Явно такъв като Кийт Клейтън.

Да, беше допуснала грешка, като се омъжи за него, но нима трябваше да преповтаря и задълбочава грешката до края на живота си. Взаимоотношенията на Бен с баща му видимо се влошаваха. Да, момчето несъмнено се нуждаеше от зряло мъжко присъствие в живота си, а Кийт му беше баща, обаче…

Елизабет поклати глава. Копнееше да вземе Бен и да замине. Да се премести някъде другаде и да започне начисто. Лесно беше да си фантазира, че ако ѝ стискаше да го направи, край с проблемите ѝ. Само че в действителност нещата не стояха така. Не ѝ липсваше смелост, но такъв сценарий беше невъзможен заради всичко останало. Дори ако баба ѝ беше достатъчно здрава, за да се справя сама — а тя не беше, Кийт щеше да я намери, където и да замине. Дядо му щеше да настоява, а съдът, включително съдия Клейтън, щеше да се намеси. Най-вероятно в нейно отсъствие Кийт щеше да получи пълно попечителство. Чичото на Кийт щеше да се погрижи да стане така — намекваха ѝ го след развода, а в този окръг Бет трябваше да приеме подобна заплаха съвсем сериозно. Може и да имаше шанс да обжалва, но колко време щеше да ѝ отнеме подобен ход? Дванайсет месеца? Осемнайсет? Не искаше да рискува да изгуби Бен за толкова дълго. А последното, което искаше, беше да принуди сина си да прекарва повече време с Кийт.

Истината беше, че желанието на Кийт за пълно попечителство не беше по-силно от нейното нежелание той да го получи, затова с течение на времето двамата бяха стигнали до негласно споразумение: Бен ходеше при Кийт колкото може по-рядко, но достатъчно, за да е доволен дядо му. Не беше честно да използват Бен като разменна монета, но какво друго можеше да направи Бет? Не искаше да рискува да го изгуби. Кийт щеше да направи необходимото, за да продължи да получава пари, а дядо му искаше Бен да е край тях.

Хората си въобразяват, че имат свободата да избират как да живеят, но Бет беше научила, че изборът понякога е илюзорен. Поне в Хамптън, където семейство Клейтън притежаваха почти всичко. Дядото винаги се държеше любезно, когато се срещаха в църквата, и макар че от години искаше да купи земята на баба ѝ, засега не им беше създавал неприятности. Засега. Обаче в един черно-бял свят не би имало никакво съмнение, че семейство Клейтън, включително дядото, са господари на сивото и използват властта си, когато им е удобно. Всеки от тях беше отраснал с убеждението, че е много специален — дори миропомазан, поради което тя се учуди, че Кийт си тръгна толкова лесно от къщата ѝ предната вечер.

Доволна бе от присъствието на Логан и на Зевс. Логан се справи с положението превъзходно и Бет му беше признателна, че после си тръгна почти веднага. Беше разбрал, че тя иска да остане насаме с Бен, и го беше приел със същата непринуденост, с която беше разкарал Кийт.

Логан беше спокоен и непоколебим във всичко, което вършеше. Докато тя му разказваше за Дрейк, то не насочи разговора към себе си, не започна да ѝ обяснява как се е почувствал, нито пък ѝ даде някакъв съвет. Това бе една от причините да му се довери и да му разкаже толкова много за себе си. Беше малко разстроена заради рождения ден на Дрейк, но, честно казано, прекрасно съзнаваше какво прави. Нали тя го помоли да остане, така че явно дълбоко в себе си е имала желание да сподели тези лични подробности с него.

— Мамо?

Бет се обърна към Бен. Окото му още изглеждаше ужасно, но тя се престори, че не забелязва.

— Какво има, скъпи?

— Имаме ли чували за смет? И сламки?

— Да, разбира се. Защо?

— Тиболт ще ми покаже как да си направя хвърчило и ще го пуснем да лети.

— Звучи забавно.

— Правел хвърчила като малък и летели страхотно.

Тя се усмихна.

— Само това ли ти трябва — чували за смет и сламки?

— Вече намерих корда и тиксо — в гаража на дядо имаше.

Бет видя, че Логан се е запътил към тях от другия край на двора. Бен го забеляза едновременно с нея.

— Здравей, Тиболт! — провикна се той. — Готов ли си да пускаме хвърчилото?

— Тъкмо идвах да проверя дали ти си готов — провикна се в отговор Тиболт.

— Почти. Остана само да взема сламките и чувалите за смет.

Логан махна, че е разбрал. Когато се приближи, Бет забеляза раменете му, стегнатия му кръст. За пръв път обръщаше внимание на тялото му, но днес направо едва ли не… го зяпаше. Извърна се, постави ръка на рамото на Бен и се почувства почти неловко.

— Чувалите за смет са под мивката, а сламките са в килера до бисквитите. Ти ли ще ги вземеш, или аз да отида?

— Аз ще ги взема — каза Бен, после се обърна към Логан: — Ей сега се връщам.

Логан стигна до стълбите точно когато Бен влезе вътре.

— Значи ще правите хвърчило, а? — попита Бет, едновременно изненадана и впечатлена.

— Той каза, че му е скучно.

— Наистина ли умееш?

— Не е толкова трудно. Искаш ли да ни помогнеш?

