И че причините да бъде тук са донякъде неясни за самия него. Да, беше дошъл, обаче защо? Какво искаше от нея? Щеше ли някога да ѝ каже истината? Докъде щеше да доведе всичко? Докато размишляваше над всички тези въпроси на тръгване от Колорадо, той допускаше, че ще разбере отговорите, когато открие жената от снимката. Но ето че вече я беше намерил, а не беше по-близо до отговора, отколкото по време на заминаването си.

Междувременно научи много неща за Елизабет. Например, че имаше син. Това малко го изненада, не беше обмислял подобна възможност. Казваше се Бен — симпатично хлапе, съдейки от малкото, което беше видял. Бабчето спомена, че Бен играел шах и четял много. Тиболт забеляза, че откакто беше започнал работа, Бен го наблюдава зад завесите или хвърля по някой поглед към него, когато идва при баба си, но се държи на разстояние. Дали понеже той искаше така, или понеже така искаше майка му?

Вероятно второто.

Тиболт знаеше, че първото ѝ впечатление от него не е било добро. А и той така се стъписа, като я видя! Знаеше, че е привлекателна, но избелялата снимка не беше уловила сърдечната ѝ усмивка, нито сериозния ѝ, изпитателен поглед, с който сякаш търсеше скритите му недостатъци.

Потънал в мисли, той стигна до главната тренировъчна площадка зад къщата. Мастифът дишаше учестено, затова Тиболт го поведе към клетките. Нареди на Зевс да седне и да не мърда, после настани мастифа в клетката му. Напълни купичката му с вода, доля в още няколко съда, които се бяха поизпразнили, и взе от канцеларията простичкия обяд, който си беше приготвил вкъщи. Тръгна към рекичката.

Обичаше да се храни тук. Тъмната вода и сенчестият дъб с ниските клони, от които висеше мъх, придаваха на мястото праисторически дух, който много допадаше на Тиболт и на Зевс. Забеляза дървена къщичка между клоните и въжен мост с дъски, който изглеждаше като направен от подръчни материали набързо от човек, който не е бил съвсем наясно какво прави. Както обикновено Зевс нагази във водата, за да се поохлади, а после топна и главата си и излая. Шантаво куче.

— Какво прави? — попита някой.

Тиболт се извърна и видя Бен в края на просеката.

— Нямам представа — сви рамене той. — Май лае по някоя риба.

Момчето побутна очилата си нагоре и попита:

— Често ли го прави?

— Винаги, когато идваме тук.

— Странно е — отбеляза момчето.

— Да, знам.

Зевс забеляза присъствието на Бен, увери се, че детето не крие никаква заплаха, после навря главата си във водата и отново излая. Бен остана в края на просеката. Тиболт не беше сигурен какво да направи сега, затова отхапа от сандвича си.

— Вчера те видях да идваш тук — съобщи Бен.

— Така ли?

— Проследих те.

— Предположих.

— Ей на онова дърво имам къщичка — посочи му хлапето. — Това е тайното ми скривалище.

— Хубаво е да си има човек нещо такова — съгласи се Тиболт и махна към близкия клон: — Искаш ли да седнеш?

— Не бива да се приближавам.

— Така ли?

— Мама казва, че си непознат.

— Добре е да слушаш майка си.

Бен явно остана доволен от реакцията му, но не знаеше какво да прави сега. Погледна от Тиболт към Зевс, подвоуми се и реши да приседне върху повален дънер наблизо, запазвайки разстояние помежду им.

— Ти при нас ли ще работиш? — попита Бен.

— Вече работя.

— Не, питам дали ще напуснеш.

— Не възнамерявам — изви вежди Тиболт. — Защо?

— Понеже последните двама напуснаха. Не им харесваше да чистят акото.

— На никого не му харесва.

— На теб не ти ли е неприятно?

— Не много.

— На мен не ми харесва как мирише — намръщи се Бен. — На повечето хора не им харесва. Старая се да не му обръщам внимание. — Той отново побутна очилата си нагоре. — Откъде ти хрумна името Зевс?

Тиболт не успя да скрие усмивката си. Беше забравил колко любопитни са децата.

— Когато го взех, той така си се казваше.

— А защо не го промени с име по твой избор?

— Не знам. Просто не се сетих.

— И ние имахме немска овчарка. Казваше се Оливър.

— Така ли?

— Умря.

— Съжалявам.

— Няма нищо — увери го Бен. — Беше стар.

Тиболт дояде сандвича си, пъхна найлоновото пликче в чантата си и отвори пликчето с ядки, което си беше приготвил. Забеляза, че момчето го гледа, и вдигна пликчето:

— Искаш ли бадеми?

Бен поклати глава:

— Не бива да приемам храна от непознати.

— Добре. На колко години си?

— На десет. А ти на колко си?

— На двайсет и осем.

— Изглеждаш по-възрастен.

— Ти също.

Бен се усмихна.

— Казвам се Бен.

— Приятно ми е да се запознаем, Бен. Аз съм Логан Тиболт.

— Наистина ли идваш пеша чак от Колорадо?

Тиболт го погледна с присвити очи:

— Кой ти го каза?

— Чух мама да го казва на баба. Говореха си, че повечето нормални хора биха шофирали.

— Прави са.

