— Добре, добре — съгласи се той. — Звучи забавно.

— Ще изтичам до магазина да взема каквото ни трябва. Връщам се след малко.

— Няма ли да е по-лесно просто да си купим сладолед.

Очите ѝ грееха от удоволствие:

— Не е същото, ще видиш. Връщам се след няколко минути.

И удържа на думата си. Тиболт едва успя да се изправи от бюрото и да провери кучетата за последен път, и я чу да се връща по алеята. Посрещна я, докато излизаше от колата.

— Имаш ли нещо против да внесеш торбата и натрошения лед? — попита тя. — На задната седалка е.

Той я последва в кухнята с торбата с лед и тя му посочи към фризера, докато слагаше на плота еднолитрова кутия — половин литър мляко, половинка сметана.

— Ще донесеш ли машината за сладолед? В килера е, на горния рафт.

Тиболт се показа от килера с машина за сладолед с нещо като манивела, която изглеждаше най-малко на петдесет години.

— Тази ли?

— Аха, тази.

— Още ли работи? — зачуди се той.

— Безотказно. Удивително, нали? Сватбен подарък на баба, но продължаваме да я използваме непрекъснато. Прави страшно вкусен сладолед.

Логан занесе машината до плота и застана до Елизабет.

— Как да ти помогна?

— Ако ти въртиш лоста, аз ще смесвам.

— Става.

Бет извади електрически миксер, купа и мерителна чашка. От шкафа взе захар, брашно и ванилова есенция. Сипа в купата три чаши захар и една чаша брашно, разбърка ги на ръка, после сложи купата на миксера. Разбърка три яйца, млякото и сметаната и изсипа цялата смес в цилиндъра на машината, сложи го на мястото му и го огради с натрошен лед и морска сол.

— Готови сме — оповести тя и му подаде машината. Взе останалата част от леда и морската сол. — Излизаме на верандата. Трябва да се прави на верандата, иначе не е същото.

— Аха — съгласи се Логан.

Тя седна до него на стълбите на верандата — малко по-близичко в сравнение с предния ден. Тиболт стисна машината между краката си и започна да върти лоста, учуден от плавното му движение.

— Благодаря ти, че се съгласи — каза Елизабет. — Наистина имам нужда от сладолед. Беше тежък ден.

— Така ли?

Тя се обърна към него и на устните ѝ заигра хитра усмивка:

— Много те бива в това.

— В кое?

— Да отговаряш с «така ли», когато някой ти каже нещо. Колкото да го накараш да продължи, без да се натрапваш или разговорът да става прекалено личен.

— Така ли?

— Така — имитира го тя през смях. — Повечето хора биха казали нещо от сорта на «Какво се случи?» или «Защо?».

— Добре де, какво се случи? Защо си имала тежък ден?

Тя изсумтя:

— А, просто Бен беше много кисел сутринта, докато си събираше нещата, и аз му се скарах да побърза, понеже много се бавеше. Баща му се дразни, ако закъсняваме, обаче днес… Днес като че ли беше забравил за Бен. Тропах на вратата поне няколко минути, докато ни отвори, и явно току-що ставаше. Ако знаех, че още спи, нямаше да съм толкова строга към Бен. Още се чувствам виновна. И естествено, още докато потеглях, видях Бен да изнася боклука, понеже скъпия му баща е твърде мързелив да го направи сам. А после чистих цял ден, което не беше зле първите няколко часа, но накрая наистина имах нужда от сладолед.

— Май не си почивала тази неделя.

— Не — промърмори тя и Логан усети как Елизабет води вътрешна борба дали да продължи да говори. Явно имаше още нещо, което я тревожеше. Пое си дълбоко дъх и въздъхна: — Днес е рожденият ден на брат ми. След като оставих Бен, отидох на гробището. Купих цветя и отидох.

Тиболт усети как гърлото му се свива, като си спомни снимката върху полицата над камината. Подозираше, че брат ѝ е бил убит, но за пръв път получаваше потвърждение от неговите близки. Веднага разбра защо тя не иска да остава самичка тази вечер.

— Съжалявам — изрече той.

— И аз — отговори Елизабет. — Той щеше да ти допадне. Всички го харесваха.

— Не се съмнявам.

— Баба беше забравила. Обади ми се следобед, за да ми каже колко съжалява, че няма да бъде тук. Дори се разплака, но аз я успокоих, уверих я, че няма нищо.

— Напротив, той е бил твой брат и ти скърбиш за него.

По лицето ѝ пробяга тъжна и изпълнена с копнеж усмивка, която бързо угасна.

— Ти ми напомняш за него — довери му Елизабет тихичко. — Не толкова на външен вид, а като поведение. Забелязах го още когато влезе в канцеларията, за да кандидатстваш за работата. Двамата сте като извадени от калъп. Сигурно понеже сте служили в пехотата, нали?

— Може би — отговори Логан. — Срещал съм всякакви хора.

— Не се съмнявам. — Тя замълча, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Харесваше ли ти да служиш в пехотата?

— Понякога.

— Но не непрекъснато?

— Не.

— На Дрейк страшно му харесваше. Всичко му харесваше. — Елизабет беше като омагьосана от въртенето на лоста, но Тиболт разбра, че всъщност е потънала в спомените си. — Помня началото на инвазията. Понеже Камп Леджун е само на един час път оттук, това е голяма новина. Тревожех се за него, особено когато чух за химическите оръжия и за самоубийствените атентати, а знаеш ли за какво се притесняваше той? Имам предвид преди нахлуването?

