— Сложете я.

— Не се тревожете, кучето няма да помръдне, ако не му наредя.

— Въпреки това сложете каишката.

Непознатият свали раницата и затършува в нея. Клейтън се надяваше да зърне нещо, което прилича на наркотици или на оръжие. След малко каишката беше закрепена за нашийника на кучето и непознатият се извърна към полицая с въпросително изражение.

— Какво правите тук? — попита Клейтън.

— На излет съм.

— Доста голяма раница за излет.

Непознатият не каза нищо.

— Или се промъквате и зяпате за нещо интересно.

— Така ли правят хората по тези места?

Нито тонът, нито подтекстът на думите му допаднаха на Клейтън.

— Покажете ми някакъв документ за самоличност.

Непознатият отново се наведе над раницата и извади паспорта си. Протегна изпънатата си длан към кучето, за да му нареди да остане на място, пристъпи към Клейтън и му подаде паспорта.

— Нямате ли шофьорска книжка?

— Нямам.

Клейтън се взря в името и устните му леко се размърдаха.

— Логан Тиболт.

Непознатият кимна.

— Откъде сте?

— От Колорадо.

— Идвате отдалеч.

Непознатият не продума.

— И къде отивате по-точно?

— Тръгнал съм към Ардън.

— Какво има в Ардън?

— Не знам, още не съм ходил.

Клейтън се свъси при този отговор. Твърде ловко. Твърде… предизвикателно? Твърде нещо си. Както и да е. Изведнъж усети, че този тип не му допада.

— Чакайте тук — нареди му той. — Нали нямате нищо против да проверя?

— Както искате.

Докато вървеше към колата си, Клейтън хвърли поглед през рамо и видя непознатият да бърка в раницата и да вади купичка, в която изля вода. Все едно беше най-безгрижният човек на света.

Е, ще я видим тази работа. В колата Клейтън предаде по радиото името и го продиктува буква по буква, но диспечерката го прекъсна:

— Чете се «Тиболт», а не «Телбод». Името е френско.

— И защо да ми пука как се чете?

— Просто казвам…

— Пет пари не давам, Мардж. Провери го и толкова, ясно?

— Прилича ли на французин?

— Откъде да знам как изглеждат французите?

— Просто съм любопитна, не се пали толкова. Малко съм заета в момента.

«Да бе, заета! — помисли си Клейтън. — Сигурно се тъпче с понички.» Мардж изяждаше най-малко дузина понички с крем дневно и тежеше поне сто и петдесет килограма.

През прозореца видя как непознатият приклекна до кучето и започна да му шепти нещо, докато то лочеше водата. Шерифът поклати глава: да говори на животно! Откачалка. Като че ли кучето разбира нещо друго, освен няколко заповеди. Бившата му съпруга правеше същото — отнасяше се с кучетата като с хора, което трябваше да му подскаже изобщо да не се захваща с нея, ама нейсе.

— Нищо не намирам — чу Клейтън гласа на Мардж. Май дъвчеше нещо. — Никакви нарушения и глоби, нищо.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Разбирам си от работата.

Непознатият сякаш чуваше разговора, понеже точно в този момент прибра купата в раницата си и отново я метна на гръб.

— Някакви други необичайни обаждания? За хора, които се скитат из околността или нещо подобно?

— Не, тази сутрин е спокойно. А ти къде беше, между другото? Баща ти те търсеше.

Бащата на Клейтън беше областният шериф.

— Кажи му, че след малко се връщам.

— Струва ми се доста ядосан.

— Просто му предай, че патрулирам, ясно?

«Та да разбере, че работя» — помисли си Клейтън, но не го изрече на глас.

— Добре.

Така е по-добре.

— Трябва да вървя.

Остави радиото в гнездото му и поседя неподвижно, леко разочарован. Щеше да му е интересно да види как ще му понесе арестът на този женчо с дълга коса. Братята Лондри щяха да се позабавляват с него. Редовно ги затваряха в събота вечер: за пиянство, нарушаване на обществения ред и сбивания — най-често помежду им. Освен когато бяха в ареста. Тогава си набелязваха някой друг.

Задържа ръка на дръжката. И защо баща му беше ядосан по това време? Адски го дразнеше. Направи това, направи онова. Занесе ли документите? Пак ли закъсняваш? Къде си ходил? В повечето случаи му идеше да кресне на стареца да не си вре носа в чуждите работи. Въобразяваше си, че командва парада!

Както и да е. Скоро щеше да разбере. А сега беше време да разкара тоя загубеняк хипито, преди да се появят момичетата. Знаеше се, че мястото е уединено. А откачените хипита щяха да съсипят тази му известност.

Клейтън излезе от колата и затвори вратата. Кучето вирна глава, като го чу да приближава.

— Извинете за неудобството, господин Телбод. — Клейтън върна паспорта на непознатия, като нарочно обърка името му. — Просто си върша работата. Нали не носите в раницата наркотици или оръжие?

— Не.

— Имате ли против лично да се уверя?

— Всъщност имам. Четвъртата поправка, нали се сещате?

— Виждам, че носите спален чувал. Лагерувате ли някъде?

