— Добре ли си? — попита го той.

— Готов съм да се прибирам у дома — отвърна Виктор. — Изпълних дълга си.

— Няма ли да дойдеш и догодина?

Приятелят му дръпна продължително от цигарата си.

— Майка ми иска да се прибера, а брат ми е получил предложение за работа. Ще строи покриви. Как мислиш, аз мога ли да строя покриви?

— Да, мисля, че можеш. От теб ще излезе голям майстор на покриви.

— Момичето ми Мария ме чака. Познавам я от четиринайсетгодишна.

— Знам, разказвал си ми.

— Ще се оженим.

— И това си ми казвал.

— Искам да дойдеш на сватбата.

На светлината на пламъчето от цигарата той видя леката му усмивка:

— Не бих я пропуснал.

Двамата стояха и мълчаха, а Виктор дръпна продължително от цигарата си, размишлявайки над бъдещето, което изглеждаше невъзможно далечно.

— Ами ти? — издиша думите заедно с дима. — Ти какво ще правиш, след като се уволниш?

— Не знам. Известно време няма да правя нищо, може би ще отида за риба в Минесота. На някое зелено и красиво място, където мога да седя в лодката и да си почивам.

Виктор въздъхна:

— Звучи хубаво.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да.

— Ами ще ти се обадя, когато планирам пътуването — обеща му Тиболт.

— Ще дойда — обеща Виктор, после се прокашля. — Да ти кажа ли нещо?

— Само ако искаш.

— Помниш ли престрелката? Когато Джаксън и останалите загинаха, след като джипът се взриви?

Тиболт вдигна едно камъче и го запрати в мрака.

— Аха.

— Ти ми спаси живота.

— Не, не съм. Просто те замъкнах обратно.

— Тиболт, аз те последвах, когато ти скочи от джипа. Щях да остана, обаче като те видях да скачаш, разбрах, че нямам избор.

— Какви ги гово…

— За снимката — прекъсна го Виктор. — Знам, че я носиш със себе си. Аз последвах твоя късмет и той ме спаси.

Отначало Тиболт не разбираше, но когато най-сетне проумя какво има предвид приятелят му, поклати невярващо глава:

— Това е просто снимка, Виктор.

— Тя носи късмет — настоя Виктор и доближи лицето си до лицето на Тиболт. — А късметлията си ти. Мисля, че когато мисията ти приключи, трябва да отидеш и да намериш жената от снимката. Историята ти с нея не е приключила.

— Не…

— Тя ме спаси.

— Но не спаси другите. Твърде много други.

Всички знаеха, че Пети полк от Първа дивизия е дал много повече жертви в Ирак от всяка друга част на морската пехота.

— Защото снимката пази теб. И когато ти скочи от джипа, аз повярвах, че тя ще спаси и мен, както ти вярваш, че винаги предпазва теб.

— Не, не вярвам… — поде Тиболт.

— А тогава защо все още я носиш със себе си, приятелю?

* * *

Беше петък, третият му работен ден в кучкарника, и макар че Тиболт се отърси от повечето следи от предишния си живот, снимката неизменно беше в джоба му. Не забравяше и думите, които изрече Виктор онзи ден.

Разхождаше един мастиф по сенчеста пътека, която не се виждаше от канцеларията, но беше в пределите на имота. Кучето беше огромно и близваше ръката на Тиболт през десет секунди. Приятелски.

Той вече беше усвоил основните неща в работата: хранеше и разхождаше кучетата, чистеше клетките, изготвяше график на ангажиментите. Не беше трудно. Беше почти сигурен, че бабата на Бет смята да му позволи и да обучава кучетата. Предния ден го беше накарала да наблюдава, докато тя се занимава с едно от животните, и Тиболт си спомни как беше работил със Зевс: ясни, кратки и простички команди, зрителни указания, категорично водене с каишката и много похвали. Когато приключи, възрастната жена го помоли да повърви до нея, докато връщаше кучето обратно към клетките.

— Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с нещо такова? — попита го.

— Да.

Тя хвърли поглед през рамо към Зевс, който ги следваше.

— По същия начин ли си обучавал Зевс?

— В общи линии.

Докато разговаряше с бабчето, преди да получи работата, Тиболт помоли за две неща. Първо, да му позволят да води Зевс със себе си на работа. Обясни, че след като са били заедно почти през цялото време, кучето няма да реагира добре на дългите им раздели през деня. За щастие бабчето разбираше.

— Отдавна работя с овчарки и знам какво имаш предвид — увери го тя. — Стига да не досажда, нямам нищо против.

Зевс не досаждаше. Тиболт се досети от самото начало, че не е уместно да го води край клетките, докато ги чисти или храни животните, тъй като присъствието му изнервяше някои от другите кучета, но неговото момче се вписа прекрасно. Зевс следваше Тиболт, докато той разхождаше кучетата или чистеше тренировъчната площадка, и лягаше на верандата близо до входа, докато господарят му беше зает с писмена работа. Когато идваха клиенти, Зевс винаги заставаше нащрек, както беше научен. Това беше достатъчно, за да накара повечето хора да се заковат на място, но след едно бързо «Всичко е наред» кучето се успокояваше.

