Беше дошъл по определена причина. Прие го веднага след като замина от Колорадо. Прие, че Виктор има право. Още не беше сигурен обаче, че трябва да се срещне и да се сближи с Елизабет. Не беше сигурен и в обратното.

Единственото, в което беше сигурен, е, че очаква с нетърпение вечерта, която щяха да прекарат заедно. Предния ден непрекъснато мислеше за това, докато караше бабчето. През първия половин час на път за Хапмтън тя не спираше да бърбори за какво ли не — от политика до здравето на сестра си, — а накрая се обърна към него със самодоволна усмивка:

— Значи ще излизаш с дъщерята на шефката, а?

Тиболт се размърда неловко на мястото си:

— Казала ти е.

— Разбира се, че ми каза. Но и да не беше, аз го предчувствах. Двамата сте млади, привлекателни и сами, какво друго да очаква човек?

Той не отговори, а когато възрастната жена отново се обади, в гласа ѝ се долавяше меланхолия:

— Тя е сладка като диня. Понякога се тревожа за нея.

— Знам — увери я Тиболт.

Това беше целият разговор, обаче той разбра, че има благословията на бабчето, което беше важно предвид мястото ѝ в живота на Елизабет.

Вече беше вечер и той видя колата на Елизабет да се задава по алеята, като предницата ѝ леко подскачаше заради дупките. Тя не му каза къде ще ходят, само го предупреди да не се облича официално. Той излезе на верандата, когато тя спря пред къщата. Зевс го последва любопитно. Когато Елизабет излезе от колата и се появи на бледата светлина на верандата, Логан просто не можеше да откъсне поглед от нея.

И тя като него беше по джинси, но кремавата ѝ блуза подчертаваше слънчевия загар на кожата ѝ. Меднорусата ѝ коса обгръщаше деколтето на блузата ѝ без ръкави и Логан забеляза, че дори е подчертала със спирала миглите си. Изглеждаше едновременно позната и вълнуващо непозната.

Зевс изтопурка надолу по стълбите към нея, като махаше с опашка и скимтеше доволно.

— Здравей, Зевс, липсвах ли ти? Не сме се виждали само един ден. — Погали го по гърба, а той изскимтя умолително, преди да я близне по ръцете. — Ето това се казва поздрав — вдигна тя поглед към Тиболт. — Как си? Закъснях ли?

Той се помъчи да прикрие вълнението си:

— Добре съм. Не, идваш навреме. Радвам се, че си тук.

— Смяташе, че няма да дойда ли?

— Не е лесно да намериш мястото.

— Не и ако си живял тук през целия си живот. — Тя посочи към къщата и попита: — Значи тук живееш.

— Да, тук.

— Хубаво е — огледа Елизабет къщата.

— Отговаря ли на очакванията ти?

— До голяма степен. Стабилно, практично, някак скрито.

Той прие намека ѝ с усмивка, после се обърна към Зевс и му нареди да остане на верандата. Слезе по стълбите.

— Добре ли ще му е навън?

— Да, няма да помръдне.

— Но няма да ни има с часове.

— Знам.

— Забележително.

— Така изглежда, обаче кучетата нямат усещане за време. След минутка ще забрави всичко друго, освен факта, че трябва да не мърда, но няма да знае защо.

— Откъде знаеш толкова много за кучетата и за обучението им? — поинтересува се тя.

— Предимно от книгите.

— Ама ти четеш ли?

— Да, учудена ли си? — усмихна се Логан.

— Ами да, не е лесно да влачиш книги, докато обикаляш пеша страната.

— Не и ако не ги задържаш, след като ги прочетеш.

Стигнаха до колата и когато Тиболт се запъти към вратата на шофьора, за да ѝ я отвори, тя поклати глава:

— Може и да съм те поканила на среща, но няма да шофирам.

— А аз си мислех, че излизам с феминистка — възпротиви се той.

— Аз съм свободомислеща, обаче ти ще караш. И ще платиш сметката.

Той се засмя и я придружи до предната седалка от другата страна. След като Логан се настани зад волана, Елизабет погледна към верандата. Зевс изглеждаше объркан от случващото се и отново тихо изскимтя.

— Струва ми се тъжен.

— Сигурно наистина е. Рядко се разделяме.

— Лош човек — скара му се тя.

Логан се засмя на шеговития ѝ тон и даде на заден.

— Към центъра ли да карам?

— Не, тази вечер ще ходим извън града. Карай към магистралата и после към океана. Отиваме на брега, но ще спрем в едно хубаво местенце. Ще ти кажа, когато наближим отбивката.

Тиболт я послуша и пое по притихналите пътища в сгъстяващия се сумрак. След няколко минути стигнаха магистралата и когато колата набра скорост, дърветата от двете им страни се размазаха. Върху пътя се проточиха сенки и в колата притъмня още повече.

— Е, разкажи ми за Зевс — подкани го тя.

— Какво те интересува?

— Каквото искаш да ми кажеш. Нещо, което не знам.

Можеше да ѝ каже, че го е купил, понеже жената от една снимка е имала немска овчарка, но не го направи.

— Купих Зевс в Германия. Отлетях дотам и лично го избрах.

— Наистина ли?

Той кимна.

