Елизабет и Тиболт се спогледаха и стигнаха до един и същ извод.

— Забавление — отговориха едновременно.

Озоваха се на маса с шестима студенти от университета на Северна Каролина в Уилмингтън. Сервитьорката им ги представи като Мат, Сара, Тим, Алисън, Меган и Стив, а студентите вдигнаха бутилките си и ги поздравиха в хор: «Здрасти, Логан! Здрасти, Елизабет! Ние се тъпчем яко!»

Тиболт едва се сдържа да не прихне заради сексуалния подтекст, но се озадачи, когато всички впериха изчаквателно погледи в тях.

Сервитьорката прошепна:

— Трябва да отговорите: «И ние искаме да се тъпчем яко, особено заедно с вас.»

Този път Логан и Елизабет наистина се засмяха и изпълниха ритуала.

Седнаха един срещу друг. Елизабет се оказа до Стив, който не скри факта, че я намира за много привлекателна, а Тиболт се озова до Меган, която не прояви никакъв интерес към него, понеже беше заинтригувана от Мат.

Пълничка изморена сервитьорка мина покрай тях и попита:

— Още раци?

— Тъпчем се по всяко време — отговориха студентите в хор. Навсякъде край тях Тиболт чуваше същия отговор. Другият отговор, който също се чуваше, гласеше: «Натъпкали сме се до пръсване!», което явно означаваше, че компанията не иска повече раци. Напомняше му на филма «Представление на ужасите Роки Хорър», където редовните посетители знаеха всички официални отговори, а новодошлите се учеха.

Храната беше първокласна. В менюто имаше едно-единствено нещо, приготвено по един-единствен начин, а всяко ведро раци беше придружено с още салфетки и лигавничета. Отпадъците трупаха в средата на масата — поредната традиция — и от време на време младежи с престилки минаваха да ги изгребат.

Както им обещаха, студентите бяха много енергични. Непрекъснато се шегуваха, проявяваха голям, но безобиден интерес към Елизабет, и на всеки, което допринесе съществено за глъчката, се полагаха по две бири. След вечеря Елизабет и Тиболт отидоха в тоалетната да се освежат. Когато излезе, тя го хвана под ръка.

— Готов ли си за едно клатене? — попита многозначително.

— Не съм сигурен. Как се прави?

— Да научиш този танц е равносилно на това да си южняк. Трябва да се научиш да се отпускаш, заслушан в океана и в ритъма на музиката.

— Явно си го правила и преди.

— Един-два пъти — призна тя престорено скромно.

— Ще ме научиш ли?

— Ще ти бъда партньорка. Обаче урокът започва в девет.

— Урокът ли?

— Всяка събота вечер. Затова е толкова претъпкано. Има уроци за начинаещи, а по-опитните си почиват. Ще правим, каквото ни кажат. Начало в девет.

— Колко е часът сега?

Тя погледна часовника си и заяви:

— Време е да се научиш да се клатиш.



Тя се оказа много опитна танцьорка, а това за щастие даде възможност и на него да се представи в по-добра светлина. Но най-хубавото от танца с нея беше почти електрическият заряд, който той усещаше при всяко докосване, и уханието на косата ѝ, когато я завърташе — смесица от топлина и парфюм. Косата ѝ се разроши от влажния въздух, кожата ѝ лъсна от пот и Елизабет доби естествен и неукротим вид. От време на време тя го поглеждаше докато се отдалечаваше вихрено от него, и на устните ѝ се появяваше многозначителна усмивка, сякаш прекрасно съзнаваше как му въздейства.

Когато оркестърът реши да направи почивка, той понечи да се дръпне от дансинга заедно с другите хора, но Елизабет го спря, когато от тонколоните прозвучах първите акорди на «Незабравима» на Нат Кинг Коул. Тя вдигна поглед към него и той разбра какво трябва да направи.

Безмълвно сложи ръка на гърба ѝ, хвана ръката ѝ с другата я придърпа към себе си. Прикова поглед в нея и двамата бавно се понесоха в ритъма на музиката.

Тиболт смътно забеляза, че към тях на дансинга са се присъединили и други двойки. Музиката звучеше някъде далеч, а Елизабет се притисна толкова плътно в него, че той усещаше всяко нейно бавно и спокойно дихание. Затвори очи, когато тя положи глава на рамото му, и в този миг нищо друго нямаше значение. Нито песента, нито мястото, нито другите двойки край него. Само това, само тя. Той се отдаде на усещане за тялото ѝ, притиснато към неговото, и двамата бавно се понесоха по осеяния със стърготини под, потънали в свят, създаден сякаш единствено за тях.



Докато се прибираха по тъмния път, Тиболт държеше ръката ѝ и усети как палецът ѝ бавно се плъзга по кожата му в тихото купе на колата.

Спря на алеята пред къщата си малко преди единайсет. Зевс вдигна глава, когато Тиболт изключи двигателя и се обърна към Елизабет.

— Прекарах прекрасна вечер — промърмори той. Очакваше тя да каже същото, но отговорът ѝ го изненада:

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Добре — простичко отвърна той.

Кучето се изправи и размаха опашка, докато Тиболт помагаше на Елизабет да излезе от колата.

— Здравей, Зевс — провикна се тя.

