— Добре — отговори Бет, все още търсейки думите. Едно мускулче на лицето ѝ се стягаше и отпускаше. Махна на Клейтън да си тръгва: — Както и да е. Върви си, аз поемам.

Прегърна Бен и понечи да го отведе, но в този миг Клейтън забеляза Тиболт, който седеше на верандата, вперил поглед право в него. Клейтън се ококори, после очите му гневно проблеснаха. Тръгна към верандата.

— Какво търсиш тук? — попита.

Тиболт го гледаше, без да помръдва. Ръмженето на Зевс стана заплашително.

— Какво търси той тук, Бет?

— Върви си, Кийт. Ще говорим утре — извърна се тя.

— Не ми обръщай гръб — злобно избухна той и я стисна за ръката. — Зададох ти въпрос.

Зевс изръмжа и задните му крака затрепериха. Клейтън явно едва сега забеляза кучето с оголени зъби и настръхнала козина.

— На твое място щях да пусна ръката ѝ — обади се Тиболт с равен и спокоен глас. Прозвуча по-скоро като предложение, отколкото като нареждане. — Веднага.

Клейтън изгледа кучето и тутакси пусна ръката на Бет. Докато тя и Бен забързано се отдалечаваха към верандата, той изгледа яростно Тиболт. Зевс пристъпи напред, без да спира да ръмжи.

— По-добре си върви — тихо каза Тиболт.

Клейтън се позачуди, но после направи крачка назад и се обърна. Тиболт го чу да ругае тихо, докато крачи към колата, отваря вратата и я затръшва зад себе си.

Тиболт протегна ръка и потупа Зевс:

— Добро момче — прошепна му.

Клейтън даде на заден, зави, стрелна се по алеята и изпод гумите му се разхвърчаха ситни камъчета. Едва когато задните му светлини се скриха от поглед, Зевс се успокои. Посрещна Бен, махайки с опашка.

— Здрасти, Зевс — каза момчето.

Кучето погледна към Тиболт за разрешение.

— Може — пусна го той. Зевс се спусна към Бен, сякаш да му каже: «Много се радвам, че си дойде.» Подуши Бен, а момчето го потупа по главата.

— Липсвах ли ти! — попита го доволно. — И ти ми липсваше.

— Ела тук, скъпи — повика го Елизабет и тръгна напред. — Да влезем вътре и да сложим малко лед на окото ти. Искам да го погледна на светло.

Те отвориха мрежестата врата, а Тиболт се изправи.

— Здравей, Тиболт — махна му Бен.

— Здрасти, Бен.

— Може ли утре да си поиграя със Зевс?

— Ако майка ти позволи, аз нямам нищо против. — Тиболт не можеше да разбере дали Елизабет иска да остане насаме със сина си. — Може би трябва да тръгвам. Стана късно, а утре ще ставам рано — каза той.

— Благодаря ти — каза Елизабет, — оценявам го. И извинявай за всичко това.

— Няма за какво.

Той се запъти към алеята, после се обърна към къщата. Различи движение зад пердетата на прозореца в дневната.

Загледа се към сенките на двете фигури и за пръв път остана с усещането, че най-сетне разбира причината да бъде тук.

Четиринайсета глава

Клейтън

Защо трябваше да намери този тип точно в къщата на Бет! Ама че случайност! Адски малка случайност, със сигурност!

Ненавиждаше това човече! Не, не, всъщност искаше да го унищожи! Не само заради кражбата на фотоапарата и спуканите гуми, макар че заради това определено си струваше да полежи в затвора заедно с неколцина пристрастени към амфетамина наркомани. И не само защото Телбод го постави в неизгодно положение с фотоапарата. А понеже този тип, същият, който го направи на глупак преди време, стана причина Кийт да се разтресе като желе пред Бет.

«На твое място щях да пусна ръката ѝ» беше зле, ами после… О, точно там този тип адски сгази лука. «По-добре си върви…» И всичко това с онзи спокоен, сериозен и заплашителен тон, с който самият Клейтън разговаряше с престъпниците. И той наистина го направи — измъкна се като улично куче с подвита опашка, което влоши още повече нещата.

Обикновено не би търпял такова нещо нито секунда, дори в присъствието на Бет и на Бен. Никой не можеше безнаказано да му дава нареждания. Затова Клейтън щеше ясно да покаже на този тип, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Само дето не го направи! Там е работата. Не можа. Не и в присъствието на онзи пес, който му оглеждаше слабините, все едно са предястието от неделното меню. В тъмното наистина приличаше на бясно псе и Кийт си припомни историите, които Кени Мур му разказваше за Пантера.

Какво щеше да прави с Бет, по дяволите? Как изобщо се случи така? Сякаш имаше злонамерен космически план, който целеше да съсипе и бездруго скапания му ден, започнал с начумерения и увесил нос Бен, който цъфна на обяд и веднага се оплака, че трябва да изхвърли боклука.

Кийт беше доста търпелив човек, но му дойде до гуша от капризите на това хлапе. Наистина му писна и затова не спря само с боклука. Накара хлапето да почисти кухнята и баните, за да му покаже какъв е реалният живот, където е наистина важно да покажеш нормално отношение. Силата на позитивното мислене и други подобни. Освен това всеки знае, че майката глези децата, а от бащата се очаква да ги научи, че нищо в живота не идва даром, нали така? Хлапето се справи прекрасно с чистенето, както винаги, така че за Клейтън цялата работа приключи. Време беше за почивка, затова той заведе Бен навън да похвърлят топка. Кое дете не иска да прави точно това в такъв красив съботен следобед?

