Щом го зърна, се закова на място и се втренчи в него. Не беше възможно, не можеше да му се случва. Знаеше, че Виктор го няма, беше погребан близо до Бейкърсфийлд. Знаеше също, че Зевс би реагирал, ако някой е влизал в къщата, но кучето просто се запъти към купичката си с вода.

Приятелят му се усмихна в настъпилата тишина.

— Има и още — каза той дрезгаво. Тиболт примигна, а когато отвори очи, Виктор вече го нямаше и беше съвсем очевидно, че никога не е идвал.

Виктор му се привиждаше за трети път след смъртта си. Първия път беше на погребението, когато Тиболт зави някъде в дъното на църквата и видя Виктор да се взира в него от края на коридора.

— Ти не си виновен — каза му той, преди да изчезне. Гърлото на Тиболт се стегна и той мъчително се опита да си поеме въздух.

За втори път му се появи три седмици преди Тиболт да поеме на път. Този път се случи в бакалницата, докато ровеше в портфейла си, опитвайки се да прецени колко бири да си купи. По онова време вече пиеше много и докато отброяваше банкнотите, зърна нещо. Виктор поклати глава, но не каза нищо. Не се налагаше. Тиболт вече го знаеше — време беше да престане да пие. А сега и това.

Не вярваше в привидения и съзнаваше, че образът на Виктор не е реален. Никакъв призрак не го преследваше, нямаше никакви посещения от отвъдното, нямаше неспокоен дух, който иска да предаде посланието си.

Мъртвият беше плод на въображението му и Тиболт беше наясно, че образът е създаден от собственото му подсъзнание. В крайна сметка, Виктор беше единственият човек, в когото винаги се беше вслушвал.

Знаеше, че случилото се с лодката е просто инцидент. Хлапетата, които управляваха лодката, бяха травмирани и ужасени от случилото се. А що се отнася до пиенето, дълбоко в себе си той съзнаваше, че алкохолът по-скоро му вреди, отколкото му помага. Кой знае защо обаче му беше по-лесно да слуша Виктор. Последното, което очакваше, беше да види приятеля си отново. Замисли се над думите на Виктор — «има и още» — и се запита дали те са свързани с разговора му с Елизабет. Надали, но макар че щеше да разбере, това го измъчваше. Подозираше, че колкото повече притиска Виктор да му даде отговор, толкова по-малко вероятно е да го получи. Такива номера му въртеше подсъзнанието.

Отиде в кухничката да си налее чаша мляко, сложи храна в паничката на Зевс и се върна в стаята си. Легна и се замисли над нещата, които беше казал на Елизабет.

Дълго беше обмислял дали изобщо да разговаря нея. Дори не беше сигурен какво се надява да постигне така, освен да ѝ отвори очите за вероятността Кийт Клейтън да контролира живота ѝ.

А той точно това правеше. Тиболт се увери, когато забеляза, че в къщата му е влизано. Разбира се можеше да е всеки — някой, който иска да припечели набързо, като открадне вещи и ги даде в заложните къщи, — но начинът, по който беше направено, му подсказваше друго. Беше твърде прецизно. Нищо не беше разхвърлено. Нищо дори не беше преместено.

Одеялото на леглото беше първият издайнически признак. Имаше лека неравност, дело на човек, който не умее да оправя леглото по военному — а това биха забелязали малцина, почти никой. Логан забеляза. Дрехите в чекмеджетата му издаваха подобно разместване: тук-там по някоя гънка, неправилно сгънат ръкав. Някой не само беше проникнал в къщата, докато той е бил на работа, но и я беше претърсил.

Защо обаче? Тиболт не притежаваше нищо ценно. Бързият предварителен оглед му беше показал, че в къщата няма нищо скъпо. В дневната нямаше никаква електроника, втората спалня беше съвсем празна, а стаята, в която спеше той, беше обзаведена само с маса, масичка и лампа. Освен съдовете и електроуредите, върху плота се мъдреше една древна електрическа отварачка за консерви и нищо друго. В килера имаше кучешка храна, франзела хляб и буркан с фъстъчено масло. Някой иначе си беше направил труда да огледа къщата, беше надникнал дори под матрака, старателно беше преровил чекмеджетата му и после беше подредил.

Никакви следи от гняв, задето не е намерил ценности. Нямаше видими признаци на безсилие, задето проникването с взлом се е оказало загуба на време. Вместо това злосторникът се беше постарал да прикрие следите си.

Който и да беше влизал, беше дошъл в къщата не за да краде, а да потърси нещо. Нещо конкретно. Не му отне много време да се досети какво е това нещо и кой е извършителят.

Кийт Клейтън искаше да се добере до фотоапарата. По-точно търсеше паметовата карта със снимките. Сигурно защото те можеха да го вкарат в беля. Не беше бог знае колко трудно Логан да се досети, като се имаше предвид какво правеше Кийт, когато се срещнаха за пръв път. Добре, Клейтън искаше да прикрие следите си, но въпреки това тук имаше нещо повече от очевидното. И то беше свързано с Елизабет.

Не беше логично тя да не е имала никакви връзки през последните десет години. Обаче се връзваше с нещо, което Логан беше дочул край масата за билярд, докато показваше снимката ѝ на местните. Какво каза един от тях? Не си спомни точните думи веднага.

