Облече пижамата си и взе списание от нощното шкафче. Разсеяно разлисти страниците, после изгаси лампата. Но когато затвори очи, продължи да вижда ъгълчетата на устните му, които леко се извиваха, когато той кажеше нещо забавно, или как се сключваха веждите му, когато беше съсредоточен над нещо. Елизабет дълго се мята и се въртя в леглото, и се питаше дали случайно Логан също не е буден и не мисли за нея.

Тринайсета глава

Тиболт

Тиболт наблюдава как Виктор замята с въдицата си в хладната вода на Минесота. Беше безоблачна съботна сутрин. Въздухът беше неподвижен, а езерото отразяваше ясното небе. Излязоха в езерото рано, понеже искаха да половят риба, преди да излязат джетовете и моторниците. Беше последният ден от почивката им, на другия ден и двамата отлитаха. Смятаха последната вечер да хапнат в местен ресторант, където предлагали най-хубавите пържоли в града.

— Мисля, че ще успееш да намериш тази жена — изтърси неочаквано Виктор.

Тиболт тъкмо навиваше кордата си.

— Коя?

— Жената от снимката, която ти носи късмет.

Той изгледа приятеля си с присвити очи:

— Какви ги говориш?

— Когато тръгнеш да я търсиш. Мисля, че ще я намериш.

Тиболт внимателно огледа кукичката си и отново замахна.

— Няма да я търся.

— Така казваш сега, обаче ще я потърсиш.

— Не, няма. Дори да исках, няма как да я намеря.

— Ще намериш начин — заяви Виктор със самоуверено задоволство.

Тиболт се вторачи в приятеля си.

— Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото още не е приключило.

— Повярвай ми, приключило е.

— Знам, че си мислиш така, но не е вярно.

Тиболт отдавна се беше научил, че ако Виктор захване някоя тема, не спира, докато не остане доволен, че е постигнал своето. И понеже не искаше да прекара така последния ден от почивката си, реши, че ще е по-добре да приключи с въпроса веднъж завинаги.

— Добре — въздъхна. — Защо не е приключило?

— Защото няма равновесие.

— Няма равновесие — повтори Тиболт с равен тон.

— Точно така. Схващаш ли?

— Не.

Виктор изстена заради несхватливостта му.

— Представи си, че идва майстор да направи покрив за къщата ти. Човекът се труди усърдно и накрая му плащаш. Едва тогава всичко приключва. Само че в случая със снимката покривът като че ли е поставен, а собственикът не си е платил. Няма ли заплащане, няма равновесие.

— Да не искаш да ми кажеш, че дължа нещо на тази жена? — попита скептично Тиболт.

— Да. Нейната снимка те предпазваше и ти донесе късмет. Обаче докато не се осъществи плащането, няма равновесие.

Тиболт извади една сода от хладилната чанта и я подаде на Виктор.

— Нали разбираш, че думите ти звучат налудничаво?

Виктор пое кутийката и кимна.

— На някои хора може би. Но в крайна сметка ти ще я потърсиш. Това е част от по-мащабен замисъл, то е твоята съдба.

— Моята съдба ли?

— Да.

— Какво ще рече това?

— Не знам. Ти обаче ще разбереш, когато я откриеш.

Тиболт замълча и му се прииска Виктор изобщо да не беше повдигал темата.

— Може би ви е писано да сте заедно — отбеляза Виктор и мълчаливо се вгледа в приятеля си.

— Аз не съм влюбен в нея, Виктор.

— Не си ли?

— Не.

— Обаче въпреки това често мислиш за нея.

Тиболт не можеше да му възрази, нищо не можеше да каже.



В събота сутринта Тиболт пристигна рано и веднага се залови с кучкарника: нахрани животните, почисти и проведе обучението както обикновено. През това време Бен си играеше със Зевс, докато Елизабет не го повика вътре, за да се приготвя. Махна на Тиболт от верандата, но дори оттук си личеше, че е разсеяна.

Когато той изведе кучетата навън, тя вече се беше прибрала. Обикновено Логан ги разхождаше на групи по три, а Зевс ги следваше. Когато се отдалечаха от къщата, сваляше каишките им, но те въпреки това го следваха, накъдето и да поемеше. Обичаше да сменя маршрута на разходките, понеже разнообразието не позволяваше на кучетата да се отдалечават прекалено. И те като хората се отегчаваха, ако вършат едно и също всеки ден. Обикновено разхождаше всяка група по половин час. След третата група забеляза, че колата на Елизабет я няма, и реши, че е отишла да откара Бен при баща му.

Не харесваше бащата на Бен най-вече защото Елизабет не го харесваше. Съдейки по думите ѝ, този тип беше голям чешит, но той не можеше да се меси, а само да слуша, докато му разказва. Не искаше да угодничи и да ѝ дава съвети, а дори да го направеше, тя не желаеше да я поучават. Така или иначе, не беше негова работа.

Но в такъв случай кое беше негова работа? Защо изобщо беше тук? Мислите му неволно се върнаха към разговора с Виктор, а причината бяха думите на приятеля му онази вечер на езерото. И, разбира се, случилото се след това.

