— Все едно отпиваш глътка шампанско, нали?

Думите на баба ѝ понякога прикриваха острите ѝ като бръснач инстинкти.

Когато стигна до предната веранда и отвори вратата, Бет почувства хладния въздух, толкова освежителен, че спря на прага да му се наслади.

— Затвори вратата — нареди баба ѝ през рамо, — влиза топло. — Обърна се и изгледа Бет. — Май си пламнала.

— Не съм.

— Сигурно канцеларията днес е като пещ.

— Мислиш ли?

— Мисля, че трябва да отвориш вратата към кучкарника, както ти казах. Ама щом не искаш… Ела да се поохладиш.

Бет приседна.

— Как се справят «Брейвс»?

— Като връзка моркови са.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Морковите могат ли да играят бейзбол?

— Май не.

— Ето ти отговора.

Бет се усмихна на път за кухнята. Баба ѝ винаги ставаше раздразнителна, когато любимият ѝ отбор губеше.

Извади от фризера формичката за лед и изтръска няколко кубчета. Пусна ги в една чаша, напълни я и с вода и отпи с удоволствие. Усети, че е и гладна, затова си избра един банан от фруктиерата и се върна в дневната. Приседна на страничната облегалка на канапето и усети как потта ѝ се изпарява, докато поглеждаше ту към баба си, ту към екрана. Искаше ѝ се да попита колко тъчдауна са отбелязани, но знаеше, че баба ѝ няма да оцени хумора. Не и ако любимците ѝ играеха като връзка моркови. Бет погледна към часовника и въздъхна, понеже трябваше да се връща в канцеларията.

— Приятно ми беше да те видя, бабо.

— И на мен, мила. Гледай да не прегряваш.

— Ще се постарая.

Бет се запъти обратно към кучкарника и разочаровано забеляза, че на паркинга няма никакви автомобили — явно собствениците на кучето още не бяха пристигнали. Обаче на алеята се беше появил един мъж с немска овчарка. Зад мъжа се виеха прашни спирали, а кучето беше навело глава и изплезило език. Бет се запита какво търсят навън в тази жега. Дори животните предпочитаха да стоят вътре. Като се замисли, май за пръв път виждаше някой да води пеша кучето си до кучкарника. И не само това — който и да беше този човек, не беше позвънил предварително. Хората, които оставяха домашните си любимци, винаги се обаждаха предварително.

Бет прецени, че най-вероятно ще стигнат до канцеларията едновременно, затова му махна с ръка и с учудване установи, че мъжът спря и впери поглед в нея. Кучето му направи същото и ушите му щръкнаха. Първата ѝ мисъл бе, че животното много прилича на Оливър, немската овчарка, която баба ѝ доведе у дома, когато Бет беше на тринайсет. Имаше същите черно-бели шарки и същия наклон на главата, заемаше същата заплашителна поза в присъствието на непознати. Не че Бет някога се бе страхувала от Оливър. Денем той беше по-скоро кучето на Дрейк, обаче нощем винаги спеше до нея на леглото, търсейки утеха в присъствието ѝ.

Изненадана от спомена за Дрейк и за Оливър, Бет отначало не си даде сметка, че мъжът все още не е помръднал. И не е изрекъл нито дума. Странно. Може би очакваше да види баба ѝ. Тъй като не виждаше добре лицето му, Бет не можеше да разбере за какво става дума, но нямаше значение. Щом стигна до вратата, свали бележката и остави отворено. Реши, че мъжът ще дойде в канцеларията, когато е готов. Заобиколи плота и щом зърна кожения стол, установи, че е забравила да вземе кърпа. Браво!

Реши, че няма да е зле да подготви документите за непознатия, който се канеше да остави кучето си, затова взе един лист от картотеката и го закрепи за клипборда. Намери химикалка, а после остави и двете неща отгоре точно когато пристигнаха непознатият и кучето му. Той се усмихна, погледите им се срещнаха и това бе един от малкото случаи в живота ѝ, когато Бет изгуби ума и дума.

Дължеше се не толкова на факта, че той се взира в нея, колкото на начина, по който го прави. Колкото и невероятно да беше, непознатият я гледаше така, сякаш я познава. Тя обаче никога не го бе виждала, беше сигурна. Иначе щеше да го запомни, дори и само защото ѝ напомняше за Дрейк, който по същия начин изпълваше стаята с присъствието си. И непознатият беше висок към метър и осемдесет, беше слаб, с жилави ръце и широки рамене. Имаше нещо грубовато във вида му, подчертано от избелелите на слънцето джинси и фланелката му.

Но с това приликите свършваха. Очите на Дрейк бяха кафяви, а очите на непознатия бяха сини. Косата на Дрейк беше къса, а тази на непознатия — дълга и рошава. Бет забеляза, че макар да бе дошъл пеша, не е толкова потен, колкото нея.

Неочаквано тя изпита стеснение и се извърна, когато непознатият пристъпи напред към плота. Забеляза го леко да вдига длан към кучето. Беше виждала баба си хиляди пъти да прави същото, а кучето, привикнало дори с най-незабележимото движение на мъжа, остана на място. Явно вече беше добре обучено, така че най-вероятно мъжът идваше да го остави на пансион за известно време.

— Имате красиво куче — каза тя и плъзна клипборда към него. — И аз имах немска овчарка преди време. Как се казва?