Искаше му се тогава да им беше обърнал повече внимание. До такава степен беше насочил усилията си към това да научи името на Елизабет, че не обърна внимание на чутото — грешка. Сега като се замислеше, сякаш в забележката бе доловил нещо заплашително.

«Да кажем, че тя не ходи по срещи. На бившия ѝ не би му харесало, а и човек надали би желал да се изпречва на пътя му.»

Логан анализира онова, което му беше известно за Кийт Клейтън. Произлизаше от влиятелен род. Беше грубиян. Лесно се палеше. Беше човек, който смята, че заслужава каквото поиска и когато го поиска.

Не беше сигурен за последното, но се връзваше с картинката.

Клейтън не искаше Елизабет да излиза с други мъже. Тя не беше имала сериозна връзка от години. Самата тя понякога си задаваше въпроси, но дори не беше обмислила възможната връзка между бившия си съпруг и провалените си връзки. Според Тиболт бе напълно възможно Клейтън да манипулира хора и събития — и поне в едно отношение — да контролира живота ѝ. След като бившият ѝ съпруг знаеше с кого е излизала Елизабет преди, явно я е наблюдавал от години. Точно както я наблюдаваше и сега.

Не му беше трудно да си представи как Клейтън е прекратил предишните ѝ връзки, но засега не се намесваше в отношенията на Тиболт и Елизабет. Засега Тиболт не го беше забелязвал да шпионира отдалеч, не беше забелязвал нищо необичайно. Вместо това Клейтън беше проникнал с взлом в къщата му, да потърси снимките, когато беше сигурен, че Тиболт е на работа.

Подготвяше ли се?

Сигурно. Въпросът беше с каква цел. Най-малкото — да го прогони от града. Въпреки това Тиболт не можеше да се отърси от усещането, че това надали е краят. Както каза Виктор, имаше и още.

Искаше да сподели с Елизабет сведенията си за бившия ѝ съпруг, но не можеше направо да изтърси какво е чул да подхвърлят в билярдната зала. Щеше да се наложи да ѝ каже и за снимката, а още не беше готов да го направи. Вместо това искаше да я насочи в правилната посока с надеждата тя сама да свърже нещата. След като научеха до каква степен Клейтън е решен да проваля връзките ѝ, двамата заедно щяха да се справят с онова, което той им сервираше. Обичаха се. Щяха да знаят какво да очакват. Всичко щеше да се нареди.

Затова ли беше дошъл? Да се влюби в Елизабет и двамата да изградят живота си заедно? Такава ли беше съдбата му?

По някаква причина не му се струваше редно. Думите на Виктор го потвърждаваха. Имаше и друга причина да дойде. Вероятно фактът, че се бе влюбил в Елизабет, беше част от нещата, но не беше всичко.

Още нещо предстоеше.

Имаше и още.

Тиболт спа непробудно до сутринта, както всяка нощ, откакто беше пристигнал в Северна Каролина. Това беше военна особеност — или по-скоро бойна, беше я усвоил от нужда. Изморените войници допускат грешки. Баща му го казваше. Повтаряше го и всеки офицер, когото Тиболт познаваше. Военният му опит потвърди верността на тези думи. Той се научи да спи, когато е време за сън, какъвто и хаос да цари, убеден, че на другия ден всичко ще бъде по-добре.

С изключение на краткия период след смъртта на Виктор сънят никога не беше проблем за него. Обичаше да спи, харесваше му как мислите му се сплитаха, докато сънуваше. В неделя, когато се събуди, установи, че си представя колело със спици, тръгващи от средата. Не беше сигурен точно защо, но няколко минути по-късно, докато разхождаше Зевс, изведнъж му хрумна, че не Елизабет е главината на колелото, както подсъзнателно беше допуснал. Даде си сметка, че всичко случило се от пристигането му в Хамптън досега се върти около Кийт Клейтън.

Клейтън беше първият човек от градчето, с когото се бе запознал. Беше взел фотоапарата на Клейтън. Клейтън и Елизабет са били женени преди време. Клейтън беше баща на Бен. Той проваляше връзките на Елизабет. Клейтън ги беше видял заедно вечерта, когато Бен си беше насинил окото, с други думи, пръв беше научил за тях. Беше проникнал с взлом в къща му. Клейтън — а не Елизабет — беше причината Логан да дойде в Хамптън.

В далечината се чу гръмотевица — тиха и заплашителна. Явно се задаваше голяма буря, ако съдеше по това колко беше задушно.

Логан осъзна, че не знае почти нищо за Клейтън, освен онова, което Елизабет му е казвала за бившия си съпруг. Когато закапаха първите капки дъжд, Тиболт се прибра вътре. По-късно щеше да отиде в библиотеката. Трябваше да направи малко проучване, ако се надяваше да опознае по-добре Хамптън и ролята на Клейтън в града.

Двайсета глава

Бет

— Изобщо не ме учудва — изсумтя баба ѝ. — Нищо не би ме учудило във връзка с някогашния ти съпруг.

— Той не е мъртъв, бабо.

— Надеждата умира последна.

Бет отпи от кафето си. Беше неделя и току-що се връщаха от църквата. За пръв път, откакто бе получила инсулт, баба ѝ изпълни малко музикално соло и Бет не искаше да я разсейва преди това. Знаеше колко много означава за нея хорът.