Затова Клейтън го помоли отново — постара се да го направи любезно — и беше напълно сигурен, че Бен завъртя очи с досада, преди най-сетне да се затътри натам. С това чашата преля. Мразеше Бен да върти очи и това беше известно на малкия. Хлапето знаеше точно как да го подразни, а през останалото време се опитваше да намери нови начини да му лази по нервите. Ето затова Клейтън излезе на верандата.

Това поведение се дължеше на майка му, ни най-малко не се съмняваше в това. Тя беше дяволски красива жена, обаче изобщо не знаеше как да превърне едно момче в мъж. Клейтън нямаше нищо против момчето да получава хубави оценки, обаче как така тази година няма да играе футбол, понеже ще свири на цигулка? Що за глупости? Цигулка ли? Ами направо да започне да го облича в розово и да го учи да язди по женски! Той правеше всичко по силите си да предотврати това, но детето беше при него само за ден и половина през седмица. Не беше виновен, че батира като момиче. Как иначе, нали непрекъснато играе шах! И да сме наясно — и мъртъв не можеха да го завлекат на цигулков концерт!

Цигулков концерт. Мили боже! Накъде вървеше светът?

Мислите на Клейтън отново се насочиха към Телбод и макар да му се искаше да повярва, че този тип е напуснал окръга, знаеше, че вероятността за това е малка. Той се придвижваше пеша, така че нямаше как да е стигнал другия край на окръга, преди да се стъмни. И какво още? Нещо го гризеше цял ден, но едва когато седна на спокойствие на верандата, установи какво е. Ако Телбод наистина беше от Колорадо — което като нищо можеше и да не е вярно, но да приемеше, че е, — значи пътуваше от запад на изток. Кой беше следващият град на изток? Не беше Ардън със сигурност. Той се намираше на югозапад от мястото, където се бяха срещнали. А ако този тип се движеше на изток, щеше да стигне в добрия стар Хамптън. Точно тук, в неговия роден град. Което означаваше, че скитникът можеше да е някъде съвсем наблизо до него в момента.

А къде беше Клейтън? Беше ли тръгнал да го търси? Не, висеше вкъщи с хлапето.

Погледна с присвити очи през прозореца към сина си. Четеше на дивана — май само това обичаше да прави. А, да, и да свири на цигулка. Клейтън поклати глава и се запита дали изобщо хлапето е взело от неговите гени. Надали. Беше мамино синче. Син на Бет.

Бет…

Да, бракът им не потръгна, обаче между тях още имаше нещо. Винаги щеше да има. Тя може и да беше твърдоглава и склонна да поучава, но Клейтън винаги щеше да се грижи за нея не само заради Бен, а и понеже тя несъмнено беше най-красивата жена, с която беше спал. Изглеждаше страхотно навремето, а сега беше още по-хубава. По-хубава дори от колежанките, които беше видял днес. Странно. Сякаш беше стигнала до най-подходящата за нея възраст и след това беше престанала да старее. Той съзнаваше, че това не може да продължи. Гравитацията щеше да си каже думата, но въпреки това му се искаше да се повъргаля малко в чаршафите с Бет. Заради доброто старо време и за да му помогне… да се поотпусне.

Можеше да звънне на Ейнджи. Или на Кейт. Едната беше на двайсет и работеше в магазин за домашни любимци, а другата беше с една година по-голяма и чистеше тоалетните в «Стратфорд Ин». И двете имаха хубави дребни фигури и бяха същински динамит, когато става дума да се… поотпуснеш. Знаеше, че Бен няма да има нищо против, ако извика някоя от тях, но все пак трябваше най-напред да ги попита. Девойките доста му се разсърдиха при последната им среща. Трябваше да им се извини и да пусне в ход чара си, а не беше сигурен, че му се иска да ги слуша как дъвчат дъвка и дърдорят какво са гледали по Ем Ти Ви или какво са прочели в «Нашънъл Инкуайърър». Понякога просто му идваха в повече.

Значи това отпадаше. Не можеше и да издирва Телбод. Нямаше да може да го потърси и на следващия ден, понеже дядо му събираше всички на обяд след църквата. Все пак Телбод се придвижваше пеша, а с кучето и раницата нямаше лесно да си намери превоз.

Така че колко можеше да се отдалечи до утре следобед? Трийсетина километра? Най-много четирийсет и пет. Не повече, следователно все още щеше да е наблизо. Клейтън щеше да звънне в съседните полицейски участъци и да ги помоли да се оглеждат. Пътищата, по които се излизаше от окръга, не бяха много, така че ако позвънеше по заведенията по пътя, все някой щеше да е забелязал онзи тип. И тогава щеше да го погне. Телбод не биваше да се пречка на Кийт Клейтън.

Потънал в мислите си, Клейтън почти не чу проскърцването на входната врата.

— Татко?

— Да?

— Търсят те по телефона.

— Кой е?

— Тони.

— Естествено.

Надигна се от мястото си, чудейки се какво ли иска Тони. Загубеняк. Мършав и пъпчив, той беше от досадниците, които се мотаят край полицаите и ги имитират. Сигурно се питаше къде е Клейтън и какво ще прави по-късно, та да не остане по-назад. Тъпо.