— В Германия овчарката е като гологлавия орел в Америка. Тя е символ на националната гордост и хората в кучкарниците приемат работата си много сериозно. Исках куче с хубаво и силно потекло, а в такива случаи е най-добре да отидеш до Германия. Зевс е от стар род на шампиони в шуцхунд.

— Какво е това?

— В шуцхунд се проверява не само дали кучето се подчинява, но и дали умее да следи и да защитава. Конкуренцията е огромна. Обикновено състезанието продължава два дни и по принцип победителите са най-интелигентните и поддаващи се на обучение кучета. И понеже кучетата от рода на Зевс са шампиони от дълги години, ги развъждат и за двете неща.

— И си го обучил сам? — попита тя впечатлена.

— Откакто той стана на шест месеца. Докато вървяхме от Колорадо, се занимавах с него всеки ден.

— Той е невероятно животно. Винаги можеш да го подариш на Бен, сигурно много ще се зарадва.

Тиболт не отговори.

Тя забеляза изражението му и се премести по-близо до него.

— Шегувах се, не бих ти отнела кучето.

Той усети топлината, която тялото ѝ излъчваше.

— Имаш ли нещо против да те попитам как реагира Бен, когато му каза, че излизаш с мен тази вечер?

— Нямаше нищо против. Двамата с баба вече бяха планирали да гледат филми. Още през седмицата се уговориха кой филм ще си вземат.

— Често ли го правят?

— Преди постоянно, но сега е първият път след инсулта. Знам, че Бен много се вълнуваше. Баба прави пуканки и обикновено му позволява да остане до много късно.

— За разлика от майка му, разбира се.

— Разбира се — усмихна се тя. — А ти какво прави днес?

— Свърших някои неща в къщата. Почистих, изпрах, напазарувах, такива неща.

Тя изви вежда:

— Впечатлена съм, ти си истински домошар. Ако хвърлиш монета върху опънатата покривка, тя отскача ли?

— Естествено.

— Ще се наложи да научиш и Бен да го прави.

— Щом искаш.

Започваха да изгряват първите звезди и фаровете на колата осветяваха завоите по пътя.

— Къде точно отиваме? — попита Тиболт.

— Обичаш ли раци?

— Обожавам.

— Това е добро начало. А да танцуваш мръсни танци?

— Дори не знам какво е това.

— Да кажем само, че ще се наложи да се научиш бързо.



Четирийсет минути по-късно Тиболт спря пред някакво място с вид на стар склад. Елизабет го насочи към промишлената част на Уилмингтън и накрая паркираха пред триетажна постройка със стара обшивка от широки дъски. Почти нищо не я отличаваше от околните сгради, освен най-малко стотината паркирали автомобила отпред и малката дъсчена пътека, която завиваше покрай сградата и по която бяха окачени евтини бели коледни лампички.

— Как се казва това място?

— «Танци и раци».

— Оригинално, обаче не го виждам като туристическа атракция.

— Не е, само за местни е. Една приятелка от колежа ми каза за него и на мен отдавна ми се иска да дойда.

— Не си идвала досега?

— Не съм, обаче било много забавно.

С тези думи Елизабет пое по скърцащата дъсчена пътека. Пред тях блещукаше реката като осветена отдолу. Музиката, която се носеше отвътре, се засилваше. Когато отвориха вратата, музиката ги заля като вълна и въздухът се изпълни с аромат на раци и масло. Тиболт спря, за да огледа сцената пред очите си.

Вътрешността на просторната сграда беше гола и без никаква украса. Предната половина беше пълна с десетки прости дървени маси с мушами на бели и червени квадратчета, забодени за дървото. Масите бяха пълни с шумни компании и Тиболт видя сервитьорките да стоварват огромни съдове с раци. По средата имаше канички с разтопено масло, а пред всеки посетител се виждаше по-малка купичка. Всички имаха найлонови лигавничета, вадеха раци от кофа, трошаха ги и ги ядяха с пръсти. Бирата беше предпочитаното питие.

Пред тях, в онази част на помещението, която беше непосредствено до реката, имаше дълъг бар — ако изобщо можеше да се нарече така. Беше изхвърлен от водата плавей, качен върху дървени бурета. Край него се тълпяха хора. В отсрещния край на сградата явно беше кухнята. Погледа му привлече сцената, разположена в дъното, където оркестър изпълняваше «Моето момиче» на «Темптейшънс». Най-малко неколкостотин човека танцуваха пред сцената, следвайки стъпките на непознат за него танц.

— Охо! — надвика той глъчката.

Към тях се приближи слаба жена на около четирийсет години с червена коса и престилка.

— Здравейте — поздрави ги провлачено. — Вечеря или танци?

— И двете — отговори Елизабет.

— Малките ви имена?

Двамата се спогледаха.

— Елизабет… — каза той.

— И Логан — довърши тя.

Жената си записа имената им на едно листче.

— Последен въпрос — семейно или за забавление?

— Моля? — попита озадачено Елизабет.

Жената направи балонче с дъвката си.

— Нали сте идвали и преди?

— Не.

— Ето какво: ще седите на маса с други хора, тук е така. Никой не седи сам. Можете да поискате забавление, което означава, че ще ви настаним на по-енергична маса, а ако предпочетете семейно забавление, ще ви настаним на по-тихо място. Естествено, не мога да ви гарантирам каква маса ще ви се падне. Аз само питам. Е, какво да бъде? Семейно или за забавление?