Втората молба на Тиболт беше да започне работа в сряда, за да има време да се установи. Бабчето се съгласи и с това. В неделя на връщане от кучкарника той си взе вестник и си потърси квартира под наем. Списъкът не беше дълъг — включваше само четири жилища — и той веднага изключи двете по-големи.

По ирония на съдбата другите две възможности бяха в двата противоположни края на града. Първата къща беше в по-стар квартал съвсем близо до центъра на града и имаше гледка към река Саут. В добро състояние, на хубаво място, но не беше за него. Съседните постройки бяха твърде близо една до друга. Втората къща обаче щеше да свърши чудесна работа. От нея до кучкарника се стигаше по черен път, дълъг около три километра, а самата къща се намираше в селски район точно до гората. Удобството беше, че ще може да минава напряко през гората, за да стига до кучкарника. Пътят му не се скъсяваше особено, но Зевс щеше да има възможност да поскита. Беше едноетажна постройка в южняшки рустик и беше най-малко на сто години, но в относително добро състояние. Тиболт изтри праха от един прозорец и надникна вътре. Трябваше да я постегне малко, но това нямаше да му попречи да се пренесе. Кухнята определено беше старомодна — в ъгъла видя печка на дърва, вероятно единственото средство за отопление в къщата. Подът от широки чамови дъски беше надраскан и покрит с петна, а шкафовете вероятно бяха поставени още при построяването на къщата, което само я правеше още по-самобитна. А най-хубавото бе наличието на основната мебелировка: диван, масички, лампи и дори легло.

Тиболт позвъни на телефона от обявата и няколко часа по-късно чу собственикът да пристига с колата си. Двамата си побъбриха малко и се оказа, че мъжът е служил двайсет години в армията, последните седем, от които във форт Браг. Къщата беше на баща му, който починал два месеца преди това. Тиболт реши, че това е добре, понеже къщите са като автомобилите — ако не ги използваш редовно, бързо се рушат. Тази все още беше в добро състояние. Депозитът и наемът му се сториха малко височки, обаче той спешно се нуждаеше от квартира. Плати авансово наема за два месеца и депозита. Съдейки по изражението на собственика, явно изобщо не беше очаквал толкова много пари в брой.

Тиболт спа в къщата в понеделник вечерта, проснал спалния си чувал върху матрака. Във вторник отиде пеш в града, за да си поръча нов матрак от един магазин, където се съгласиха да му го доставят вечерта, а после си набави и продукти. Върна се с раница, пълна с чаршафи, кърпи и почистващи препарати. След още две ходения до града зареди хладилника и си купи чинии, чаши и съдове, а също и двайсет и пет килограмов чувал с храна за Зевс. В края на деня за пръв път, откакто беше заминал от Колорадо, му се прииска да имаше кола. Но вече се беше настанил в къщата и това му стигаше. Беше готов да отиде на работа.

Откакто започна работа в кучкарника, прекарваше повечето време в компанията на бабчето, която го запознаваше с мястото. Почти не виждаше Бет или Елизабет, както предпочиташе да я нарича мислено, защото сутрин тя заминаваше, облечена за работа, и се връщаше късно следобед. Бабчето спомена за някакви учителски събрания, което му се стори логично, понеже учебната година започваше следващата седмица. Освен поздравите, които си разменяха от време на време, Бет го бе дръпнала настрани през първия му работен ден и го беше помолила да се грижи за баба ѝ. Тиболт я разбираше. Очевидно възрастната жена беше прекарала инсулт. След сутрешните обучителни часове тя дишаше по-тежко от обичайното, а докато се връщаше към къщата, куцаше по-забележимо. Тиболт се тревожеше.

Харесваше бабчето — тя се изразяваше неповторимо, макар че той не беше сигурен доколко това не е престорено. Ексцентрична или не, възрастната жена беше интелигентна, в това нямаше никакво съмнение. Той често оставаше с впечатлението, че тя го преценява дори когато водят най-обикновен разговор. Имаше мнение за всичко и не се страхуваше да го споделя, нито пък се боеше да му разказва за себе си. През изминалите няколко дни научи доста за нея. Разказа му за съпруга си и за кучкарника, за обученията, които е провеждала преди, за някои от местата, които е посещавала. Освен това го разпитваше за самия него, а той чинно отговаряше на въпросите ѝ за семейството и за произхода си. Стори му се необичайно обаче, че тя не го разпитваше нито за военната му служба, нито дали е служил в Ирак. Но и той не ѝ разказа, понеже не му се говореше за това.

Заради старанието, с което бабчето избягваше темата и свързаната с нея празнина от четири години в живота му, Тиболт допусна, че тя разбира сдържаността му. А може би тъкмо службата му в Ирак донякъде беше причината тя да го наеме.

Умна жена.

Официално от него се искаше да ходи на работа от осем до пет. Неофициално той пристигаше в седем сутринта и обикновено работеше до седем вечерта. Не искаше да си тръгва със съзнанието, че има още за вършене. Хубавото бе, че така виждаше и Елизабет, когато тя се прибереше у дома след работа. Общуването създаваше близост, а близостта — спокойствие. При всяка тяхна среща той си спомняше, че е дошъл заради нея.