Кийт допи бирата си на влизане, изхвърли шишето в кофата и се ослуша да чуе дрънченето. Взе слушалката от плота.

— Да?

Чуваше носещото се от джубокса кънтри и глухия тътен на разговори на висок глас. Откъде ли се обаждаше този загубеняк?

— Здрасти, аз съм в билярдната «Декър» и тук има един странен тип, за когото сигурно ще искаш да чуеш.

Антенките на Клейтън щръкнаха.

— С него има ли куче? Носи ли раница? Малко мърляв, явно е живял доста време по горите.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Играе билярд в дъното. Обаче чуй това, има снимка на бившата ти жена.

Това съобщение свари Клейтън неподготвен, но той се помъчи да отговори небрежно:

— Е, и?

— Ами просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— И защо да ми пука?

— Не знам.

— Естествено, че не знаеш. Тъпак!

Затвори телефона и докато оглеждаше преценяващо кухнята, си каза, че сигурно вместо мозък в главата на Тони има картофена салата. По-чисто нямаше накъде — хлапето се беше справило чудесно както винаги. За малко да го похвали, но когато спря погледа си върху Бен, за пореден път установи колко дребничък е синът му. Да, това до голяма степен можеше да се дължи на гените, на ранното или на късното съзряване и на всякакви подобни щуротии, но можеше да бъде следствие и от общото му здравословно състояние. Беше въпрос на здрав разум. Храни се правилно, спортувай, почивай си много. Основни правила, всички майки учеха децата си на тях. И бяха прави. Ако не се храниш достатъчно, не растеш. Ако не спортуваш достатъчно, мускулите ти не се развиват. А кога расте човек? Нощем. Когато тялото се възстановява. Когато хората си почиват.

Клейтън често се чудеше дали Бен се наспива в къщата на майка си. Знаеше, че се храни добре — беше доял бургера и картофките му, — и знаеше, че детето се движи много, така че вероятно беше дребен заради липсата на сън. Нали не искаше да остане фъстък? Не, разбира се. Освен това Клейтън искаше да остане малко сам, за да си помечтае какво ще направи с господин Телбод, когато го види.

Прокашля се:

— Ей, Бен, става късно, хлапе!

Шеста глава

Тиболт

На връщане от билярдната зала Тиболт си спомни втората си мисия в Ирак.

Ето както се случи: Фалуджа, пролетта на 2004 година. Пети полк от Първа дивизия заедно с други части получи заповед да сложи край на ескалиращото насилие след падането на Багдад година по-рано. Цивилните знаеха какво ги очаква и започваха да напускат града, задръствайки пътищата. Може би една трета от града се евакуира само за ден. Изпратиха щурмоваците, после морската пехота. Напредваха улица по улица, къща по къща, стая по стая, водейки едни от най-интензивните сражения от началото на инвазията. След три дни установиха контрол над една четвърт от града, но растящият брой цивилни жертви наложи необходимостта от примирие. Взето бе решение да се сложи край на операцията и повечето военни части се изтеглиха, включително ротата на Тиболт.

Но не цялата.

На втория ден от операцията в южната промишлена зона на града Тиболт и взводът му получиха заповед да огледат една сграда, в която според слуховете имало оръжеен склад. Не им беше посочена конкретна сграда обаче, можеше да е всяка от десетките порутени постройки, скупчени край изоставена бензиностанция почти в полукръг. Тиболт и взводът му се приближиха към сградата, държейки се на разстояние от бензиностанцията. Половината тръгнаха наляво, половината — надясно. Беше тихо, а после изведнъж бензиностанцията избухна. Пламъците се извиха към небето, половината войници изпопадаха с пробити тъпанчета. Тиболт беше замаян. Изгуби периферното си зрение, а всичко останало се размаза пред очите му. Внезапно от прозорците и покривите над тях и зад опожарените останки от автомобили по улиците се изсипа дъжд от куршуми.

Тиболт се оказа на земята до Виктор. С тях бяха още двама от взвода му, Мат и Кевин — с прякори Лудото куче и Кей-Ман — и военната им подготовка си каза думата. Воинското братство си каза думата. Въпреки нападението, въпреки страха и въпреки почти сигурната смърт Виктор се пресегна към пушката си, застана на едно коляно и се прицели към врага. Стреля, после стреля отново със спокойни, уверени и съсредоточени движения. Лудото куче посегна към своето оръжие и направи същото. Един по един се надигнаха и останалите, една по една се сформираха бойни групи. Огън. Прикритие. Движение. Само дето нямаха възможност за движение. Нямаше къде да отидат. Строполи се един пехотинец, после още един. Сетне трети и четвърти.

Подкреплението пристигна непоправимо късно. Лудото куче беше прострелян във феморалната артерия и макар да му поставиха турникет, той беше изгубил много кръв и умря след минути. Кевин беше прострелян в главата и загина на място. Другите бяха ранени. Малцина се измъкнаха без драскотина — сред тях Виктор и Тиболт.



В билярдната зала един от младите мъже, с които Тиболт разговаря, му заприлича на Лудото куче. Все едно бяха братя — имаха същия ръст и тегло, същата коса, същия говор — и за един кратък миг Тиболт се зачуди дали наистина това не е бойният му другар, но после отсъди, че не е възможно.