Тиболт взе салфетката си и я разстла на скута си.

— Какво ви интересува?

— Как изобщо се реши?

За миг той се зачуди дали да каже истината: че всичко е започнало от една снимка насред пустинята в Кувейт. Обаче не можеше да им го каже. Вместо това се зае да описва една студена мартенска сутрин, когато метна раницата на гръб и пое по банкета на пътя. Разказа им за нещата, които е видял — заради Бен описа подробно животните, на които се е натъкнал, — и колоритните хора, с които е общувал. Елизабет явно усещаше, че той не е свикнал да говори за себе си, затова го подканяше, като задаваше въпроси, когато Логан замлъкваше. След това го поразпита за колежа и Бен се изненада, че човекът, срещу когото седеше на масата, наистина е изравял скелети. След това хлапето на свой ред го засипа с въпроси: Има ли братя и сестри. Не. Обича ли спорта. Да, но постиженията му не били нищо особено. Кой е любимият му футболен отбор. Денвърските «Бронко», разбира се. Докато Бен и Тиболт си бъбреха, Елизабет следеше разговора им развеселена и с интерес.

Вечерта напредна, слънцето залезе и в кухнята се стъмни. Нахраниха се и Бен се върна при Зевс на верандата. Тиболт помогна на Елизабет да раздигнат масата, да завият останалата храна с фолио и да подредят съдовете и приборите в съдомиялната. Тя наруши собственото си правило, отвори си още една бира, предложи и на него, преди двамата да избягат навън от топлината в кухнята.

На верандата беше значително по-хладно, листата танцуваха на лекия ветрец. Бен и Зевс отново си играеха и смехът на момчето отекваше. Елизабет се облегна на перилата, загледана към сина си, а Тиболт се застави да откъсне поглед от нея. Не чувстваха необходимост да говорят. Той отпи от бирата си бавно и продължително, питайки се как ли ще се развие цялата история.

Дванайсета глава

Бет

Стъмни се, а Бет стоеше на задната веранда, наблюдаваше как Логан се е привел съсредоточено над шахматната дъска и си помисли: «Харесвам го». Мисълта ѝ се стори едновременно озадачаваща и естествена.

Бен и Логан играеха втората си партия шах, а Логан обмисляше внимателно следващия си ход. Момчето спечели с лекота първата партия и Елизабет прочете учудването по лицето на Логан. Прие загубата достойно и дори попита Бен къде е сбъркал. Върнаха фигурите на предишните им места и Бен му показа поредица от грешки, които бе допуснал — най-напред с царицата, а после и с коня си.

— Да ме вземат… — възкликна Логан с усмивка и погледна към детето. — Браво на теб.

Елизабет не искаше дори да си помисля как би реагирал на загубата Кийт. Всъщност не се и налагаше да си го представя, понеже двамата играха веднъж преди няколко години, Бен спечели и баща му буквално преобърна дъската, преди да изхвърчи ядосан от стаята. Няколко минути по-късно, докато Бен все още събираше фигурите зад мебелите, Кийт се върна. Вместо да се извини, заяви, че шахът е загуба на време и че е по-добре Бен да се захване с нещо важно, например да си подготви уроците или да отиде да потренира, понеже «батирал като слепец».

Понякога наистина ѝ идеше да го удуши.

С Логан обаче нещата стояха различно. Бет видя, че Логан отново е закъсал — не го разбра от дъската — не умееше да различава добрия от лошия играч, — но когато Бен гледаше противника си, а не фигурите, Елизабет знаеше, че краят е близо, нищо че Логан не го съзнаваше.

В цялата ситуация най-много ѝ допадаше фактът, че въпреки нужната концентрация за играта, Логан и Бен продължаваха да си говорят. За училище и за учителите на момчето, какъв е бил Зевс като малко кутре, и понеже мъжът изглеждаше искрено заинтригуван, Бен му разказа няколко неща, които я учудиха: че едно момче от училище вече няколко пъти му краде обяда и че Бен си пада по момиче на име Сиси. Логан не натрапи съветите си, а го попита какво трябва да се направи според него. Въз основа на опита си с мъжете Бет знаеше, че според повечето, ако споделиш проблем или дилема, от тях се очаква мнение, дори когато всъщност искаш само да те изслушат.

Всъщност естествената сдържаност на Тиболт даде възможност на Бен да изрази себе си. Ясно беше, че Логан се чувства добре в кожата си. Той не се опитваше да впечатли нито детето, нито нея, като ѝ демонстрира колко добре се разбира с Бен.

Елизабет не беше излизала често през годините, но беше установила, че повечето ѝ ухажори или се правят, че не забелязват Бен, и си разменяха с него само по няколко думи, или прекаляваха със свойските си разговори с него в старанието си да ѝ се похвалят с невероятно дружеските си отношения със сина ѝ. Бен още от малък се беше научил да надушва и двата типа почти незабавно. Бет също и обикновено това ѝ даваше достатъчно основание да приключи връзката. Е, ако мъжът не я изпревареше.

На Бен очевидно му беше приятно с Логан, а още по-хубавото бе, че изглежда и на Логан му е приятно. Той продължи безмълвно да се взира в дъската и за миг пръстът му се спря върху коня, но после се премести върху пешката. Бен лекичко изви вежди. Елизабет не знаеше дали синът ѝ преценява хода, който обмисляше съперникът му за добър или за лош, но Логан се реши и премести пешката.

