— Какво искаш да кажеш?

— Не исках той да умира. Стана почти толкова случайно, колкото сметнаха всички. Но аз уредих да бъде направено нещо с колелата на каретата му преди състезанието. — Той сви рамене. — Станфорд си играеше с мен. Постоянно вдигаше цената на писмото. Исках само да… нека да кажем, че съм искал да поощря сътрудничеството му, за да уредим по-бързо сделката. Твърде неприятно беше, че той загина.

На Сабрина й се зави свят.

— Ти си го убил!

— Може и така да се каже. — Чатсуърт поклати глава. — Въпреки че нямах такова намерение.

— Майко! — Белинда пристъпи към Сабрина. Чатсуърт я сграбчи за ръката и я дръпна до себе си.

— Белинда! — Ерик инстинктивно скочи напред, но Никълъс мигновено му препречи пътя. Погледите им се срещнаха за миг, след което младежът кимна леко, стисна юмруци и се върна до баща си.

Чатсуърт погледна първо Белинда, след това Ерик.

— Очевидно Сабрина и Уайлдууд не са единствените, които са решили да се свържат в брачен съюз в тази проклета пустиня. Но засега, дете мое, ти ще останеш там, където си в момента. — Той погледна Сабрина. — Аз трябваше да й бъда доведен баща, нали знаеш. Това нямаше да се наложи, ако ме беше приела, когато ти направих предложение за първи път.

— Какво означава всичко това, Чатсуърт? — попита Норкрос. — Да не би да казваш, че тя не те интересува? Че никога не си я обичал?

— О, Сабрина е красива жена. Тя щеше да ми бъде отлична съпруга. Безупречна. Почтена. Всъщност, тя е просто идеална. — Той поклати глава. — Но не, мой глупави приятелю, аз не се интересувам от нея като вас с Мелвил. Винаги съм искал единствено писмото. Ухажвах я само с цел да стигна до него, докато не разбрах, че тя си няма никаква представа къде е то.

— Научих за съществуването му съвсем наскоро — каза Сабрина.

Чатсуърт кимна.

— И аз така предположих, когато ти внезапно напусна Лондон, за да тръгнеш за Египет.

Внезапно Мелвил осъзна какво ставаше.

— Идеята да тръгнем след нея беше твоя. Защо е толкова важно това писмо?

— Злато, Мелвил — каза спокойно Никълъс.

— Френско злато — добави спокойно Мат. Сабрина смътно долови, че тези двамата, въпреки различията си, се бяха съюзили в тази ситуация. — И то представлява едно доста голямо богатство, ако мога да добавя.

Чатсуърт го изгледа бегло, след което погледна Никълъс.

— Отлично, Уайлдууд. Може би съм те подценил. Чудя се на този твой неочакван брак. Известният развратник се превръща в примерен съпруг. Нещо не се връзва. Знаеше ли за златото, когато се ожени за нея?

— Нямам нужда от златото на Сабрина — отвърна Никълъс.

Чатсуърт се разсмя презрително.

— Я стига, Уайлдууд. Дори и човек с твоите финансови възможности не може да ме убеди, че едно толкова голямо съкровище не може да го изкуши.

Никълъс сви рамене.

— Мисли си каквото искаш. Златото не ме интересува изобщо.

— В такъв случай може би ще свършим работата си по приятелски. — Той стисна ръката на Белинда по-силно. — Дай ми писмото.

Никълъс кимна към Сабрина.

— Дай му писмото.

Тя го зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не.

Никълъс се втренчи в очите й.

— Сабрина…

— Няма да му го дам — заяви твърдо тя. — То си е мое. Джак го остави на мен. Това е всичко, което ми е останало от него.

— Не съвсем, скъпа. — Чатсуърт се усмихна и бавно отмести пистолета си и го насочи към Белинда. — Станфорд ти остави и една дъщеря. Избирай, Сабрина. — Той допря оръжието в ребрата на Белинда. — Писмото или дъщеря ти.

Тя нямаше избор. Сабрина погледна Чатсуърт. Поредният арогантен мъж, който се опитваше да управлява живота й и този път залозите бяха по-високи от всякога. Тя може би щеше да загуби тази игра, но нямаше да се предаде без бой.

С бавни движения извади писмото изпод връзките на панталоните си. След това се приближи до Чатсуърт, докато единствено огънят я делеше от него. Сабрина протегна ръката си с писмото над пламъците.

— Пусни я. Веднага.

Той поклати глава.

— Не и преди писмото да се озове в ръката ми.

Сабрина го изгледа със спокоен, студен поглед, който прикриваше паниката, която бе започнала да я обзема.

— Ако не я пуснеш веднага, ще хвърля писмото в огъня. Тогава никой няма да получи златото.

— Ти си удивителна, скъпа. — В думите му се долавяше неприкрито възхищение. — Предполагах, че когато бъдеш изправена пред неизбежната гибел на дъщеря си, ще сгънеш платната. Дали пък почтената лейди Станфорд не е нещо повече от онова, за което се представяше пред света през всичките тези години? Невероятно съм разочарован. Ние наистина щяхме да си подхождаме. — Той смекчи тона си. — Ще я убия, нали знаеш.

— Подозирам, че имаш намерение да избиеш всички ни — отвърна тя. — Но от това няма да имаш никаква полза без писмото. И ако от главата на дъщеря ми падне дори само един косъм, аз ще хвърля тази тънка и несъмнено лесно запалима хартия в пламъците, без да се поколебая нито за миг.

