Тръгна да я търси заради Виктор…

Примигна и си напомни, че не вярва на онова, което му беше наговорил Виктор — това си бяха чисти суеверия. Не можеше да е вярно. Поне не всичко.

Зевс явно усети вътрешната му борба, вдигна глава и впери поглед в него. Както стоеше с щръкнали уши, той изскимтя тихо и се качи по стълбите, за да близне ръката на Тиболт. Логан повдигна муцуната му и кучето подуши лицето му.

— Какво търся тук? — прошепна Логан. — Защо дойдох?

И докато чакаше отговор, който никога нямаше да получи, чу мрежестата врата да се затръшва зад него.

— Сам ли си говориш, или на кучето? — попита Елизабет.

— И двете.

Тя седна до него и му подаде лъжица.

— Какво каза?

— Нищо важно — отговори той, даде знак на Зевс да легне и кучето се сви на стълбите, за да остане близо и до двамата.

Елизабет отвори кутията за сладолед и сипа по малко в двете купички.

— Дано да ти хареса — подаде му тя едната купа.

Взе си лъжичка и опита, преди да се обърне към него със сериозно изражение:

— Искам да ти се извиня.

— За какво?

— За онова, което казах преди малко… Когато те попитах как така ти си оцелял, а брат ми не.

— Въпросът е справедлив — кимна Логан, чувствайки се неловко под вперения ѝ поглед.

— Не, не е — възрази тя. — Не биваше да ти го задавам и те моля да ме извиниш.

— Всичко е наред — увери я той.

Тя си взе още една лъжичка и се поколеба, преди да продължи:

— Помниш ли, че ти казах за нежеланието си да те наемем, понеже си бил морски пехотинец?

Той кимна.

— Не е каквото си мислиш. Причината не е, че ми напомняш за Дрейк, дължи се по-скоро на начина, по който е загинал. — Тя почука с лъжичката си по купата. — Дрейк е убит от приятелски огън.

Тиболт се извърна, а тя продължи:

— Разбира се, отначало не го знаех. Постоянно увъртаха: «Разследването продължава», «Проучваме случая» и така нататък. Минаха месеци, преди да узнаем как всъщност е загинал, а дори тогава не научихме кой е отговорен. — Елизабет потърси подходящите думи: — Просто не ми се струваше редно, разбираш ли? Знам, че е станало случайно и че който го е застрелял, го е направил неволно, обаче ако нещо подобно се случи в Щатите, някой ще бъде обвинен в убийство. Случи ли се в Ирак обаче, никой не иска истината да излиза наяве. И тя никога няма да излезе.

— Защо ми го разказваш? — попита тихо Тиболт.

— Защото това е истинската причина за нежеланието ми да те наемем. След като научих какво се е случило, винаги когато видех морски пехотинец, се питах дали той е убил Дрейк и дали не прикрива онзи, който го е сторил. Съзнавах, че не е честно, че постъпвам несправедливо, но просто не можех да го превъзмогна. А след известно време гневът стана неизменна част от мен, сякаш беше единственият начин, по който бях в състояние да се справя със скръбта. Не харесвах човека, в когото се бях превърнала, но бях впримчена в този ужасен омагьосан кръг на въпроси и обвинения. А после най-неочаквано ти се появи в канцеларията и поиска да те наемем на работа. И баба, макар да знаеше точно как се чувствам — а може би точно затова, — реши да те наеме. — Елизабет остави купичката си настрани и продължи: — Затова не бях много разговорлива през първите няколко седмици. Не знаех какво да кажа. Мислех, че изобщо няма да ми се налага да говоря, понеже ще напуснеш след няколко дни като всички останали. Ти обаче не напусна. Напротив, работиш усърдно, оставаш до късно и се държиш страхотно с баба и със сина ми… и най-неочаквано започнах да те възприемам не толкова като морски пехотинец, а просто като мъж. — Тя замълча, сякаш унесена в мислите си, после го побутна с коляно: — И то мъж, който оставя разчувстваните жени да дърдорят до безкрай.

Логан също я побутна в отговор, за да ѝ покаже, че всичко е наред.

— Днес е рожденият ден на Дрейк.

— Да, така е — вдигна купичката си Елизабет: — За моето братче Дрейк.

Тиболт чукна купичката си в нейната.

— За Дрейк — повтори той.

Зевс изскимтя и тревожно вдигна поглед към тях. Въпреки напрежението Елизабет се пресегна и разроши козината му.

— Ти няма нужда да вдигаш тост, това е мигът на Дрейк.

Той наклони глава озадачено и тя се засмя.

— Дрън, дрън. Не разбира нито дума.

— Така е, но разбира кога човек е разстроен. Затова остана близо до нас.

— Той наистина е забележителен. Не съм виждала толкова интуитивно и добре обучено куче. Баба каза същото, а от нейната уста това е голяма похвала.

— Благодаря. Явно произходът му е добър.

— Добре, сега е твой ред да говориш. Вече знаеш почти всичко за мен.

— Какво те интересува?

Елизабет взе купичката си и хапна още малко сладолед, преди да го попита:

— Бил ли си влюбен?