— Краката ти изморени ли са?

— Отначало се изморяваха, но след време свикнах да ходя дълго. Зевс също. Всъщност на него му харесваше да ходим. Непрекъснато виждах нови неща, а той пък преследва сигурно един трилион катерички.

Бен размърда крака напред-назад със сериозно изражение.

— Зевс изпълнява ли командата «донеси»?

— Да. Обаче само няколко пъти, после му омръзва. Защо? Искаш ли да му хвърлиш нещо?

— Може ли?

Тиболт сви длани край устата си и повика Зевс. Кучето излезе с подскоци от водата, спря на няколко метра от тях и се отърси. Насочи поглед към господаря си.

— Намери пръчка.

Зевс незабавно забоде нос в пръстта и задуши около десетките нападали клонки. Накрая намери малка пръчка и доприпка до Тиболт.

Тиболт поклати глава:

— По-голяма — каза и кучето го изгледа с нещо като разочарование, после се обърна. Пусна пръчката и продължи да търси. — Превъзбужда се, когато си играе, и ако избере прекалено малка пръчка, ще я счупи — обясни Тиболт. — Всеки път го прави.

Бен кимна сериозно.

Зевс се върна с по-голяма пръчка и я занесе на Тиболт. Той откъсна стърчащите малки клончета, за да я заглади, и я подаде на кучето.

— Занеси я на Бен.

Зевс не разбра командата и наклони глава с щръкнали уши. Тиболт посочи към момчето:

— Бен — поясни. — Пръчка.

Зевс заприпка към детето с пръчката в уста, после я пусна в краката му. Подуши Бен, приближи се още малко и остави момчето да го погали.

— Знае името ми, така ли?

— Вече да.

— Винаги ли ще го помни?

— Сигурно, особено след като те подуши.

— Как е възможно да се учи толкова бързо?

— Ами просто така. Свикнал е да учи бързо.

Зевс се примъкна още по-близо и близна Бен по лицето, после се отдръпна, стрелкайки с поглед ту Тиболт, ту момчето.

Мъжът посочи към пръчката:

— Иска да я хвърлиш. Така се моли.

Бен взе пръчката и се поколеба.

— Може ли да я хвърля във водата?

— Много ще му хареса.

Бен запрати пръчката в бавното течение. Зевс скочи във водата и заплува. Взе пръчката, спря на няколко метра от Бен и се отърси, после се приближи и пусна пръчката.

— Научил съм го да се изтръсква, преди да се приближи. Не обичам да се мокря — обясни Тиболт.

— Супер е!

Тиболт се усмихна, а момчето хвърли пръчката отново.

— Какво още може да прави? — попита Бен.

— Много неща. Например… страхотно играе на криеница. Ако се скриеш, той ще те намери.

— Може ли да го направим някой път?

— Когато поискаш.

— Страхотно. А умее ли и да напада?

— Да, но в повечето случаи е дружелюбен.

Тиболт дояде обяда си, наблюдавайки как Бен продължава да хвърля пръчката. След последното хвърляне Зевс взе пръчката, но не дотича до момчето, а се дръпна настрани и легна. Натисна пръчката с лапа и я загриза.

— Това означава, че е приключил — поясни стопанинът му. — Между другото, имаш добър замах. Играеш ли бейзбол?

— Миналата година играх, но тази не знам дали ще продължа. Искам да се науча да свиря на цигулка.

— Аз свирих като малък — отбеляза Тиболт.

— Наистина ли? — изненада се Бен.

— И на пиано. Осем години.

Отстрани Зевс надигна глава от пръчката и застана нащрек. След миг Тиболт чу някой да се приближава и между дърветата се разнесе гласът на Елизабет:

— Бен?

— Тук съм, мамо — провикна се той.

Тиболт вдигна длан към Зевс:

— Всичко е наред.

— Ето къде си бил — каза тя, когато се показа. — Какво правиш тук?

Дружелюбното ѝ изражение застина, когато забеляза Тиболт, и той съвсем ясно разчете погледа ѝ: какво търси синът ми насред гората с мъж, когото почти не познавам? Тиболт не сметна за нужно да се оправдава, не беше направил нищо нередно. Вместо това кимна за поздрав.

— Здравей.

— Здрасти — отговори тя предпазливо. Бен вече тичаше към нея.

— Само да видиш какво може кучето му, мамо! Страшно е умно. По-умно е дори от Оливър.

— Чудесно — обгърна тя с ръка раменете му. — Готов ли си да се прибираме? Сервирала съм обяда.

— Познава ме…

— Кой?

— Кучето. Зевс. Знае името ми.

Бет се обърна и изгледа Тиболт:

— Така ли?

— Да — кимна той.

— Ами… хубаво.

— Знаеш ли какво? Той е свирил на цигулка.

— Зевс ли?

— Не, мамо, господин Тиболт. Като малък е свирил на цигулка.

— Нима? — фактът явно я озадачи.

Тиболт кимна.

— Майка ми страшно обичаше музиката. Искаше да се науча да свиря Шостакович, но не бях толкова талантлив. Все пак можех да свиря прилично Менделсон.

Бет се усмихна насила:

— Разбирам.

Тиболт се засмя.

— Какво? — попита тя, явно припомняйки си и предишната им среща.

— Нищо.