— Не — отвърна Бет. Тя забеляза, че фланелката му е залепнала към тялото, и побърза да отмести поглед. — Ще ви оставя двамата да се справяте. Това е мъжка работа. Ще ви донеса лимонада. А след това, ако си гладен, ще се радваме да останеш за вечеря. Нищо специално — на Бен му се яде хотдог и макарони със сирене.

— С удоволствие — кимна той.

Бен се показа от задната врата с чувалите в едната ръка и със сламките в другата. Лицето му грееше въпреки синините и накривените очила.

— Намерих! Готов ли си?

Логан се загледа в Бет по-дълго от необходимото и тя усети как шията ѝ пламва, преди да извърне очи. Логан се усмихна на Бен.

— Готов ли си?

— Ако и ти си готов.



Бет се улови, че оглежда Логан, докато двамата с Бен майсторят хвърчилото. Седяха на масата за пикник до големия дъб, Зевс лежеше в краката им и вятърът от време на време донасяше думите им — Логан обясняваше на Бен следващата стъпка, а той питаше дали се е справил. Явно им беше приятно да работят по скромния си проект — Бен бъбреше, правеше по някоя грешка, която Логан поправяше с малко тиксо.

Откога не се беше изчервявала, когато я погледне мъж? Елизабет се запита доколко новопоявилата се стеснителност се дължи на факта, че баба ѝ я нямаше. През последните няколко нощи ѝ се струваше, че едва ли не за пръв път през живота си е сама. Всъщност се беше преместила от дома на баба си в къщата на Кийт, а после обратно при баба си. И макар да ѝ харесваше компанията на баба ѝ и стабилността, не си беше представяла живота си като зряла жена точно по този начин. Някога мечтаеше да си има своя къща, но моментът все не ѝ се струваше подходящ. След брака си с Кийт имаше нужда от помощ за Бен, а когато Бен поотрасна, починаха брат ѝ и дядо ѝ, така че баба ѝ се нуждаеше от подкрепата на Бет точно толкова, колкото и Бет от нейната. А после? Точно когато си помисли, че най-сетне е готова да си потърси свой дом, баба ѝ получи инсулт и тя за нищо на света нямаше да напусне жената, която я бе отгледала.

В този момент обаче неочаквано си представи как би изглеждал животът ѝ, ако обстоятелствата бяха различни. Сега, докато скорците прелитаха между дърветата над главата ѝ, тя седеше на верандата на празната къща и наблюдаваше сцена, която ѝ вдъхваше увереност, че всичко на света може да бъде наред. Дори отдалеч виждаше как Бен съсредоточено слуша обясненията на Логан как да довършат хвърчилото. От време на време Логан се привеждаше, за да напътства момчето спокойно и уверено, като го оставяше сам да свърши най-забавните неща. Фактът, че той просто работеше по проекта и поправяше грешките на Бен без гняв и раздразнение, събуди у нея огромна признателност и топлота към Тиболт. Елизабет все още се наслаждаваше на това ново усещане, когато забеляза, че двамата се запътват към средата на двора. Логан вдигна хвърчилото над главата си, а Бен разви кордата. Бен хукна, Логан го последва и остави вятъра да поеме хвърчилото, преди да го пусне. Логан спря и се загледа към небето, когато хвърчилото се зарея високо над тях и когато той плесна с ръце заради явната радост на Бен, Елизабет си помисли, че понякога най-обикновените неща може да станат необикновени, когато ги вършиш с подходящите хора.



Вечерта баба ѝ се обади и съобщи, че иска някой да я вземе следващия петък, а докато отсъстваше, Логан всяка вечер вечеряше с Бет и Бен. В повечето случаи Бен го молеше да остане, но в сряда за Елизабет вече беше очевидно, че на Логан не само му е приятно да прекарва времето си тях, но и с удоволствие оставя на момчето да ръководи нещата. Понякога ѝ се струваше, че Логан е неопитен в интимно отношение като самата нея.

След вечеря обикновено излизаха на разходка. Бен и Зевс хукваха напред по пътеката към рекичката, а тя и Логан ги следваха. Веднъж поеха към града, към брега на река Саут и седнаха под моста. Понякога говореха за незначителни неща — дали се е случило нещо интересно, докато Логан е преподреждал картотеката например, а друг път той изглеждаше предоволен просто да върви до нея, без да говори много. И понеже Логан приемаше тишината толкова непринудено, за свое учудване Елизабет също започваше да се чувства все по-непринудено, когато просто мълчаха.

Само че помежду им се беше случило нещо и тя го знаеше. Той я привличаше. Докато беше в училище и второкласниците се тълпяха край нея, тя се улавяше, че се пита какво ли прави той в този момент. Дори си призна, че очаква с нетърпение да се прибере, защото това означаваше, че ще го види.

В четвъртък вечерта всички се качиха в пикапа на баба ѝ и отидоха да хапнат пица. Зевс се возеше каросерията, провесил глава отстрани и с прилепнали назад от вятъра уши. Странно, но Бет имаше чувството, че е излязла на среща, въпреки десетгодишния си придружител.

Пицарията на Луиджи се намираше на една от тихите пресечки в центъра на града, между антикварен магазин и адвокатска кантора. С излъскания си тухлен под, грубоватите дървени маси и облицованите с дървена ламперия стени заведението притежаваше познат уют, отчасти понеже Луиджи не беше променял интериора, откакто Бет беше дете. В задната част на ресторанта Луиджи предлагаше видеоигри от началото на осемдесетте години, които и сега се радваха на същата популярност, вероятно понеже в градчето нямаше други игрални зали.