Съзнаваше какво рискува с плана си. В малките градчета на непознатите винаги се гледа с подозрение и наистина, към края на вечерта Тиболт забеляза кльощав мъж с лоша кожа да говори по телефона близо до тоалетната и да мята неспокойни погледи към него. Онзи стоеше като на тръни още преди да звънне по телефона, затова Тиболт предположи, че звъни или на жената от снимката, или на някой неин близък. Подозренията му се потвърдиха, когато си тръгна. Както можеше да се очаква, мъжът го проследи до вратата, за да види накъде ще поеме непознатият, и точно затова Тиболт тръгна в обратната посока, и после се върна.

Когато пристигна в запуснатата билярдна зала, той подмина бара и се запъти направо към игралните маси. Бързо откри с поглед мъжете от съответната възрастова група, повечето от които му се сториха неженени. Помоли да се включи в играта и остави нужния залог. Държа се любезно, на няколко пъти почерпи всички, когато изгуби няколко игри, и хората взеха да се отпускат. Тиболт между другото разпита как е социалният живот в градчето. Пропусна нужния брой удари и поздравяваше другите играчи, когато изпълняваха хубав удар.

Накрая те на свой ред започнаха да го разпитват. Откъде е, защо е тук? Той промърмори нещо за някакво момиче и после смени темата. Засили любопитството им. Поръча още бира, а когато отново започнаха да го разпитват, неохотно сподели историята си: че преди няколко години дошъл на панаира заедно със свой приятел и се запознал с едно момиче. Допаднали си. Надълго и нашироко им разказа колко била страхотна и как му казала да я потърси, ако отново мине през града. Обаче колкото и да се мъчел, не можел да си спомни името ѝ.

«Не си спомняш името ѝ ли?» — попитаха те. Не, отговори той. Не помнел имена. Ударили го по главата като дете по време на бейзболен мач и бил зле с паметта. Сви рамене, понеже знаеше, че те ще се разсмеят, и точно така стана. Обаче имал нейна снимка — каза го, сякаш тъкмо се сещаше. Попитаха го дали я носи със себе си. Да, май я носел. Порови из джобовете си и извади снимката. Всички мъже се струпаха. След малко единият поклати глава. Нямаш късмет, приятелю, увери го, жената била недостъпна. Омъжена, така ли? Не била омъжена, но не ходела по срещи. На бившия ѝ нямало да му хареса, а той надали би желал да си има вземане-даване с него. Тиболт преглътна и попита коя е жената.

Бет Грийн, гласеше отговорът. Била учителка в началното училище и живеела с баба си в къщата до кучкарника «Съншайн». «Бет Грийн или по-точно Елизабет Грийн — помисли си Тиболт. — Е.»

Докато разговаряха, той забеляза, че един от мъжете, на които е показал снимката, се е измъкнал от групата. «Явно нямам късмет» — каза Тиболт и си взе снимката.

Остана още половин час, за да се прикрие. Побъбри си още малко с мъжете. Видя непознатият с лошата кожа да се обажда по телефона и разпозна разочарование в реакцията му. Като дете, което е загазило, понеже клюкарства. Добре. Все пак Тиболт имаше усещането, че пак ще се срещне с този тип. Поръча още бири и изгуби още игри, като от време на време поглеждаше към вратата да провери дали идва някой. Никой не се появи. След известно време вдигна ръце и оповести, че няма повече пари и мисли да си тръгва. Цялата операция му струва малко повече от сто долара. Другите го увериха, че винаги е добре дошъл да играят заедно.

Той ги чу съвсем смътно, понеже си мислеше, че лицето от снимката вече си има име и следващата му стъпка е да се срещне с нея.

Седма глава

Бет

Неделя.

Би трябвало да бъде ден за почивка след църквата, за да може Бет да събере сили и да се зареди с енергия за предстоящата седмица. Ден, който трябваше да прекарва със семейството си, да готви задушено в кухнята и да си прави отморяващи разходки край реката. Може би дори да седне с хубава книга и чаша вино или да си вземе гореща вана.

Никак не ѝ се искаше да прекара този ден в събиране на кучешко ако от тревните площи, където обучаваха животните, нито да чисти клетките, нито да обучава дванайсет кучета едно след друго или да седи в задушната канцелария и да чака хората да си приберат домашните любимци, които стояха на хладно в климатизирания кучкарник. Обаче всъщност Бет правеше точно това, откакто се бе върнала от църква.

Две от кучетата вече бяха взети от собствениците им, но днес трябваше да дойдат да вземат още четири. Баба ѝ беше така добра да извади документите и да ги сложи върху бюрото, преди да се прибере в къщата да гледа мача. «Атланта Брейвс» играеха с «Метс», а баба ѝ не само беше запален фен на «Атланта Брейвс», което се струваше нелепо на Бет, но и обожаваше всякакви сувенири, свързани с отбора. Което естествено обясняваше чашите за кафе с емблемата на отбора, натрупани на плота, знаменцата на отбора по стените, настолния календар и лампата с надпис «Атланта Брейвс» до прозореца.

Вратата беше отворена, но въпреки това вътре беше задушно. Беше един от онези горещи и влажни летни дни, които са чудесни да отидеш да поплуваш в реката. Ризата на Бет беше мокра от пот и понеже беше по шорти, краката ѝ непрекъснато залепваха за изкуствената кожа на стола. Помръднеше ли крак, се разнасяше неприятен звук като отлепването на тиксо от картонена кутия, което си беше отвратително.