Бен, ето кое.

Изморен съм. Горещо ми е, татко. Наистина ли се налага? Поредица от глупави оплаквания, преди да излязат навън, където хлапето се затвори в черупката си и не обели нито дума. И дори по-зле — Клейтън, непрекъснато го предупреждаваше да следи проклетата топка, но той постоянно пропускаше, понеже дори не се стараеше. Несъмнено го правеше нарочно. Но тичаше ли след топката, след като пропуснеше? Не, естествено. Не и той. Това хлапе се цупеше, задето животът е толкова несправедлив, и хващаше като слепец.

Накрая на Кийт му писна. Опитваше се да прекарат добре със сина си, но той му правеше напук, така че, да, може и наистина да е хвърлил топката по-силничко. Но случилото се след това не беше по негова вина. Ако хлапето внимаваше, топката нямаше да отскочи от ръкавицата му и Бен нямаше да се разциври като бебе, все едно умира, мамка му. Сякаш е единственото дете на света, ударено от бейзболна топка.

Всичко това обаче нямаше значение. Хлапето се нарани. Нищо сериозно, синината щеше да изчезне след няколко седмици. След година Бен или щеше да е забравил напълно случилото се, или щеше да се хвали на приятелите си, че си е насинил окото, докато е играел бейзбол.

Обаче Бет нямаше да забрави. Много дълго щеше да се муси, нищо че вината беше по-скоро на Бен, отколкото на Кийт. Тя просто не проумяваше простичкия факт, че момчетата си спомнят спортните си травми с гордост.

Знаеше, че Бет ще реагира малко пресилено, но не ѝ се сърдеше. Майките са си такива и Клейтън беше готов за това. Смяташе, че е успял да се справи с цялата история доста добре почти до края, когато забеляза онзи тип да седи с кучето си на верандата, все едно къщата е негова. Логан Телбод.

Веднага си спомни името, естествено. Беше го издирвал безуспешно няколко дни и реши да остави всичко зад гърба си, понеже реши, че онзи тип е напуснал града. Няма как да не забележиш такъв като него с куче, нали? Затова престана да разпитва дали някой го е виждал. Глупав пропуск.

Какво да прави? Как да реагира на новия обрат на събитията?

Щеше да се справи с Логан Телбод, абсолютно сигурно беше, и нямаше да допусне отново да го сварят неподготвен. Което ще рече, че преди да предприеме каквото и да било, му трябва информация. Къде живее този тип, къде работи, кои заведения посещава… къде може да го намери сам.

Беше по-трудно, отколкото звучеше, особено с кучето. Имаше смешното усещане, че Телбод и кучето почти никога не се разделят, но и този проблем щеше да се разреши.

Явно трябваше да разбере какво се случва между Бет и Телбод. Не беше чувал да са я виждали с друг след тъпака Адам. Трудно му беше да повярва, че Бет излиза с Телбод, понеже Кийт винаги научаваше какво прави тя. Честно казано, изобщо не можеше да си представи какво вижда в тип като него. Имаше колежанско образование, нямаше нужда от някакъв скитник, попаднал случайно в града. Та той дори нямаше кола.

Обаче Телбод беше с нея в събота вечерта и това явно значеше нещо. Някъде нещо не се връзваше. Кийт се замисли дали този тип не работеше там… Така или иначе, щеше да разбере и после да се справи с проблема, а господин Телбод щеше да проклина деня, в който е цъфнал в града на Клейтън.

Петнайсета глава

Бет

Неделята беше най-горещият ден през лятото, много влажен и с невероятно високи температури. Езерата в Пидмънт бяха започнали да пресъхват, жители на Роли бяха въвели режим на водата, а в източната част на щата реколтата съхнеше на непрестанния пек. През последните три седмици горите се превърнаха в същинска кутия с прахан — можеха да пламнат от всяка небрежно подхвърлена цигара или от мълния, двете неизбежни. Въпросът беше само кога точно ще избухне горският пожар.

Кучетата се чувстваха добре единствено вътре и дори Логан започна да усеща последиците от жегата. Съкрати тренировките с по пет минути и разхождаше кучетата винаги край потока, където можеха да влязат да се поохладят във водата. Зевс бе влизал в потока най-малко десет пъти и макар че Бен се помъчи да го подмами да играят с пръчката още щом се върна от църква, Зевс не прояви голям ентусиазъм. Затова момчето изнесе вентилатор на верандата и насочи струята към Зевс, после се настани до него, четейки «Убийството на Роджър Акройд», една от малкото книги на Агата Кристи, които още не беше чел. Спря за малко, колкото да навести Логан просто ей така, после отново се зачете.

Обикновено Бет обичаше тези лениви неделни следобеди, само че сега, всеки път, щом видеше синината на лицето на Бен и неумело залепените му очила, я пронизваше гняв заради стореното от Кийт. В понеделник трябваше да заведе Бен в оптиката, за да му оправят очилата. Каквото и да говореше, Кийт явно беше хвърлил топката твърде силно. Кой баща би постъпил така със сина си?