— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Тя се облегна на парапета, леко усмихната:

— Как мина шофирането?

— Не много зле.

— Сигурно си се чувствал малко необичайно.

— Защо?

— Кога за последен път си шофирал пет часа?

Той се почеса по тила:

— Не знам, май беше отдавна.

— Баба каза, че си бил малко неспокоен, докато си шофирал, сякаш седалката не ти е била удобна. — Тя махна с ръка: — Тъкмо говорих с нея по телефона. Вече два пъти се обади.

— Скучно ли ѝ е?

— Не, първо се обади да чуе Бен, да го пита как е било в училище.

— И?

— Осведоми я, че било скучно.

— Поне не си променя лесно мнението.

— Разбира се, но ми се иска да беше казал нещо друго. Например: «Научих много и ми беше много интересно» — усмихна се Бет. — Всяка майка си мечтае, нали?

— Щом казваш.

— Жаден ли си? — попита тя. — Баба направи лимонада, преди да замине сутринта.

— С удоволствие, но може би преди това трябва да проверя дали кучетата имат вода.

— Вече проверих. — Тя се обърна към вратата и я задържа отворена пред него. — Заповядай. Идвам след минутка.

Той се качи по стълбите, спря да си изтрие обувките и влезе вътре. Огледа стаята, забеляза старинните мебели и оригиналните картини по стените. Същински провинциален салон, а не си го представяше така.

— Домът ви е прекрасен — провикна се той.

— Благодаря ти — надникна тя от кухнята. — За пръв път ли влизаш?

— Да.

— Допусках, че вече си идвал. Заповядай, разгледай.

Тя се скри от погледа му. Тиболт обиколи стаята и забеляза сбирката от хамъри по лавиците на бюфета в трапезарията. Усмихна се. Харесваше такива дребни предмети.

На полицата над камината имаше снимки и той се приближи да ги разгледа. Имаше две-три на Бен, на една от които беше без два предни зъба. До тях имаше хубава снимка на Елизабет с тога и шапка, застанала до баба си и дядо си, и един портрет на баба ѝ със съпруга ѝ. В ъгъла Логан видя снимка на млад морски пехотинец, облечен с униформа и застанал свободно.

Младият пехотинец, който бе изгубил снимката в Ирак?

— Това е Дрейк — обади се Бет зад него. — Брат ми.

Тиболт се извърна:

— По-малък ли е или по-голям?

— Една година по-малък.

Тя му подаде чаша лимонада, без да каже нищо повече, и Тиболт усети, че темата е приключена. Бет пристъпи към входната врата.

— Да седнем на верандата. Цял ден съм вътре, пък и искам да наглеждам Бен. Понякога тръгва да скита.

Елизабет седна отпред на стълбите. Слънцето проби през облаците, но покривът на верандата ги предпазваше от лъчите му. Елизабет пъхна кичур коса зад ухото си.

— Извинявай, не можах да постигна нищо по-добро. Опитах се да убедя баба да си купим люлка за верандата, но според нея било много селско.

В далечината Бен и Зевс тичаха през тревата и момчето се смееше, докато се опитваше да хване пръчката в муцуната на Зевс. Елизабет се усмихна.

— Радвам се, че беснее навън. Днес беше първият му урок по цигулка и не е имал възможност да щурее след училище.

— Хареса ли му?

— Да или поне така каза. — Тя се обърна към него: — На теб харесваше ли ти?

— В повечето случаи. Поне докато поотраснах.

— Нека позная. После си започнал да се интересуваш от момичета и от спорт.

— Не пропускай колите.

— Съвсем типично — изстена тя, — но нормално. Вълнувам се, понеже изборът беше негов. Открай време проявява интерес към музиката, а учителката му е истинско съкровище. Няма по-търпелив човек от нея.

— Чудесно. Ще му се отрази добре.

Елизабет се престори, че го оглежда от глава до пети.

— Не знам защо, но си те представям по-скоро с електрическа китара, отколкото с цигулка.

— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?

— Да не забравяме и косата ти.

— Години наред ходех остриган почти нула номер.

— И после машинката ти обяви стачка, нали?

— Нещо такова.

Елизабет се усмихна и се пресегна към чашата си. В последвалата тишина Тиболт се огледа наоколо. В другия край на двора от едно дърво излетя ято скорци, които полетяха заедно и кацнаха в другия край. По небето се движеха пухкави облаци, влачени от следобедния вятър. Той усети погледа на Елизабет върху себе си.

— Не изпитваш необходимост да говориш непрекъснато, а? — попита тя.

— Не — усмихна се той.

— Мнозина не умеят да ценят тишината и само говорят.

— И аз говоря, но само когато имам какво да кажа.

— Няма да ти е лесно в Хамптън. Тук повечето хора говорят или за семейството си, или за съседите, или за времето, или за шансовете на гимназиалния отбор по футбол в първенството.

— Така ли?

— Много е скучно.

— Представям си — кимна той. Взе чашата и допи лимонадата си. — И как е футболният отбор тази година?

Тя се засмя:

— Точно това имах предвид. — Посегна към чашата му и попита: — Да ти налея ли още?

— Не, благодаря. Беше много освежаващо.

Бет остави чашата.

— Домашна лимонада, баба лично изстиска лимоните.