Когато той изви вежди заради начина, по който прозвуча въпросът, тя махна с ръка:

— Да не си посмял да ми отговориш, че въпросът е твърде личен. Не и след всичко, което ти разказах.

— Веднъж — призна той.

— Наскоро ли?

— Не, преди години, докато учех в колежа.

— Каква беше тя?

Той се опита да намери подходящите думи:

— Земна.

Елизабет не продума, но по изражението ѝ Логан разбра, че иска да научи повече.

— Добре — продължи той. — Тя специализираше в областта на феминизма и обичаше да носи удобни чехли и карирани ризи. Презираше грима. Пишеше становища за студентския вестник и поддържаше каузата на почти всяка социална група на света, освен на мъжете и на богатите. И беше вегетарианка.

Елизабет го погледна изпитателно:

— Кой знае защо не те виждам с такава жена.

— Аз също. Тя също. Така се оказа накрая. Но за известно време успяхме с удивителна лекота да преодолеем очевидните си различия.

— Колко време продължи?

— Малко повече от година.

— Поддържаш ли някаква връзка с нея?

— Не — поклати глава той.

— И това ли е?

— Имах няколко ученически увлечения, но в общи линии е това. Все пак да не забравяме, че последните пет години не бяха подходящи за нови връзки.

— Да, допускам, че е така.

Зевс се надигна и впери поглед към алеята с потрепващи уши. След малко Тиболт чу далечното боботене на автомобилен двигател и в далечината сред дърветата просветна широка светла ивица, която постепенно започна да се стеснява. Някой се приближаваше по алеята. Елизабет се смръщи озадачено, преди един седан да се покаже зад завоя и бавно да се приближи към къщата. Лампите на верандата не осветяваха колата, но Тиболт я позна и се напрегна. Беше или шерифът, или някой от заместниците му.

Елизабет също я позна.

— Надали е за хубаво — промърмори той. — Какво искат според теб?

Елизабет се изправи на мястото си на верандата.

— Всъщност не са те, а е той, бившият ми съпруг. — Сведе поглед и махна на Логан: — Стой тук, аз ще се оправя.

Тиболт даде знак на Зевс да седне и да мирува. Автомобилът приближи и спря до колата на Елизабет в другия край на къщата. През храстите Логан видя предната врата да се отваря и Бен да излиза, влачейки раницата след себе си. Тръгна към майка си с наведена глава. Шофьорската врата също се отвори и отвътре се показа заместник-шериф Кийт Клейтън.

Зевс изръмжа тихо и застана нащрек, в очакване на командата на Тиболт да нападне този тип. Елизабет учудено стрелна Зевс с поглед, но в този момент Бен се показа на светло. Тиболт забеляза едновременно с Елизабет, че очилата му ги няма, забеляза и моравите синини около окото на момчето.

— Какво се е случило? — възкликна Елизабет и коленичи, за да погледне по-отблизо. — Какво си направил?

— Дреболия — приближи се към тях Клейтън. — Просто синина.

Бен се извърна, понеже не искаше майка му да види.

— Къде са очилата му? — попита тя, все още мъчейки се да проумее всичко. — Ти ли го удари?

— Не съм го удрял. Божичко! Не бих му посегнал! За какъв ме вземаш?

Елизабет сякаш не го чуваше и насочи цялото си внимание към сина си:

— Добре ли си? О, изглежда ми зле. Какво се е случило, миличък? Очилата ти счупиха ли се?

Тя знаеше, че той няма да ѝ отговори, докато Клейтън не си тръгне. Повдигна лицето му и видя, че кръвоносните съдове в окото му са се спукали и то е кръвясало.

— Колко силно хвърли? — попита тя с ужасено изражение.

— Немного. Това е само синина. Окото му е добре, успяхме и да залепим очилата му.

— Не е само синина! — повиши тон Елизабет, едва успявайки да се владее.

— Престани да се държиш така, все едно аз съм виновен — извика Клейтън.

— Наистина ти си виновен!

— Той не можа да хване! Просто си подавахме топката. Стана случайно, за бога! Нали, Бен? Забавлявахме се, нали?

Момчето стоеше, заболо поглед в земята.

— Да — промърмори.

— Кажи ѝ какво се случи. Кажи ѝ, че вината не е моя. Хайде!

Бен пристъпи от крак на крак.

— Подавахме си топката. Аз не успях да хвана и топката ме удари в окото. — Показа на Елизабет очилата си, залепени с тиксо по средата. — Татко ми оправи очилата.

Клейтън разпери ръце:

— Ето видя ли? Какво толкова! Често се случва. Това е част от играта.

— Кога се случи? — настойчиво попита тя.

— Преди няколко часа.

— И ти не ми се обади?

— Не, заведох го в спешното.

— В спешното ли?

— А къде да го заведа? Знаех, че не мога да го доведа тук, преди да го е видял лекар, затова отидохме там. Постъпих като отговорен родител, точно както направи и ти, когато той падна от люлката и си счупи ръката. И ако си спомняш, аз не ти се нахвърлих тогава, както не ти крещя, че му позволяваш да играе в къщичката на дървото — много е опасна.

Елизабет изглеждаше твърде шокирана, за да отговори, и той поклати глава възмутено:

— Така или иначе, той пожела да се прибере.