— Откъде да знам, че ще ми дадеш писмото, когато пусна момичето?

Сабрина вдигна въпросително вежди.

— Откъде да знаеш ли? Реджиналд, да не би да си забравил, че имаш пистолет? — Тя размаха писмото. — Това е единственото ми оръжие. Освен това имаш думата ми.

— Много добре, скъпа. — Той пусна внезапно Белинда и я бутна напред. — А сега ми дай писмото, ако обичаш.

Белинда заобиколи огъня и се блъсна в майка си, при което писмото падна от ръката й. То остана във въздуха само миг, който се стори на Сабрина цяла вечност. Всички затаиха дъх. Най-сетне листът бавно се отдалечи от пламъците и падна на пясъка.

За част от секундата никой не се помръдна. След това настъпи истински хаос. Чатсуърт и Сабрина се хвърлиха едновременно към мястото, на което лежеше писмото. Никълъс се метна към тях, последван от Мат. Четиримата започнаха да се търкалят по земята и Сабрина изгуби безценния лист от погледа си.

— Взех го! — извика радостно Чатсуърт и вдигна листа.

— Не! — изкрещя Сабрина и се хвърли към него; дулото на оръжието му беше насочено право към гърдите й.

— Бри! — извика Никълъс, хвърли се напред и я изблъска встрани. Тя падна на пясъка и се претърколи.

Дивият смях на Чатсуърт проехтя в тъмнината. Оръжието му блестеше на светлината на огъня. Той вдигна пистолета си срещу Никълъс. Сабрина се уплаши за съпруга си. Не можеше да позволи той да загине. Тя стисна ужасено ръце и дланите й се напълниха с пясък. Сабрина извика отчаяно:

— Чатсуърт!

Той обърна поглед към нея и тя хвърли пясъка в очите му в същия миг, в който Никълъс връхлетя върху него. Двамата паднаха на земята. Сабрина не можеше да разбере кой беше отдолу и кой отгоре. У кого беше оръжието.

В тъмнината проехтя изстрел. Внезапно движението престана.

Чатсуърт се изправи със странни движения, сякаш беше някаква лошо управлявана марионетка. Сабрина замръзна на мястото си от ужас. Тялото на Чатсуърт се сгърчи и той се строполи на пясъка.

Никълъс се изправи. Ризата му беше напоена с кръв. В ъгълчетата на устните му се виждаше странна усмивка. Той сви рамене и тя забеляза някакво особено колебание в погледа му.

— Любов моя, мисля, че ако наистина искаш да се отървеш от мен, акулите са за предпочитане.

— О, Никълъс! — Тя се хвърли в обятията му, като се смееше и плачеше едновременно и впи устни в неговите, за да се увери, че наистина му нямаше нищо.

— Той дали е…? — каза Мелвил с безпокойство в гласа. Сабрина се отдръпна от Никълъс, но ръката му остана обвита около раменете й.

Мат коленичи до сгърченото тяло и вдигна поглед към тях.

— Мъртъв е. — Той измъкна намачканото писмо от ръката на трупа.

Сабрина погледна мъртвия си ухажор.

— Той е убил Джак.

Никълъс я стисна по-силно.

— Ти не си ли подозирала нещо?

— Никога. — Тя поклати глава. — Кой би си помислил подобно нещо? Джак загина, докато се опитваше да спечели един идиотски облог. Никой не се изненада от смъртта му. — Гласът й се превърна в шепот. — Най-малкото пък аз.

— Сабрина, надявам се, разбираш, че не знаехме нищо за това. — Гласът на Норкрос отвлече вниманието й от трупа пред краката й и спомените за миналото. — Ние никога нямаше да тръгнем с него, ако подозирахме истинската му цел.

— Намеренията ни винаги са били най-благородни — допълни Мелвил. — Моля те да ни повярваш.

— Разбира се — промълви тя, замаяна от гледката пред себе си.

— Господа, не се съмнявам, че Сабрина не ви вини за този трагичен инцидент. Аз обаче — Никълъс погледна тревожно жена си — не искам трупът на Чатсуърт да остава тук нито миг повече. Бихте ли били така любезни да…

— Разбира се — заяви Мелвил, преди Никълъс да довърши въпроса си. — Мисля, че с малко помощ ще успеем да го преместим в нашия лагер. Той не е много далеч оттук. Ще се погрижим за всички затруднения, които могат да възникнат с местните власти. Струва ми се, че това е най-малкото, което можем да направим, за да компенсираме всичка това.

— Благодаря — каза Никълъс. — Ерик, Медисън, вие вървете с тях. Уин, прибери Белинда в палатката си.

Уин кимна и обви ръка около пребледнялото, треперещо момиче.

— Приключенията — каза тихо Уин, — изглежда, също имат някои неприятни моменти.

Мат хвърли един поглед на Сабрина. Тя му се усмихна отнесено, след което се обърна и погледна отново трупа.

Никълъс проследи погледа й и се намръщи.

— Аз ще остана тук. — Той кимна леко на Мат и дръпна американеца на няколко крачки встрани. — Тя страда от разкритието за смъртта на Станфорд. Мислиш ли, че го е обичала толкова много? — Той се опитваше да говори безстрастно.