Той кимна и додаде:

— Забелязах, че ръката ѝ е силна като на Попай.

Елизабет плъзна пръст по ръбчето на чашата, признавайки тайничко пред себе си, че остроумието му ѝ допада.

— Значи този уикенд сме само двамата.

— А Бен?

— Утре е при баща си. Ходи през седмица.

— Така ли?

— Обаче не му се ходи — въздъхна тя. — Никога не му се ходи.

Тиболт кимна, оглеждайки момчето отдалеч.

— Нищо ли няма да кажеш? — подкачи го тя.

— Не съм сигурен дали трябва.

— И все пак…

— Вие двамата не се ли разбирате? — попита предпазливо той.

— Всъщност се разбираме. Не страхотно, но се разбираме. Бен не се разбира с баща си. Бившият ми съпруг има проблем с Бен, мисля, че иска различно дете.

— Тогава защо оставяш Бен да ходи? — Логан прикова поглед върху нея учудващо настойчиво.

— Защото нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— Не и в този случай. — Елизабет се наведе настрани и откъсна един невен. — С баща му получихме съвместно попечителство, а ако се бях опитала да му го отнема… Е, да кажем само, че съдът най-вероятно щеше да отсъди в негова полза. Ако не друго, сигурно щеше да се наложи Бен да ходи по-често, отколкото го посещава сега.

— Това не е добре.

— Не е, но засега не мога да направя друго, освен да посъветвам Бен да се постарае да му бъде приятно.

— Имам усещането, че това не е цялата история.

— И представа си нямаш — засмя се тя.

— Говори ли ти се за това?

— Не особено.

Дори да бе имал желание да продължи да разпитва, Тиболт се сдържа, понеже Бен идваше към верандата. Беше плувнал в пот, а лицето му беше зачервено. Очилата му бяха леко накривени. Зевс се влачеше след него, изплезил език.

— Здрасти, мамо!

— Здравей, скъпи. Добре ли прекара?

Кучето близна ръката на Тиболт и легна в краката му.

— Зевс е страхотен! Видя ли ни как си играехме?

— Разбира се! — придърпа Елизабет Бен към себе си и прокара ръка през косата му. — Доста си се разгорещил. Пийни малко вода.

— Добре. Тиболт и Зевс ще останат ли за вечеря?

— Не сме го обсъждали.

Момчето побутна очилата си нагоре.

— Ще вечеряме такос — осведоми то Тиболт. — Страхотни са. Мама сама приготвя доматения сос и всичко останало.

— Не се съмнявам, че са страхотни — отговори равнодушно Тиболт.

— Ще го обсъдим, става ли? — Бет изтупа полепналата по ризата му трева. — А сега отиди да си налееш вода и не забравяй да се измиеш.

— Ама аз искам да поиграя на криеница със Зевс — замърмори Бен. — Тиболт каза, че може.

— Вече ти казах, ще го обсъдим — отговори Елизабет.

— Може ли и Зевс да влезе вътре? И той е жаден.

— Нека да остане тук. Ще му дадем вода. Какво е станало с очилата ти? — Без да обръща внимание на протестите на Бен, тя свали очилата му, огъна рамката, огледа резултата и отново му ги сложи. — Я да видим как са сега!

Бен стрелна Тиболт с поглед, докато си слагаше очилата, но той се направи, че не забелязва. Потупа по главата Зевс, който си лежеше кротичко до него.

Елизабет се отдръпна назад, за да огледа сина си по-добре.

— Идеално — отсъди тя.

— Добре — съгласи се момчето и тръгна нагоре по стълбите, отвори мрежестата врата и я пусна шумно да се затвори.

Когато се скри от погледите им, Елизабет се обърна към Тиболт:

— Засрамих го.

— Така правят майките.

— Много ти благодаря — дори не прикри сарказма си тя. — Каква е тази работа с играта на криеница със Зевс?

— Ами споменах му за това, когато бяхме край потока. Бен ме попита какво умее кучето и аз му казах, но не е задължително да играем точно тази вечер.

— Не, няма проблем — отвърна тя и взе чашата си. Разклати я и кубчетата лед издрънчаха, преди Бет да се обърне към него: — Ще останеш ли за вечеря?

— Да — погледна я той в очите. — Ще ми бъде много приятно.

— Просто такос, нищо особено — додаде тя.

— И аз така чух. Благодаря за поканата, такос е чудесно. — Логан се усмихна и се изправи. — Но сега трябва да дам вода на този приятел. А сигурно е и гладен. Имаш ли нещо против да му дам от храната в кучкарника?

— Не, разбира се. Има предостатъчно. Вчера един човек разтовари няколко чувала.

— Кой ли може да е?

— Не знам, май един дългокос скитник.

— Аз пък си помислих, че е ветеран, завърши колеж.

— Все тая. — Тя взе чашите и се изправи. — Ще проверя дали Бен се е измил, че понякога забравя. Ще се видим след няколко минути.

В кучкарника Тиболт напълни паничките на Зевс вода и храна, седна на една от празните клетки и зачака. Зевс не бързаше — пи вода, после хапна малко, като от време на време поглеждаше към Тиболт сякаш питаше: «Защо ме гледаш?» Мъжът не продума, знаеше, че каже ли нещо, Зевс само ще се забави още повече.