Бет не знаеше какво очакваше да чуе от него, но той със сигурност я свари неподготвена.

— Разбирам — повтори тя, като се съсредоточи над факта, че непознатият е служил в армията.

— Все още ли ще е загуба на време да попълня заявлението?

— Още не съм решила. — Тя интуитивно усети, че този път той казва истината, но беше също толкова сигурна, че историята му е много по-богата, отколкото ѝ разкрива. Задъвка вътрешната страна на бузата си. Трябваше да наеме някого. Кое беше по-важно — да узнае тайната му или да наеме нов работник?

Непознатият стоеше пред нея съвсем спокоен и позата му издаваше самоувереност. Военна стойка, отбеляза тя.

— Защо искате да работите тук? — Въпросът прозвуча подозрително дори в собствените ѝ уши. — Образован сте, сигурно в града ще си намерите по-добра работа.

— Харесвам кучета — направи той знак към Зевс.

— Парите не са много.

— Аз и не се нуждая от много.

— Работното време понякога е доста дълго.

— Така и предполагах.

— Работили ли сте някога в кучкарник?

— Не.

— Разбирам.

— Често го повтаряте — усмихна се той.

— Да, така е — призна тя и мислено си нареди да престане. — Сигурен ли сте, че не познавате никого в града?

— Да.

— Просто сте пристигнали и сте решили да останете, така ли?

— Да.

— Къде е колата ви?

— Нямам кола.

— А как дойдохте тук?

— Пеша.

Бет примигна неразбиращо:

— Да не искате да кажете, че се движите пеша чак от Колорадо? Това не ви ли се струва странно?

— Зависи как възприемате причината.

— А каква е причината?

— Обичам да вървя.

— Разбирам. — Бет просто не се сети какво друго да каже. Посегна към писалката, протакайки. — Допускам, че не сте женен.

— Не съм.

— Имате ли деца?

— Нямам. Само двамата със Зевс сме. И майка ми в Колорадо.

Тя прибра зад ухото си кичур коса, едновременно смутена и развеселена.

— Все пак не разбирам. Прекосявате цялата страна, пристигате в Хамптън и заявявате, че мястото ви харесва и искате да работите тук, така ли?

— Да.

— И няма какво да добавите?

— Не.

Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Извинете ме за момент. Искам да поговоря с някого.

Бет можеше да се справи с много неща, но това не беше по силите ѝ. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да схване всичко, което ѝ разказа той. Донякъде имаше смисъл, но ѝ се струваше… странно. Ако този мъж казваше истината, значи беше особняк, а ако лъжеше, лъжите му бяха доста необичайни. И в двата случая беше озадачаващо. Поради което тя искаше да поговори с баба си. Ако някой можеше да проумее тази история, това беше възрастната жена.

За съжаление, когато наближи къщата, установи, че мачът още не е свършил. Чуваше гласа на коментатора да обсъжда дали «Метс» основателно са направили някаква смяна. Когато отвори вратата, Бет с изненада установи, че мястото на баба ѝ е празно.

— Бабо?

Тя надникна от кухнята.

— Тук съм. Тъкмо се канех да си налея чаша лимонада. Ти искаш ли? Мога да ти налея и с една ръка.

— Всъщност искам да поговорим. Имаш ли минутка? Знам, че мачът още не е свършил…

Баба ѝ махна с ръка:

— О, приключих с това. Можеш да изключиш телевизора. «Брейвс» не могат да спечелят, а никак не ми се гледат оправданията им. Мразя оправданията. Има си причина за загубата им и те го знаят. Какво става?

Бет влезе в кухнята и се облегна на плота, докато баба ѝ си наливаше лимонада от каната.

— Гладна ли си? — попита старата жена. — Мога да ти приготвя набързо един сандвич.

— Тъкмо изядох един банан.

— Не е достатъчно. Слаба си като стик за голф.

«От твоята уста в божиите уши» — помисли си Бет.

— Може би по-късно. Появи се кандидат за работата. В момента е тук.

— Имаш предвид сладура с немската овчарка ли? Допуснах, че е така. Как ти се струва? Сигурно цял живот си е мечтал да чисти клетки.

— Видя ли го?

— Разбира се.

— Как разбра, че ще кандидатства за работата?

— Че иначе защо ще искаш да говориш с мен?

Бет поклати глава. Баба ѝ винаги беше с една крачка пред нея.

— Все пак мисля, че трябва да поговориш с него. Не съм съвсем сигурна какво да мисля.

— Заради косата му ли?

— Моля?

— Косата му. С тази коса малко прилича на Тарзан, не мислиш ли?

— Всъщност не обърнах внимание.

— Разбира се, че си обърнала, мила. Не можеш да ме излъжеш. Какъв е проблемът?

Бет набързо ѝ предаде разговора си с мъжа. Когато приключи, баба ѝ помълча.

— Идва пеша от Колорадо?

— Така твърди.

— А ти вярваш ли му?

— На това ли? — поколеба се Бет. — Да, мисля, че казва истината.

— Доста е повървял.

— Аха.

— Колко километра са това?

— Не знам, много.

— Странно е, не мислиш ли?

— Да, но има и още нещо.

— Какво?

— Морски пехотинец е.

Баба ѝ въздъхна.

— Я почакай тук. Ще отида да поговоря с него.