Баба ѝ смяташе за абсолютно задължително в кучкарника да бъде прохладно, но не беше сметнала за нужно да създаде комфорт в канцеларията. «Ако ти е горещо, отвори вратата към кучкарника» — казваше тя, пренебрегвайки факта, че несекващият лай на кучетата пречи на повечето хора. А днес тук имаше две шумни кутрета — два ръсел териера, които не бяха престанали да лаят, откакто беше дошла Бет. Сигурно бяха лаели и през цялата нощ, понеже другите кучета ѝ се сториха раздразнителни. Те току се присъединяваха в сърдит хор и шумът растеше по сила и височина, като че ли всяко куче искаше да изрази недоволството си по-гръмогласно от останалите. Следователно беше невъзможно Бет да отвори вратата към кучкарника, за да се охлади канцеларията.

Зачуди се дали да не отиде отново в къщата и да си налее още една чаша студена вода, но кой знае защо имаше усещането, че веднага щом излезе, собствениците на кокер шпаньола, оставен за обучение, тутакси ще цъфнат да си го вземат. Бяха се обадили преди половин час, че са на път — «Ще дойдем до десет минути!», — а бяха хора, които ще се разстроят, ако установят, че се налага кокерът им да стои в кучкарника дори минута повече от необходимото, особено след като две седмици не си е бил у дома.

А самите те пристигнаха ли навреме? Не, разбира се.

Щеше да ѝ е много по-лесно, ако Бен беше тук. Сутринта го видя в църквата заедно с баща му и както бе очаквала, той беше мрачен. Както обикновено гостуването не му беше особено забавно. Предишната вечер ѝ се обади, преди да си легне, и ѝ съобщи, че през повечето време Кийт седял на верандата сам, а той, Бен, чистел кухнята. Бет се чудеше какво става. Нима Кийт не можеше просто да се порадва, че синът му е при него? Или да седне и да поговори с него? Бен беше много сговорчиво дете — не го казваше, защото беше пристрастна. Е, добре де, може и да беше малко пристрастна, но като учителка прекарваше много време с най-различни деца, така че разбираше какво говори. Бен беше умен. Имаше чувство за хумор. Беше мил, учтив. Беше страхотен и тя направо полудяваше, задето баща му е толкова глупав, че не го осъзнава.

Наистина ѝ се искаше да се прибере в къщата и да… да прави нещо. Каквото и да е. Дори прането щеше да е по-вълнуващо от висенето тук. Тук имаше твърде много време да мисли. Не само за Бен, а и за баба си. И за това дали да преподава тази година. И дори за своя живот, което неизменно я потискаше. Би било чудесно да срещне някой специален мъж, с когото да ѝ е весело и който да обича Бен, колкото го обичаше тя. Или да срещне мъж, с когото да отиде на вечеря или на кино. Нормален мъж, който не забравяше да сложи кърпата в скута си в ресторанта и да ѝ отваря вратата от време на време. Желанието ѝ не беше неразумно. Не излъга Мелъди, когато ѝ каза, че в града почти няма никакъв избор, а и не отричаше, че е придирчива, обаче с изключение на кратката ѝ връзка с Адам през последната година всяка седмица прекарваше неделята у дома. Четирийсет и девет от петдесет и два уикенда. Е, със сигурност не беше чак толкова придирчива. Просто Адам беше единственият мъж, който я беше поканил да излязат, и по някаква все още непонятна за нея причина най-неочаквано беше престанал да ѝ се обажда. И с това почти се изчерпваше любовният ѝ живот през последните няколко години.

Е, голяма работа. След като досега успя да издържи без връзка, ще се справя и занапред. През повечето време това не я притесняваше. Ако денят не беше толкова отвратително горещ, най-вероятно и сега нямаше да я притеснява. Следователно трябваше да се охлади. Иначе щеше да започне да премисля миналото, а категорично не ѝ се искаше да го прави. Докосвайки чашата си, Бет реши все пак да отиде да си налее студена вода. А може би да си вземе и кърпа, на която да седне.

Докато се надигаше от мястото си, погледна към пустия път, надраска бележка, че се връща след десет минути, и я забоде на вратата на канцеларията. Навън слънцето прижуряше и я погна към сянката на магнолията и после по покритата с чакъл пътека към къщата, в която беше израснала. Беше построена към 1920 година, ниска и просторна фермерска къща, с широка веранда и с корниз по стряхата. Задният двор, скрит от кучкарника и от канцеларията зад високите храсти, беше заслонен от огромни дъбове и имаше няколко платформи, на които беше истинско удоволствие да се храниш. Преди време мястото сигурно е било великолепно, но подобно на много други къщи в Хамптън, беше пострадало от действието на природните стихии. Сега верандата беше хлътнала, дъските скърцаха и когато духаше силен вятър, листовете се разхвърчаваха от масите дори и прозорците да бяха плътно затворени. Вътре положението беше почти същото: страхотна постройка, но се нуждаеше от ремонт, особено в кухнята и баните. Баба ѝ го съзнаваше и от време на време споменаваше, че трябва да предприемат мерки, обаче тези намерения все оставаха неосъществени. Бет обаче трябваше да признае, че мястото все още беше много очарователно. Не само задният двор, който беше същински оазис, но и вътрешността на къщата. Баба ѝ от години обикаляше антикварните магазини, понеже харесваше всичко френско от деветнайсети век. Освен това през уикендите ходеше на гаражните разпродажби и разглеждаше старите картини. Разбираше от картини и се беше сприятелила с неколцина галеристи от южните щати. Почти на всяка стена в къщата висяха картини. Веднъж Бет потърси в Гугъл имената на някои от художниците и установи, че други техни творби са изложени в «Метрополитън» в Ню Йорк и в библиотеката «Хънтингтън» в Сан Марино, Калифорния. Когато спомена пред баба си какво е научила, възрастната жена намигна и каза: