че не го харесваш, но той въпреки всичко е баща на Бен и аз не искам да свикваш да го наричаш така, понеже Бен може да те чуе. Дано да не е някъде наблизо…

Баба ѝ се усмихна печално.

— Права си, съжалявам. Няма да се повтори. Та какво казваше?

— Спомняш ли си, че ти разказвах за вечерта, когато Кийт доведе Бен с насинено око? Ти беше при сестра си… — Бет видя баба си да кима. — Снощи се замислих. Тогава не ми направи впечатление, но когато Кийт видя Логан, не попита кой е той. Вместо това тутакси се ядоса и каза нещо като «Какво търси той тук?».

— Е, и? — попита баба ѝ безизразно.

— По-скоро ме озадачава начинът, по който го каза. Беше не толкова учуден, че има мъж в къщата, а че точно Логан е тук. Все едно е последният човек, когото е очаквал да види.

— Тиболт какво казва по въпроса?

— Нищо, обаче се връзва, нали? Логично е пътищата им да са се пресичали преди. Нали и Логан смята, че Кийт е влизал в къщата му?

— Може би — поклати глава баба ѝ. — Не знам. Тиболт спомена ли какво може да е търсел бившият ти съпруг?

— Не, не спомена. Каза само, че няма какво толкова да намери.

— А това е начин да отговори на въпроса, без всъщност да отговори.

— Аха — съгласи се Бет. Отхапа отново от филийката си и установи, че за нищо на света не би я дояла.

Баба ѝ се приведе напред.

— И това също те притеснява, нали?

— Малко.

— Понеже усещаш, че той крие нещо от теб, така ли?

Бет не отговори, а възрастната жена се пресегна през масата и стисна ръката ѝ:

— Според мен не се тревожиш за каквото трябва. Възможно е бившият ти съпруг да е проникнал в къщата на Тиболт, а може и да не е. Може и да са се срещали преди, а може и да не са. Само че тези неща не са толкова важни, колкото опасението дали бившият ти съпруг действа задкулисно по отношение на теб. Аз на твое място щях да се тревожа точно за това, понеже то най-силно те засяга. — Тя замълча и даде възможност на Бет да осмисли казаното. — Казвам го, понеже съм ви виждала с Тиболт заедно и е съвсем очевидно, че той много държи на теб. А и смятам, че споделя подозренията си с теб, понеже не иска и с него да се случи същото като с другите мъже, с които си излизала.

— Значи мислиш, че Логан е прав?

— Да — отговори баба ѝ, — а ти?

Не се налагаше да се замисля дълго, за да отговори:

— Да, и според мен е така.



Само че едно е да го мислиш, друго — да си сигурен. След разговора им Бет обу джинси, облече дъждобрана си и отиде с колата си в града. Беше започнало да вали сериозно няколко часа по-рано — порой, подхранван от тропическата буря, връхлетяла от Джорджия на път за Северна Каролина. По новините прогнозираха между десет и петнайсет сантиметра дъжд на квадратен метър през следващите двайсет и четири часа, а се очакваха и други бедствия. Още две бури от Мексиканския залив бяха стигнали брега през последните дни и се очаква да преминат през областта и да донесат поройни дъждове. Горещото и сухо лято официално приключи.

Бет не виждаше през предното стъкло, въпреки че чистачките работеха на най-високата степен. Канавките започваха да се пълнят с вода и докато шофираше към града, видя къдрави браздулици да се стичат към реката. Засега нивото ѝ още не се беше покачило, но щеше — почти всички притоци в обсег от осемдесет километра се вливаха в нея, затова подозираше, че реката не след дълго ще придойде критично. Градът умееше да се справя с наводненията, подобни бедствия бяха част от живота в този край на страната, затова повечето делови предприятия се намираха далеч от реката — в опит да избегнат последиците от всякакви бури, освен от най-страховитите. Пътят, който водеше до кучкарника, минаваше успоредно на реката, но това беше друга история. По време на тежките бури, особено при урагани, реката понякога го заливаше и пътуването по него ставаше опасно. Днес нямаше да е проблем, но по-късно през седмицата положението вероятно щеше да се влоши.

В колата Бет продължи да размишлява над разговора си с баба си. Вчера сутринта всичко ѝ се струвате много по-простичко, а сега не можеше да се отърси от въпросите, които се нижеха през главата ѝ. Не само за Кийт, но и за Логан. Ако двамата се бяха срещали преди, защо Логан не беше споменал нищо? И какво беше търсил Кийт в къщата на Логан? Като шериф той имаше достъп до всякаква лична информация, така че едва ли е нещо такова. Тогава какво? Бет не можеше да се досети за нищо на света.

А Кийт…

Ако баба ѝ и Логан имаха основание? Ако допуснеше, че са прави — понеже след като се позамисли, усети инстинктивно, че всичко това е вярно, — как бе и възможно тя да не е забелязала?

Трудно ѝ беше да признае, че не е преценила правилно Кийт. Имаше си вземане-даване с него вече десет години и макар никога да не го беше смятала за ангел, изобщо не ѝ бе хрумвала вероятността той да пречи на личния ѝ живот.

Кой би постъпил така? И защо? Обаче разсъжденията на баба ѝ — че Кийт възприема Бет като играчка, която не иска да дели с никого, — звучаха толкова достоверно, че главата я заболя, докато шофираше.

Изненада я най-вече фактът, че в такова малко градче, където беше почти невъзможно да пазиш тайна, тя дори не бе заподозряла. Зачуди се що за хора са приятелите и съседите ѝ, но най-вече що за хора са мъжете, с които беше излизала. Защо просто не са казали на Кийт да не си вре носа в чуждите работи?

Понеже той е Клейтън, напомни си тя. Тези мъж не му се бяха противопоставили по същата причина, поради която тя не го притискаше във връзка с Бен. Понякога е по-лесно да се оставиш на течението.

Бет ненавиждаше това семейство.

Разбира се, тук малко прекаляваше. Само защото баба ѝ подозираше, че Кийт е намислил нещо, това не означаваше, че наистина е така, напомни си Бет. И точно затова беше предприела сегашното пътуване.

Зави наляво на кръстовището в центъра и се запъти към по-стария квартал, където имаше предимно къщи с големи просторни веранди. По двата тротоара на улиците растяха високи дървета, най-малко на сто години. Бет си спомняше, че като малка това беше любимият ѝ квартал. Тук семействата имаха традиция да украсяват пищно къщите си за празниците, което придаваше на квартала живописен и весел вид.

Неговата къща се намираше по средата на улицата, видя и колата му, паркирана под навеса. Зад нея беше паркирана още една кола и макар това да означаваше, че той най-вероятно не е сам, Бет не искаше да идва отново по-късно. Спря пред къщата, вдигна качулката на дъждобрана си и излезе навън в бурята.

Прецапа през плитките локви, образували се на тротоара, и се качи по стълбите до верандата. През прозорците видя, че в ъгъла на дневната свети лампа, а телевизор наблизо предава последната надпревара в НАСКАР. Явно посетителят беше настоял, понеже надали беше избор на собственика на къщата. Бет знаеше, че той мрази автомобилни ралита.

Позвъни на вратата и отстъпи малко назад. Лицето му се появи на прага и той я разпозна мигновено. Бет прочете по изражението му смесица от изненада и любопитство, както и следа от нещо друго, което не беше очаквала: страх.