— Ела — нареди му Тиболт и кучето скокна от верандата и хукна към тях. Започна да обикаля край тях, скимтейки радостно. Муцуната му беше полуотворена, докато кучето игриво търсеше вниманието им.

— Затъжил се е за нас — приведе се тя. — Нали, момче?

Зевс близна лицето ѝ. Тя се изправи и се избърса.

— Това беше гадно.

— Не и за него — поясни Тиболт и я покани с жест към къщата. — Готова ли си? Предупреждавам те да не очакваш много.

— Имаш ли бира в хладилника?

— Да.

— Тогава не се тревожи.

Качиха се по стълбите. Тиболт отвори вратата и включи осветлението. Една-единствена лампа на стойка освети креслото до прозореца. В средата на помещението имаше ниска масичка само с две свещи отгоре. Срещу нея беше поставено неголямо канапе. И то, и креслото бяха покрити с тъмносини покривки, а зад тях имаше етажерка с книги. Спартанското обзавеждане завършваше празна стойка за списания и още една лампа на стойка.

Навсякъде блестеше от чистота. Тиболт се беше погрижил за това през деня. Чамовите дъски на пода бяха избърсани, прозорците — измити, навсякъде прахът беше обран. Логан не обичаше да е разхвърлено и мръсно, а постоянният прахоляк в Ирак го направи още по-голям чистник.

Елизабет огледа стаята, преди да влезе.

— Харесва ми — оповести тя. — Откъде взе мебелите?

— Бяха си в къщата.

— Затова си ги покрил.

— Именно.

— Нямаш ли телевизор?

— Не.

— Ами радио?

— Не.

— Какво правиш, когато си тук?

— Спя.

— И?

— Чета.

— Романи ли?

— Не — отговори той, но после размисли. — Всъщност прочетох няколко. Но предимно чета биографии и исторически книги.

— Ами книги по антропология?

— Имам една от Ричард Лийки, но не ми допадат тежките постмодернистични книги по антропология, които преобладават напоследък, пък и в Хамптън трудно можеш да намериш такава литература.

Елизабет обиколи мебелите и плъзна пръст по калъфите им.

— За какво пише той?

— Кой? Лийки ли?

— Да, Лийки — усмихна се тя.

Логан стисна устни и се помъчи да подреди мислите си:

— Традиционната антропология проявява интерес предимно към пет области: кога е започнало развитието на човека, кога е започнал да върви изправен, защо има толкова много човекоподобни видове, защо и как са се развили те и какво означава всичко това за еволюционната история на съвременния човек. В книгата на Лийки става дума предимно за последните четири проблема, като е поставен специален акцент върху начина, по който изработването на оръдия на труда и на оръжия е повлиял на еволюцията на хомо сапиенс.

Елизабет видимо се забавляваше, но беше и впечатлена.

— Какво стана с бирата? — подсети го тя.

— Ей сега. Настанявай се.

Върна се с две бутилки и с кутия кибрит. Елизабет беше седнала по средата на канапето. Той ѝ подаде едната бутилка, настани се до нея и остави кибрита върху масата.

Тя веднага го взе и запали една клечка, загледана в малкото пламъче. С плавно движение го поднесе към фитилите на двете свещи, после духна клечката.

— Дано да нямаш нищо против. Обожавам мириса на свещи.

— Ни най-малко.

Той стана от канапето, за да угаси лампата, и топлата мъжделива светлина на свещите озари стаята. Седна по-близо до Елизабет и се загледа в наполовина осветеното ѝ лице, докато тя съзерцаваше пламъка на свещите. Отпи от бирата си и се запита за какво ли си мисли тя.

— Знаеш ли от колко отдавна не съм била насаме с мъж в осветена от свещи стая? — извърна се към него Елизабет.

— Не.

— Това е подвеждащ въпрос. Отговорът е: никога. — Явно самата тя беше смаяна от този факт. — Не е ли странно? Бях омъжена, имам дете, излизала съм с мъже, но това не ми се е случвало нито веднъж досега. — Поколеба се и продължи: — А и честно казано, след развода сега за пръв път съм насаме с мъж в дома му — призна смутено. — Кажи ми, щеше ли да ме поканиш, ако не се бях самопоканила? — попита тя, а лицето ѝ беше на сантиметри от неговото.

— Не съм сигурен.

— Защо не? — притисна го тя. — Какво ми има…

— Не е свързано с теб — прекъсна я той, — а с баба ти и с това какво ще си помисли тя.

— Понеже ти е шефка ли?

— Понеже ти е баба. Понеже я уважавам. Но най-вече понеже уважавам теб. Тази вечер прекарах чудесно. Не мога да си спомня кога друг път през последните пет години съм прекарвал толкова приятно с друг човек.

— Обаче въпреки това надали щеше да ме поканиш? — попита озадачено Елизабет.

— Не казах това, а че не съм сигурен.

— Което значи «не».

— Което значи, че се мъчех да измисля как да те поканя, без да те обидя, но ти ме изпревари. А ако всъщност ме питаш дали исках да те поканя, отговорът е, че исках. — Коляното му докосна нейното. — Какви са тези въпроси?

— Да кажем, че не съм имала голям късмет със срещите.