Не можеше да прецени дали това подобрява, или влошава отношението ѝ към него. И той като Дрейк беше морски пехотинец, обаче Логан беше тук, а Дрейк го нямаше и по тази причина, както и по други, по-сложни, Бет не беше сигурна, че би могла да приеме Логан с открито сърце.

Вдигна поглед към звездите, които се бяха появили между облаците, и усети загубата на Дрейк като току-що зейнала рана. След смъртта на родителите ѝ двамата бяха неразделни, дори спяха в едно легло цяла година. Той беше само една година по-малък от нея и тя ясно си спомняше как го изпрати до училище на първия му учебен ден. За да го накара да спре да плаче, го увери, че ще се сприятели с много деца и че тя ще го чака след часовете, за да го заведе у дома. За разлика от други братя и сестри двамата никога не си съперничеха. Тя беше най-въодушевената му публика, а той — нейната неизменна опора. В гимназията Бет ходеше на всеки негов футболен, баскетболен или бейзболен мач и му помагаше с уроците, когато се налагаше. Той пък единствен приемаше невъзмутимо нейните шеметни младежки промени в настроението. Единственото им разногласие беше относно Кийт, но за разлика от баба ѝ Дрейк почти не ѝ натрапваше мнението си. Бет обаче знаеше отношението на брат си, а когато двамата с Кийт се разделиха, тя се обърна за подкрепа тъкмо към Дрейк, докато се мъчеше да си стъпи на краката като самотна майка. Знаеше, че Дрейк е човекът, който не е допуснал Кийт да тропа на вратата ѝ посред нощ през следващите месеци. Брат ѝ беше единственият човек, когото Кийт не смееше да ядосва.

Тогава вече беше станал зрял мъж. Имаше прекрасни постижения във всички спортове, а дванайсетгодишен беше започнал да тренира и бокс. На осемнайсет вече три пъти беше печелил «Златните ръкавици» на Северна Каролина и най-редовно играеше спаринг с войниците от форт Браг и Камп Леджун. Тъкмо времето, прекарано с тях, му внуши идеята да се запише в армията.

Не беше блестящ ученик и изкара само година в местния колеж, преди да реши, че това не е за него. Желанието си да постъпи в армията обсъди единствено с нея. Бет се гордееше с решението му да служи на страната си и сърцето ѝ се пръскаше от обич и възхищение, когато го видя за пръв път облечен със синята униформа. Уплаши се, когато го изпратиха в Кувейт и по-късно в Ирак, но вярваше, че брат ѝ ще се върне невредим. Дрейк Грийн обаче не се завърна у дома.

Почти не си спомняше дните непосредствено след като научи, че брат ѝ е убит, а и не желаеше да мисли за тях сега. След смъртта му в нея зейна празнина, която тя съзнаваше, че никога няма да се запълни. Но с течение на времето болката отслабна. Веднага след загубата му Бет не можеше да повярва, че се е случило наистина, но замислеше ли се за Дрейк напоследък, обикновено си спомняше по-щастливите мигове от живота им. Дори когато ходеше на гробището да поговори с него, вече не изпитваше мъчителната болка, които тези посещения предизвикваха някога. Сега гневът ѝ беше по-силен от тъгата.

В момента обаче скръбта отново я връхлетя истински, след като си даде сметка, че и тя подобно на баба ѝ и Бен се чувства привлечена към Тиболт дори и само защото с него се чувства непринудено, както не се бе чувствала с никого след загубата на Дрейк.

И още нещо: единствено Дрейк я наричаше с кръщелното ѝ име. Родителите ѝ, баба ѝ и дядо ѝ, дори приятелките ѝ я наричаха Бет. Единствено Дрейк и казваше Елизабет, и то само когато са сами. Това беше тяхната тайна, нещо, известно единствено на тях двамата, и Бет винаги се чудеше как ли ще звучи името ѝ от устата на някой друг.

При Логан обаче се бе получило съвсем естествено.

Единайсета глава

Тиболт

През есента на 2007 година, една година след като се уволни от морската пехота, Тиболт се уговори да се види с Виктор в Минесота, на някакво място, на което и двамата не бяха ходили. Моментът беше много подходящ: Виктор се беше оженил шест месеца преди това, а Тиболт му беше кумувал. Виждаха се за пръв път след уволнението. Когато се обади, за да предложи пътуването, подозираше, че Виктор се нуждае да прекара малко време сам.

Първия ден, докато седяха в малка гребна лодка насред езерото, Виктор пръв наруши тишината:

— Сънуваш ли кошмари? — попита приятелят му.

Тиболт поклати глава:

— Не, а ти?

— Да.

Въздухът беше остър, типично за есента, а над водата се носеше лека сутрешна мъгла. Небето обаче беше безоблачно и Тиболт знаеше, че температурата ще се повиши и следобед ще стане превъзходно.

— Същите като преди ли? — попита.

— По-лоши. — Виктор нави кордата си и отново замахна. — Виждам мъртъвци. — На измореното му лице се изписа крива усмивка. — Като в онзи филм с Брус Уилис, «Шесто чувство».

Тиболт кимна.