— Благодаря ви. Това е Зевс.

Зевс наклони глава настрани.

— Трябва да ви впиша в картотеката — поясни Бет. — Ако имате копие от паспорта на кучето, би било чудесно. Или телефон за връзка с ветеринарния лекар.

— Моля?

— Здравният паспорт. Искате да оставите Зевс на пансион, нали?

— Не — отговори той и посочи през рамо. — Всъщност видях табелата на прозореца. Търся работа и се питах дали мястото все още е свободно.

— А! — Бет не беше очаквала подобно нещо.

Той сви рамене:

— Знам, че сигурно трябваше да се обадя предварително, но така или иначе се бях запътил насам. Реших да намина лично и да проверя дали трябва да подам молба. Ако искате, ще дойда отново утре.

— Не, не става дума за това, просто съм изненадана. Обикновено хората не идват да търсят работа в неделя. — Всъщност и през другите дни от седмицата не идваха, но Бет не го спомена. — Тук някъде имам молби — обърна се тя към шкафа зад гърба си. — Само секунда и ще го намеря. — Издърпа долното чекмедже и започна да рови из папките. — Как се казвате?

— Логан Тиболт.

— Името е френско, нали?

— Да, от страна на баща ми.

— Не съм ви виждала в града.

— Отскоро съм тук.

— Ето. — Бет откри заявлението за работа. — Така, заповядайте.

Остави го пред него на плота заедно с писалка. Докато той изписваше името си с печатни букви, тя забеляза леко загрубялата му кожа, от което заключи, че вероятно мъжът прекарва доста време на открито. На втория ред от заявлението той спря и вдигна поглед, а очите им се срещнаха за втори път. Бет усети как шията ѝ леко почервенява и опита да го прикрие, като намести ризата си.

— Не съм сигурен какъв адрес да напиша. Както ви казах, току-що пристигам в града и съм отседнал в мотел «Холидей Мотор Корт». Мога да оставя адреса на майка си в Колорадо.

— В Колорадо ли?

— Да, знам, доста е далече.

— Какво ви води в Хамптън?

«Ти — помисли си той. — Дойдох да намеря теб.»

— Градът ми допадна и реших да поостана.

— Нямате ли някакви близки тук?

— Не.

— А! — възкликна Бет. Непознатият беше красив, историята му не ѝ допадаше особено и в главата ѝ звъннаха предупредителни камбани. Нещо я човъркаше и няколко секунди по-късно Бет установи какво е. А когато го стори, отстъпи назад, за да увеличи малко разстоянието помежду им. — След като току-що пристигате в града, откъде знаете, че кучкарникът търси работник? Миналата седмица не съм пускала обявата във вестника.

— Видях табелата.

— Кога? — погледна го тя с присвити очи. — Видях ви да приближавате, а няма как да видите табелата, преди да дойдете до канцеларията.

— Видях я по-рано днес. Разхождахме се по пътя и Зевс чу кучешки лай. Тръгна насам, а когато дойдох да го потърся, видях табелата. Нямаше никого, затова реших да намина по-късно и да попитам дали мястото все още е свободно.

Историята му звучеше достоверно, но Бет имаше чувството, че той или лъже, или премълчава нещо. Как така е идвал и по-рано? Да не би да души около мястото?

Непознатият изглежда забеляза колебанието ѝ и остави писалката. Извади паспорта си от вътрешния си джоб и го отвори. Плъзна го към нея, а тя погледна снимката, после него. Увери се, че името му е истинско, но тревожните камбани в главата ѝ не секнаха. Нямаше човек, който да мине през Хамптън и просто ей така да реши да остане. В Шарлот да, в Роли — разбира се, в Грийнзбъро — несъмнено, но в Хамптън? В никакъв случай.

— Разбирам — каза тя, внезапно обзета от желанието да сложи край на разговора. — Просто напишете адрес за кореспонденция. И къде сте работили досега. После ще ми трябва само телефонен номер, на който да се свържа с вас.

Погледът му прикова нейния.

— Само че няма да ми се обадите.

«Умен е — каза си тя. — И прям.» Затова и тя щеше да бъде такава:

— Не, няма.

— Добре — кимна той. — Сигурно и аз самият нямаше да се наема, ако знаех за себе си това, което знаете вие. Но преди да си направите прибързан извод, може ли да добавя още нещо?

— Давайте.

От тона ѝ личеше, че се съмнява думите му да повлияят на решението ѝ.

— Да, временно съм отседнал в мотел, но възнамерявам да си намеря жилище тук. А също и работа. — Погледът му не трепна. — А сега да ви разкажа малко повече за себе си. Завърших антропология в университета в Колорадо през 2002 година. След това се записах в морската пехота, откъдето се уволних с почести преди две години. Никога не съм бил арестуван или обвиняван в престъпление, никога не съм взимал наркотици и не съм бил уволняван поради некомпетентност. Готов съм да се изследвам за наркотици, ако поискате, а можете и да проверите всичко останало, което ви казах. Най-лесно е да звъннете на предишния ми командир и той ще потвърди. Макар по закон да не съм длъжен да отговарям на такива въпроси, ще ви кажа също, че не вземам никакви лекарства. С други думи, не страдам от разстройство на личността, не съм шизофреник или някакъв маниакален тип. Просто търся работа. И наистина видях табелата малко по-рано днес.