През следващите десет минути Бет наблюдава зад завесите на прозореца в дневната. Баба ѝ не проведе разговора с непознатия в канцеларията, а го изведе на дървената пейка под магнолията. Зевс дремеше в краката им и ухото му потрепваше от време на време, за да гони мухите. Бет не можеше да разбере какво си говорят, но от време на време баба ѝ се смръщваше, така че явно разговорът не вървеше добре. Накрая Логан Тиболт и Зевс поеха обратно по алеята към главния път, а баба ѝ се взираше подире им със загрижено изражение.

Бет допускаше, че възрастната жена ще тръгне към къщата, обаче тя се запъти към канцеларията. В този момент Бет забеляза синьото волво комби, което пое по алеята.

Собствениците на кокер шпаньола. Съвсем беше забравила, че ще идват да го вземат, но явно баба ѝ щеше да се оправи с това. Тя се възползва от възможността да се поохлади, като се обтрие с влажна кърпа и изпие още една чаша вода с лед.

От кухнята чу как предната врата изскърца и се отвори, когато баба ѝ влезе.

— Как мина?

— Мина добре.

— Какво мислиш?

— Ами беше… интересно. Той е интелигентен и учтив, но ти си права — определено крие нещо.

— Тогава какво ще правим? Да пусна ли още една обява във вестника?

— Да видим първо как ще се представи той.

Бет не беше сигурна, че е чула правилно.

— Да не искаш да кажеш, че ще го наемеш?

— Не, казвам, че вече го наех. Започва в сряда в осем.

— Защо го направи?

— Имам му доверие. — Старицата ѝ се усмихна тъжно, сякаш прекрасно знаеше какво си мисли Бет. — Нищо че е морски пехотинец.

Осма глава

Тиболт

Тиболт не искаше да се връща в Ирак, но го мобилизираха отново през февруари 2005 година. Този път изпратиха полка му в Рамади, столицата на провинция Ал Анбар и югозападния връх на така наречения «триъгълник на смъртта». Той остана там седем месеца.

Колите-бомби и самоделните взривни устройства бяха често явление. Простички, но плашещи: обикновено обвивката на бомбата беше от хоросан и детонатор, който се задействаше от мобилен телефон. Въпреки това, когато за пръв път попадна на такова взривно устройство, Тиболт беше в джип и си даде сметка, че пораженията можеха да бъдат много по-големи.

— Доволен съм, че чух бомбата — каза Виктор по-късно. Двамата с Тиболт вече почти винаги патрулираха заедно. — Това означава, че още съм жив.

— И двамата сме живи — отговори му Тиболт, но си помисли, че повече не иска да попада на взривни устройства.

— И двамата сме живи.

Обаче не беше лесно да ги избягваш. На следващия ден, докато патрулираха, се натъкнаха на още едно. Седмица след това в джипа им се удари кола-бомба, но това не се случваше само на тях. Почти при всеки патрул джиповете се натъкваха или на едното, или на другото. Повечето пехотинци от взвода можеха съвсем искрено да заявят, че са оцелели след две или три бомби преди завръщането си в Пендълтън. Неколцина бяха преживели четири или пет. Сержантът им беше оцелял след шест. Просто мястото беше такова и почти всички бяха чували историята на Тони Стивънс, пехотинец от Двайсет и втора експедиционна част, който беше оживял след девет бомби. В един от големите вестници излезе статия за него, озаглавена «Най-големият късметлия сред морските пехотинци». Никой не мечтаеше да счупи рекорда му.

Тиболт го направи. Когато си заминаваше от Рамади, беше оцелял след единайсет експлозии. Обаче една от онези, които пропусна, щеше да го преследва завинаги.

Щеше да бъде осмата за него. Бяха заедно с Виктор. Познатата стара история, но с много по-лош финал. Конвой от четири джипа патрулираше по един от главните пътища в страната. РПГ улучи джипа отпред, но за щастие пораженията бяха малки. Все пак пострадаха достатъчно сериозно, за да спрат временно конвоя. Ръждясали и съсипани коли лежаха от двете страни на пътя. Разнесоха се изстрели. Тиболт скочи от втория джип в конвоя, за да има по-добра видимост. Виктор го последва. Намериха си прикритие и заредиха оръжията си. Двайсет секунди по-късно избухна кола-бомба, която ги запрати встрани и унищожи джипа, в който се намираха броени секунди по-рано. Трима морски пехотинци бяха убити, а Виктор изгуби съзнание. Тиболт го отнесе обратно до конвоя и след като прибра загиналите, конвоят се върна в безопасна зона.

Някъде по това време Тиболт започна да чува, че хората шушукат. Забеляза, че другите пехотинци от взвода му се държат странно в негово присъствие, сякаш бяха убедени, че по някакъв начин той е недосегаем за военните правила. Другите може и да загинат, но той не. Още по-неприятно беше, че другите пехотинци изглежда подозираха, че Тиболт може и да е невероятен късметлия, обаче на онези, които патрулират заедно с него, никак не им върви. Невинаги се случваше, обаче промяната в отношението на другарите му от взвода беше безспорна. Тиболт остана в Рамади още два месеца след смъртта на онези трима морски пехотинци. Последните няколко бомби, от които оцеля, само засилиха слуховете. Другарите му започнаха да го отбягват. Само Виктор се отнасяше към него като преди. Към края на мисията им в Рамади, докато охраняваха някаква бензиностанция, Тиболт забеляза, че ръцете на Виктор треперят, докато си свива цигара. На небето над тях блещукаха ярки звезди.