— За какво?

— За една снимка. За една глупава стара снимка. Можеш ли да повярваш?

При тези неочаквани думи сърцето на Тиболт заби учестено в гърдите, но той се постара да запази спокойствие.

— Той направи тази снимка, когато отидохме на панаира онази година — продължи Елизабет. — Прекарахме заедно уикенда, преди той да се запише в армията, и след като направихме обичайните обиколки, поскитахме, за да останем сами. Помня, че седнах до него под един огромен бор и двамата разговаряхме с часове и гледахме виенското колело. Беше огромно, цялото осветено, чувахме как децата ахкат и охкат, докато се въртят под ясното лятно небе. Говорихме за мама и татко, питахме се какви ли щяха да бъдат, дали косите им щяха да бъдат прошарени, дали щяхме да останем да живеем в Хамптън, или щяхме да се преместим, и аз помня, че погледнах нагоре към небето. И точно в този момент видях падаща звезда, и си помислих, че те сигурно ни чуват.

Тя замълча, унесена в спомени, после продължи:

— Ламинира снимката и я носи у себе си през цялото начално обучение. След като замина за Ирак, ми изпрати имейл, че я е изгубил, и ме моли да му изпратя друга. Стори ми се малко налудничаво, обаче не бях там, не знаех какво преживява, затова му изпратих още една снимка. Но не го направих веднага. Не ме питай защо. Просто усещах някаква вътрешна съпротива да го сторя. Слагах диска със снимките в чантата си, но всеки път, когато наближавах фотоателието просто забравях да извадя снимка. И преди да се усетя, инвазията започна. Най-накрая изпратих снимката, но писмото се върна неотворено. Дрейк загина през първата седмица от нахлуването. — Елизабет погледна Логан. — Пет дни. Толкова е издържал. А аз така и не успях да му изпратя единственото, което поиска от мен. Знаеш ли как се чувствам заради това?

Тиболт усети как стомахът му се свива.

— Не знам какво да кажа.

— Нищо не можеш да кажеш. Това е просто едно от онези ужасни, невъзможни неща. А днес… днес не спирам да си мисля, че споменът за него избледнява. Баба не помнеше, Бен не помнеше. Него поне го разбирам — още нямаше пет, когато Дрейк беше убит, а знаеш какви са спомените на тази възраст, малко от тях се запечатват трайно. Дрейк обаче се държеше чудесно с него, понеже наистина му харесваше да общуват. — Тя сви рамене. — Като теб.

На Тиболт му се искаше Елизабет да не бе казала това. Мястото му не беше тук.

— Не исках да те наемаме — продължи тя, без да забелязва смущението му. — Знаеше ли го?

— Да.

— Но не понеже идваш пеша от Колорадо. Това е само една от причините, но основната е, че си бил морски пехотинец.

Той кимна и във възцарилото се мълчание тя се пресегна към машината за сладолед.

— Може би трябва да добавим още лед. — Отвори капака, сложи още лед и му подаде машината отново.

— Защо си тук? — попита тя накрая.

Той разбра какво има предвид, но се престори, че не е.

— Защото ти ме помоли да остана.

— Питах защо си в Хамптън. И този път искам да ми кажеш истината.

Той трескаво потърси убедително обяснение.

— Стори ми се приятно място и засега наистина е.

По изражението ѝ разбра, че тя очаква цялата истина. Бет се намръщи, защото Тиболт не каза нищо повече.

— Свързано е с мисията ти в Ирак, нали?

Мълчанието му го издаде.

— Колко време беше там? — попита тя.

Той се размърда на мястото си, понеже не му се говореше за това, но нямаше избор.

— Кой път?

— Колко пъти си ходил?

— Три.

— Участва ли в бойни действия?

— Да.

— Но си оцелял.

— Да.

Тя стисна устни и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Защо ти си оцелял, а брат ми не?

Той завъртя лоста четири пъти, преди да отговори, макар да знаеше, че лъже:

— Не знам.

Когато Елизабет стана да донесе купи и лъжички за сладоледа, Тиболт едва се пребори с желанието си да повика Зевс и да си тръгне веднага, преди да е размислил, и да се върне в Колорадо.

Не можеше да престане да мисли за снимката в джоба си, за снимката, която Дрейк беше изгубил. Тиболт я беше намерил, Дрейк бе загинал, а сега той се намираше тук, в дома, в който Дрейк беше отраснал, и разговаряше със сестра му.

Изглеждаше невероятно, но докато се мъчеше да преодолее внезапната сухота в устата си, той се съсредоточи, над нещата, които знаеше, че са истина. Снимката си беше просто това — снимка на Елизабет, направена от брат ѝ. Талисмани не съществуват. Тиболт беше оцелял след Ирак, но същото важеше за огромен брой войници, изпратени на мисия там. Всъщност повечето от неговия взвод, включително Виктор. Имаше и загинали — Дрейк беше един от тях, — и макар да беше трагедия, случилото се нямаше нищо общо със снимката. Водеха война. Самият той беше тук, понеже беше взел решение да потърси жената от снимката, което изобщо не беше свързано със съдбата или с вярата в магии.