Бен направи следващия си ход почти незабавно, което ѝ се стори лош знак за Тиболт. Няколко минути по-късно той осъзна, че какъвто и ход да направи, няма спасение за царя му, и поклати глава:

— Победи ме.

— Да, така е — съгласи се Бен.

— Мислех, че играя по-добре.

— Така беше.

— Докога?

— До втория ти ход.

Логан се засмя.

— Шахматен хумор, а?

— Знам много такива шеги — отговори Бен, видимо горд, и махна към двора. — Достатъчно ли се стъмни?

— Да, струва ми се. Готов ли си за игра, Зевс?

Кучето наостри уши и наклони глава. Бен и Логан се изправиха и то бързо ги последва.

— Идваш ли, мамо?

Бет се надигна от мястото си.

— Ей сега.

Тръгнаха в тъмното към предната част на къщата. Бет спря до стълбите.

— Може би трябва да взема фенерче.

— Не е честно! — възрази Бен.

— Не за кучето, а за теб, за да не се изгубиш.

— Няма да се изгуби — увери я Логан. — Зевс ще го намери.

— Лесно ти е на теб, нали не е твой син.

— Ще се оправя — увери я и Бен.

Не беше съвсем спокойна, обаче тъй като Логан не изглеждаше никак притеснен, се съгласи.

— Добре — въздъхна Елизабет. — Обаче искам да взема фенерче за себе си, става ли?

— Става — съгласи се Бен. — Какво да правя?

— Скрий се — каза му Логан, — а аз ще изпратя Зевс да те потърси.

— Където си поискам ли?

— Защо не се скриеш някъде там? — посочи Логан към гористата местност западно от потока, от другата страна на алеята към кучкарника. — Не ми се иска случайно да паднеш в потока. Пък и следата ти ще остане прясна. Двамата си играхте там преди вечеря. След като той те намери, тръгваш след него, ясно? Така няма да се загубиш.

Момчето погледна към гората.

— Добре. Откъде да съм сигурен, че той не гледа?

— Ще го прибера вътре и ще преброя до сто, преди да го пусна.

— И няма да му позволяваш да наднича, нали?

— Обещавам. — Логан насочи вниманието си към Зевс. — Ела — подкани го той, запъти се към вратата и я отвори, но спря. — Може ли да го вкарам вътре?

— Всичко е наред — кимна Бет.

Логан даде знак на Зевс да влезе вътре и да легне, после затвори вратата.

— Добре, готово.

Момчето хукна към гората, а той започна да брои на глас. Тичайки, Бен се провикна през рамо:

— Брой по-бавно!

Фигурката му постепенно се изгуби в мрака и той се скри от поглед още преди да стигне гората.

Бет скръсти ръце.

— Трябва да призная, че имам лошо предчувствие.

— Защо?

— Синът ми се крие в гората посред нощ. Боже, защо ли?

— Всичко ще бъде наред. Зевс ще го намери за две-три минути най-много.

— Имаш невероятно доверие в кучето си.

Логан се усмихна и за един кратък миг двамата останаха на верандата, мълчаливо наслаждавайки се на вечерта. Въздухът беше топъл и влажен, но вече не беше горещ и ухаеше като земята: на смесица от пръст, бор и дъб, мирис, който неизменно напомняше на Бет, че макар светът непрекъснато да се променя, това място сякаш винаги остава неизменно.

Усещаше, че Логан я наблюдава през цялата вечер и се старае да не я зяпа, знаеше, че самата тя прави същото с него. Харесваше ѝ начинът, по който вниманието му я караше да се чувства. Приятно ѝ беше, че той я намира за привлекателна, допадаше ѝ също, че в увлечението му няма нищо от настойчивостта или желанието, които тя често долавяше, когато мъжете я зяпаха. Вместо това той бе доволен просто да стои до нея и по някаква причина тя се нуждаеше точно от това.

— Радвам се, че остана за вечеря — обади се Бет, понеже не знаеше какво друго да каже. — Бен си прекарва чудесно.

— И аз се радвам.

— Ти се държа прекрасно с него, докато играехте шах.

— Не беше трудно.

— На някои хора им е трудно.

Той се поколеба, преди да попита:

— За бившия ти ли говорим отново?

— Толкова ли съм прозрачна? — облегна се Бет на едната подпора. — Да, прав си. Говорех за бившия си съпруг.

Той се облегна на стълба от отсрещната страна на стълбите с лице към нея.

— И?

— Просто ми се иска нещата да бяха различни.

Той се поколеба и Бет се досети, че Логан се пита дали да каже още нещо. Накрая избра да не го прави.

— Той няма да ти допадне — каза Елизабет. — Всъщност според мен и той не би те харесал.

— Така ли?

— Да. Но се смятай за щастливец, понеже нищо не пропускаш.

Той се вгледа в нея настойчиво, но не продума. Елизабет допускаше, че Логан вероятно си спомня как го беше отрязала по-рано вечерта. Отметна няколко немирни кичура и се поколеба дали да продължи: — Искаш ли да ти разкажа?