Бет обичаше това място. Луиджи и съпругата му Мария, и двамата наближаваха шейсетте, не само работеха без почивен ден, но и живееха в апартамента над ресторанта. Нямаха деца, за това се държаха родителски с всички тийнейджъри в градчето и приемаха всички с готовност, поради което заведението им винаги беше пълно.

Тази вечер беше пълно с обичайната смесица от хора: семейства с деца, няколко мъже, които, ако се съди по облеклото им, тъкмо бяха приключили работа в адвокатската кантора в съседство, и групички младежи по масите. Мария грейна, когато видя Бет и Бен да влизат. Беше нисичка и закръглена, с тъмна коса и сърдечна усмивка. Тръгна към тях и пътьом взе няколко менюта.

— Здравей, Бет, здравей Бен. — На минаване покрай кухнята надникна за миг: — Луиджи! Ела тук! Бет и Бен дойдоха.

Винаги правеше така, когато Бет дойдеше в заведението, и тя се чувстваше някак специална, макар Мария да посрещаше сърдечно всички.

Луиджи изхвърча от кухнята. Както обикновено, престилката му беше поръсена с брашно и беше изопната върху солидното му коремче. Понеже той продължаваше лично да приготвя пиците, а заведението винаги беше пълно, нямаше време за друго, освен да им махне:

— Радвам се да ви видя! — провикна се. — Благодаря, че дойдохте.

Мария нежно положи ръка върху рамото на Бен.

— Толкова си се източил, Бен! А ти си прелестна като пролетно утро, Бет.

— Благодаря, Мария. Как си? — попита тя.

— Все така, заета както обикновено. А ти? Още преподаваш, нали?

— Да, още преподавам. — След малко изражението на Мария стана сериозно и Бет се досети какъв въпрос ще последва. В малките градове тайни нямаше.

— Как е баба ти?

— Подобрява се. Вече се движи и работи.

— Чух, че заминала на гости при сестра си.

— Откъде разбра? — не успя да скрие изненадата си Бет.

— Откъде да знам? — сви рамене Мария. — Хората говорят. — Явно тя едва сега забеляза Логан и попита: — А кой е той?

— Това е моят приятел Логан Тиболт — обясни Бет, като се постара да не се изчерви.

— Нов ли сте в града? Не съм ви виждала досега? — Мария го огледа с нескрито любопитство.

— Току-що се преместих.

— Е, тук сте с двама от любимите ми клиенти. Елате — махна им тя, — ще ви настаня в някое сепаре. Поведе ги и остави менютата на масата, докато те се настаняваха по местата си.

— Подсладен чай за всички?

— Прекрасно — прие Бет и веднага щом Мария влезе в кухнята, се обърна към Логан: — Тя прави превъзходен чай. Надявам се, нямаш нищо против, че поръчах.

— Разбира се.

— Може ли да ми дадеш няколко монети? Искам да поиграя на видеоигрите — помоли Бен.

— Така и предполагах — посегна към чантата си Бет. — Взех малко от буркана с дребните на излизане. Забавлявай се и не говори с непознати.

— Аз съм на десет, не на пет — отговори синът ѝ отчаяно.

Тя го проследи с поглед, развеселена от отговора му. Понякога говореше дори като гимназист.

— Това място има атмосфера — отбеляза Логан.

— И храната е фантастична. Правят чикагски пици с по-дебело тесто, каквито просто няма на света. Ти каква искаш?

Той разтърка брадичката си:

— Ами… с много чесън и допълнително аншоа.

— Наистина ли? — сбърчи нос тя.

— Само се шегувах. Поръчай каквото си вземате обикновено. Аз не съм претенциозен.

— Бен обича пеперони.

— Тогава ще ядем пеперони.

Тя го изгледа закачливо:

— Някой да ти е казвал, че си много сговорчив?

— Напоследък не. Но пък и не разговарях с много хора, докато вървях.

— Не се ли чувстваше самотен?

— Със Зевс не, той е добър слушател.

— Но не може да участва в разговора.

— Така е, обаче и не мърмори, че ходим дълго. Повечето хора биха се оплаквали.

— Аз нямаше да мърморя — заяви Бет и отметна част от косата си зад рамото. Логан не отговори. — Сериозно ти казвам, като нищо бих прекосила страната пеша.

Логан отново не каза нищо.

— Добре де, прав си, може би щях да се оплача един-два пъти.

Той се засмя и огледа ресторанта:

— Колко от хората тук познаваш?

Тя също се огледа и се замисли:

— Виждала съм повечето в града през годините, но колко познавам наистина? Около трийсетина.

Той прецени, че това са повече от половината клиенти.

— Какво е чувството?

— Всеки да познава всеки ли? Според мен зависи колко сериозни грешки допускаш, понеже в крайна сметка хората ще говорят точно за тях. Любовни връзки, уволнения, злоупотреба с алкохол или с наркотици, автомобилни произшествия. Обаче ако си като мен, чист като роса, не е особено трудно.

Той се ухили:

— Сигурно е приятно човек да е на твоето място.

— Ами да. Да кажем, че си щастливец, понеже седиш на моята маса.

— В това изобщо не се съмнявам — отвърна той.