— Нещо такова. — Приятелят му стана още помрачен. — Насън преживявам отново всичко, което ни се случи, но някои неща са по-различни. Повечето пъти сънувам, че съм прострелян и крещя за помощ, но никой не идва, и накрая осъзнавам, че всички останали също са застреляни. И усещам как малко по малко умирам. — Той разтърка очи, преди да продължи: — Колкото и да е мъчително насън, още по-трудно е, когато ги виждам и денем — имам предвид мъртвите. В магазина ги виждам всичките, препречили пътеката. Или са проснати долу и кървят, а санитарите превързват раните им. И всички се взират в мен, все едно аз съм виновен, че са ги улучили или че умират. Примигвам, поемам си дълбоко въздух и те изчезват. — Виктор замълча. — Имам чувството, че полудявам.

— Говорил ли си с някого за това?

— С никого. Само с жена ми, но когато ѝ разказвам тези неща, тя се плаши и плаче, затова престанах да споделям.

Тиболт не каза нищо.

— Бременна е — продължи Виктор.

— Честито! — усмихна се приятелят му при този лъч надежда.

— Благодаря ти. Ще е момче. Ще го кръстим Логан.

Тиболт изпъна гръб и погледна към Виктор:

— Поласкан съм.

— Понякога мисълта, че ще имам син, ме плаши. Опасявам се, че няма да съм добър баща — зарея поглед над водата той.

— Ще бъдеш чудесен баща — увери го Тиболт.

— Може би.

Тиболт зачака.

— Вече губя търпение. Адски много неща ме ядосват. Дребни неща, които не би трябвало да имат никакво значение, но кой знае защо имат. Колкото и да се опитвам да преодолея гнева, понякога изригва на повърхността. Още не ми създава проблеми, но не знам колко още ще мога да го потискам, преди да изгубя контрол. — Нагласи кордата и въдицата си. — На теб случва ли ти се?

— Понякога — призна.

— Но не често?

— Не.

— Така и предполагах. При теб е различно. Заради снимката.

Тиболт поклати глава:

— Не е вярно. И на мен не ми е леко. Не мога да вървя по улицата, без да се озърна или да огледам прозорците горе да не би отнякъде да стърчи насочено дуло. През повечето време не мога да водя нормален разговор с хората. Проблемите им не ме интересуват. Кой къде работи, колко печели, какво дават по телевизията, кой с кого излиза… Иде ми да им кресна, че на никого не му пука.

— Никога не си умеел да говориш за дребните неща — изсумтя Виктор.

— Благодаря ти.

— Но озъртането през рамо е нормално, и аз го правя.

— Така ли?

— Аха.

— Засега обаче няма пушки.

Тиболт се засмя тихо:

— Толкова по-добре, нали? — А после попита, за да смени темата: — Харесва ли ти да строиш покриви?

— През лятото е горещо.

— Като в Ирак ли?

— Не, никъде не е горещо като в Ирак. Но е много горещо — усмихна се той. — Повишиха ме. Вече съм бригадир.

— Браво на теб. Как е Мария?

— Пълнее, но е щастлива. Тя е целият ми живот. Щастливец съм, че се ожених за нея — поклати удивено глава Виктор.

— Много се радвам.

— Нищо не може да се сравни с любовта. Трябва да опиташ.

— Може би някой ден.



Елизабет.

Той забеляза как някаква сянка пробяга по лицето ѝ, когато я нарече Елизабет, някаква емоция, която не успя да определи. Името отговаряше на същността ѝ много повече от простичкото и непретенциозно Бет — притежаваше елегантност, подобаваща на грациозната ѝ походка.

На път за вкъщи си припомняше разговора им и колко естествено бе усещането да седи до нея. Тя беше по-спокойна, отколкото беше очаквал, но Логан усети, че и тя като баба си не е сигурна в мнението си за него.

В петък сутринта Тиболт се увери, че всичко е наред, преди да откара бабчето в Грийнсбъро с колата на Елизабет. Зевс се возеше отзад, подал глава през прозореца почти през целия път, с прилепнали назад уши заради вятъра и заинтригуван от непрекъснато променящите се миризми и гледки. Тиболт не очакваше бабчето да позволи Зевс да пътува с тях, но тя махна с ръка на кучето да се качва:

— Бет няма да има нищо против. Пък и куфарът ми ще се побере в багажника.

Пътуването обратно до Хамптън му се стори по-бързо и когато спря пред къщата, се зарадва да види Бен, който си подхвърляше топка навън. Зевс хукна към него и момчето запрати топката във въздуха. Кучето се понесе след нея с прилепнали назад уши и изплезен език. Докато се приближаваше, Тиболт видя Елизабет да излиза на предната веранда и с неочаквана увереност осъзна, че тя е една от най-красивите жени, които е виждал. Облечена с лятна блуза и къси панталонки, които разкриваха красиво оформените ѝ крака, Бет му махна приятелски, когато го забеляза, а той се постара да не я зяпа.

— Здрасти, Тиболт! — провикна се Бен от двора. Тичаше след Зевс, който подскачаше с топката в уста, горд, че е на няколко крачки пред Бен, колкото и бързо да тича момчето.

— Здрасти, Бен! Как беше в училище?

— Скучно! — провикна се той. — Как беше на работа?

— Вълнуващо!

— Да, бе! — подметна Бен, без да спира да тича.

Откакто момчето беше тръгнало на училище, водеха този разговор почти всеки ден. Тиболт поклати развеселено глава точно когато Елизабет слезе по стълбите.