— Снощи бях в окръг Бърк.

Кийт огледа мъжа, размишлявайки над отговора му.

— Тук няма къмпинги.

Онзи не отговори. Клейтън пръв отмести поглед.

— По-добре водете кучето на каишка.

— Не знаех, че в този окръг е задължително.

— Не е. Просто заради безопасността на кучето. По главния път минават много коли.

— Ще го имам предвид.

— Ами добре тогава. — Клейтън се извърна и отново поспря. — Нещо против да ви попитам откога сте тук?

— Тъкмо минавах. Защо?

Нещо в отговора му накара Клейтън да се позачуди и той се поколеба, но после си напомни, че този тип няма откъде да знае какви са намеренията му.

— Просто питам.

— Може ли да тръгвам?

— Да, разбира се.

Проследи с поглед как непознатият и кучето му поемат по стария път на дървосекачите и после се отклоняват по тясна пътека към вътрешността на гората. След като се изгубиха от погледа му, Клейтън се върна към наблюдателницата си, за да потърси фотоапарата. Навря ръка в храстите, разрови боровите иглички и се върна обратно по стъпките си, за да е сигурен, че това е правилното място. Накрая коленичи, обзет от паника, фотоапаратът беше на шерифството. Той го вземаше само за специалните си разходки и баща му щеше да го затрупа с въпроси, ако апаратът изчезнеше. Или ако го намереха със снимки на голи жени. Баща му фанатично държеше на спазването на дисциплината и на отговорността.

Вече бяха минали няколко минути. Той чу хрипливото запалване на двигател. Явно колежанките си тръгваха. За миг се запита какво ли ще си кажат, като видят, че джипът му още е тук, но в момента си имаше други проблеми. Фотоапаратът беше изчезнал.

Не беше изгубен. Беше изчезнал. А проклетата джаджа нямаше крака, та да ходи. Нито пък момичетата биха могли да намерят апарата. Което означаваше, че господинчото Телбод го е разигравал още от самото начало. Телбод да разиграва него! Невероятно. Беше усетил, че този тип се държи доста лукаво, нещо от сорта на «знам какво направи миналото лято».

Нямаше да му се размине. Не можеше да допусне някакво мърляво откачено хипи, което говори с кучето си, да се подиграва на Кийт Клейтън. Не и в този живот.

Запроправя си път през клоните към шосето с намерението да настигне Логан Тиболт и да му даде да се разбере. И това само за начало. Щеше да последва още, със сигурност. Някой да разиграва Клейтън? Не се беше случвало. Не и в този град. И за кучето не даваше пет пари. Кучетата имали чувства? Чао, кученце. Фасулска работа. Немските овчарки бяха същински оръжия — всеки съд в окръга щеше да го признае.

Но да кара подред. Първо да намери Тиболт. Да вземе фотоапарата и да реши каква ще е следващата му стъпка.

Едва когато приближи към джипа си, Клейтън установи, че двете му задни гуми са спукани.



— Как каза, че ти е името?

Няколко минути по-късно Тиболт се приведе над предната седалка на джипа в опит да надвика вятъра.

— Логан Тиболт — каза и посочи с палец през рамо: — А това е Зевс.

Зевс седеше на задната седалка с изплезен език и душеше въздуха, докато джипът се носеше бързо към магистралата.

— Красиво куче. Аз съм Ейми. А това са Дженифър и Лори.

Той погледна през рамо и поздрави:

— Здравейте.

— Здравей.

Бяха разсеяни и нищо чудно, помисли си той, след онова, което бяха преживели.

— Благодаря, че ме качихте.

— Дреболия. До Хамптън ли каза, че отиваш?

— Ако не ви е много далеч.

— На път ни е.

След като се отклони от пътя на дървосекачите и се погрижи за едно-две нещица, Тиболт се върна на шосето точно когато момичетата потегляха. Вдигна палец, доволен, че и Зевс е с него, и те спряха почти веднага.

Понякога нещата се случват точно както трябва.

Макар да се преструваше, че не е така, всъщност той бе видял трите да пристигат сутринта — бивакът му беше от другата страна на хребета срещу брега, — но ги беше оставил на мира, както си беше редно, щом започнаха да се разсъбличат. Онова, което те правеха, според неговите разбирания попадаше в категорията «няма лошо». Те и той бяха единствените хора тук и Логан не възнамеряваше да ги зяпа. На кого му пука дали са голи, или са костюмирани като кокошки? Не му влизаше в работата и така щеше да си остане, докато не забеляза ченгето да се приближава по пътя с колата на шерифството на окръг Хамптън.

Огледа внимателно физиономията на шерифа през предното стъкло и нещо в нея никак не му допадна. Трудно му беше да определи какво точно, но не изчака да разбере. Обърна се, мина напряко през гората и пристигна тъкмо навреме, за да види как заместник-шерифът проверява паметовата карта във фотоапарата, а после тихо затваря вратата на джипа си. Видя го как се прокрадва към хребета. Тиболт прекрасно знаеше, че има вероятност шерифът да действа по официална задача, само че изглеждаше досущ като Зевс пред сочен къс месо — прекалено въодушевен.