Мария им поднесе напитките. Докато се отдалечаваше, изви вежди съвсем мъничко, колкото да покаже на Бет, че харесва Логан и че по-късно очаква да узнае какво има помежду им.

Бет отпи от чая, Логан също.

— Какво ще кажеш?

— Определено е сладък — отбеляза той. — Но е вкусен.

Тя кимна и изтри запотената повърхност на чашата си с хартиена салфетка. Смачка я и я остави отстрани.

— Колко време ще останеш в Хамптън? — попита.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си тукашен, учил си в колеж, работиш нещо, което на повечето хора им е противно, а и заплащането е много ниско. Въпросът ми е основателен.

— Не смятам да напускам — отговори той.

— Не те питах това. Попитах колко смяташ да останеш в Хамптън. Честно.

Тонът ѝ не търпеше никакво увъртане и Логан живо си представи как Елизабет въдворява ред в шумна класна стая.

— Честно ли? Не знам. Казвам го, понеже през последните пет години се научих да не приемам нищо за даденост.

— Може би е истина, но отново не е отговор на въпроса ми.

Той долови разочарованието в гласа ѝ и се помъчи да намери отговор:

— Какво ще кажеш за това? — каза най-накрая. — Засега тук ми харесва. Работата ми допада, баба ти е страхотна, приятно ми е с Бен и в момента нямам намерение да напускам Хамптън. Това отговор ли е на въпроса ти?

Елизабет усети как думите му и начинът, по който погледът му обхождаше лицето ѝ, я изпълват с приятно очакване. Приведе се напред.

— Забелязах, че изпусна нещо важно от списъка на нещата, които ти харесват.

— Така ли?

— Да, мен. — Тя впери поглед в лицето му, за да го види как ще реагира, и устните ѝ се извиха в усмивка.

— Може би съм забравил — отвърна той и се подсмихна едва-едва.

— Съмнявам се.

— Стеснителен съм.

— Опитай пак.

Той поклати глава:

— Нямам повече предположения.

Тя му намигна:

— Давам ти шанс да си помислиш и да ти хрумне нещо. По-късно пак ще поговорим.

— Става. Кога?

Елизабет обхвана чашата си с ръце и се почувства необичайно напрегната заради онова, което се канеше да каже:

— Свободен ли си в събота вечер?

Ако въпросът го изненада, Логан не показа изненадата си.

— Добре, събота вечер. — Той вдигна чашата си със студен чай и отпи дълга глътка, без да откъсва очи от нейните. Никой от двамата не забеляза кога Бен се е върнал на масата.

— Поръчахте ли пицата?



Вечерта, докато лежеше в леглото си, Бет се взираше в тавана и се питаше: «Какво си въобразявам, по дяволите?».

Имаше толкова много основания да не постъпва по този начин. Всъщност не знаеше нищо за миналото му. Той все още криеше причината за пристигането си в Хамптън, което не само означаваше, че ѝ няма доверие, но и че тя не може да му се довери напълно. И не само това — Логан работеше в кучкарника на баба ѝ, на броени метри от дома им. Какво щеше да се случи, ако помежду им не се получи? Ами ако той имаше очаквания, на които тя не иска да откликне? Щеше ли да дойде на работа в понеделник? Самичка ли щеше да остане баба ѝ? Щеше ли да се наложи Бет да напусне работата си като учителка и да се върне да помага в кучкарника?

Цялата тази история беше свързана с многобройни евентуални проблеми и колкото повече се замисляше Бет, толкова повече се убеждаваше, че е допуснала ужасна грешка. Но въпреки това… ѝ беше дошло до гуша да бъде сама. Обичаше Бен и баба си, но последните няколко дни, през които прекарваше доста време с Логан, ѝ напомниха какво пропуска. Харесваха ѝ разходките им след вечеря, харесваше ѝ как я гледа той и най-много ѝ харесваше как се държи с Бен.

Нещо повече, смайващо лесно ѝ беше да си представи живота си с Логан. Знаеше, че всъщност не го познава отдавна, за да прецени добре, но вярваше на интуицията си. Възможно ли бе той да е човекът?

Е, не би стигнала толкова далеч. Още не бяха излизали на среща. Лесно е да идеализираш човек, когото почти не познаваш.

Тя се надигна, набухна възглавницата си и отново я сложи в леглото. Е, ще излязат веднъж, пък да видим какво ще стане. Да, имаше надежди, не можеше да го отрече, но толкова. Харесваше го, но не го обичаше. Още не.

Шестнайсета глава

Тиболт

В събота вечерта Тиболт чакаше на дивана и се питаше дали постъпва правилно.

На друго място и по друго време изобщо нямаше да се замисли. Да, несъмнено се беше увлякъл по Елизабет. Допадаха му нейната откритост и интелигентност, а в съчетание със закачливото ѝ чувство за хумор и разбира се, с външността ѝ… той просто не проумяваше защо тя е останала сама толкова дълго време.

Само че не беше на друго място и по друго време и в цялата история нямаше нищо нормално. Носеше снимката ѝ повече от пет години. Беше я търсил из цялата страна. Пристигна в Хамптън и се хвана на работа, за да е близо до нея. Сближи се с баба ѝ, със сина ѝ и накрая с нея. А сега, след две минути, щяха да излязат на първата си среща.