Прогони спомена. Нямаше да се връща там. Стига толкова.

Тиболт повика кучетата, обърна се и се запъти към кучкарника. Прибра животните и отиде да огледа склада. Когато светна лампата, огледа смаяно стените и полиците. Бараката приличаше на претъпкан склад на железарски магазин. Обиколи помещението разгледа етажерките, куфарчетата с инструменти и натрупаните върху работната маса предмети. Накрая извади клещи, няколко френски ключа, шестоъгълни ключове и ги изнесе до пикапа. Както беше обещала, Елизабет му беше оставила ключовете под постелката. Той потегли по алеята към магазина за авточасти, който смътно си спомняше, че е видял някъде в центъра на града.

Имаха нужните части — накладки, топлоустойчиво масло, менгеме и така нататък, и той се върна след по-малко от половин час. Намести крика, повдигна колата и махна първата гума. Издърпа буталото, свали старите накладки, провери дисковете и сложи новите накладки. Върна колелото на мястото му и повтори същото с другите колела.

Тъкмо приключваше с третата накладка, когато Елизабет спря колата си до стария пикап. Той погледна през рамо точно когато тя слизаше, и си даде сметка, че е отсъствала часове.

— Как върви? — попита тя.

— Тъкмо приключвам.

— Наистина ли?

— Просто сменям накладките, не е бог знае какво.

— Сигурна съм, че и хирургът би казал същото — просто един апендицит.

— Искаш ли да ти покажа? — попита Тиболт, вдигнал поглед към нея.

— Колко време ще отнеме?

— Не много — сви рамене той. — Десет минути?

— Наистина ли? — повтори тя. — Добре, само да внеса покупките.

— Да ти помогна?

— Не, само две торби са.

Той постави третото колело на мястото му и затегна гайките, преди да се заеме с последното колело. Тъкмо развъртя гайките, и Елизабет се приближи. Приклекна до него и той усети лекото ухание на кокосовия лосион.

— Първо, сваляш колелото — започна Логан и методично я преведе през всички стъпки на процеса, като се увери, че тя го разбира. Когато свали крика и се зае да събира инструментите, Елизабет поклати глава:

— Изглежда прекалено лесно. Мисля, че и аз мога да се справя.

— Вероятно.

— Тогава защо взимат толкова скъпо?

— Не знам.

— Не съм се ориентирала към правилната професия — отбеляза тя, вдигна косата си и я прихвана на опашка. — Но ти благодаря, че се погрижи. Отдавна се каня да оправя спирачките.

— Няма проблем.

— Гладен ли си? Купих прясно пуешко за сандвичи и малко туршия.

— Звучи вкусно — отговори той.



Обядваха на задната веранда с изглед към градината. Елизабет все още му се струваше разсеяна, но си поговориха какво е да израснеш в малко южняшко градче, където всеки познава всеки. Някои от историите бяха забавни, но Тиболт призна, че предпочита да води по-анонимно съществуване.

— Защо ли не съм изненадана? — попита тя.

След това той отиде да поработи, а Елизабет посвети следобеда на почистването на къщата. За разлика от дядо ѝ Тиболт успя да отвори прозореца на канцеларията, залепнал заради боята, макар да се оказа по-трудно от ремонта на спирачките. Поизмъчи го и затварянето след това, макар че здравата го изтърка с шкурката. Накрая боядиса ремонтираното място.

След това протече най-обикновен работен ден. Когато Логан приключи със задълженията си в кучкарника, наближаваше пет часът и макар че можеше да си тръгне, той не го стори, а отново се зае с папките, понеже искаше да си помогне за другия ден. Задълбочи се в работата си през следващите няколко часа и постигна сериозен напредък — поне той смяташе така, — затова не чу кога се е приближила Елизабет. Вместо това забеляза, че Зевс се изправя и тръгва към вратата.

— Учудвам се, че още си тук — обади се тя от прага. — Видях, че свети, и реших, че си забравил да угасиш.

— Не бих забравил.

Тя посочи към купчината папки върху бюрото:

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си се заел с това. Баба се помъчи да ме убеди да подредя папките това лято, но аз все отлагах.

— Значи съм извадил късмет — провлече той.

— Не, аз извадих. И се чувствам някак виновна.

— За малко да ти повярвам, ако не беше самодоволната ти усмивка. Да са се обаждали Бен или баба ти?

— И двамата. Баба прекарва страхотно, Бен е нещастен. Не ми го каза, но го усетих по гласа му.

— Съжалявам — каза Логан.

Тя сви напрегнато рамене и хвана бравата. Завъртя я в двете посоки, привидно заинтригувана от механизма. Накрая въздъхна.

— Искаш ли да ми помогнеш да направя сладолед?

— Моля? — остави той папката, на която поставяше етикет.

— Обожавам домашен сладолед. Няма нищо по-хубаво от това в горещото време, но не е забавно, ако не го споделиш с някого.

— Не знам дали изобщо някога съм опитвал домашен сладолед…

— Тогава не знаеш какво изпускаш. Навит ли си?

Детинското ѝ въодушевление се оказа заразително.