— Но, господа — каза Никълъс, — аз съм чувал, че бившите развратници ставали най-добрите съпрузи. А вярвам, че всички тук сме на мнение, че аз съм заслужил с право тази титла.

— Никълъс! — Какво правеше той? Дали не се опитваше да се забавлява за тяхна сметка? Или за нейна?

Мелвил поклати глава.

— Не, не, Сабрина никога не би се омъжила за теб. Това ще бъде истинска катастрофа.

— Абсолютна глупост — добави Чатсуърт.

— Тъпо и абсурдно — завърши Норкрос. Никълъс изглеждаше замислен.

— Глупаво, така ли?

Сабрина усети как в нея се надига ярост.

— Глупаво ли?

Чатсуърт кимна.

— Изключително глупаво.

— Меко казано — допълни Мелвил.

— Точно така — завърши Норкрос. — Само една жена, която е загубила ума си, може дори да си помисли за подобно нещо.

— Дяволите да ви вземат! — изруга ги тя. — Няма да стоя тук и да ви слуша как ме обиждате. Не бих се омъжила за нито един от вас, дори ако от това зависеше животът ми. Ако трябваше да избирам между вас и бесилката, щях да отида по дяволите с усмивка на лицето и с песен на устата с пълното съзнание, че съм избрала по-добрия вариант. — Тя се обърна кръгом и се отдалечи към огъня.

— Какво толкова казахме? — попита Чатсуърт след нея.

— Това няма значение. Ти чу ли какво каза тя? — Че Мелвил беше шокиран, не можеше да има никакво съмнение.

— Наистина — каза Мелвил. — Доста възмутително от устата на почтената лейди Станфорд. А видяхте ли как беше облечена? Скандално. Въпреки че панталоните наистина й стоят добре.

— Сабрина. — Мелвил и останалите тръгнаха след нея.

— Лорд Мелвил? Норкрос? Чатсуърт? — В думите на Белинда се долавяше изненада и тя пристъпи към новодошлите, — Мътните да ме вземат.

— Белинда! — скастри я строго Сабрина.

— Извинявай, мамо — изчерви се момичето.

— Господи, Чатсуърт, виж това. — Норкрос кимна към Уин. Разпуснатата й коса блестеше съблазнително на светлината на огъня, а пламъците подчертаваха стройната й фигура. Норкрос се втренчи с възхищение в нея. — Още една красавица в панталони. Все пак си има някои предимства човек да се намира в тази проклета пустиня. — Уин премигна изненадано и се изчерви, Мат присви очи, а Сабрина изпита облекчение, че Белинда не беше успяла да си намери панталони.

Мелвил огледа насъбралите се край огъня хора и очите му се спряха върху Сабрина.

— Сабрина, скъпа, не знам точно какво казах, за да те разстроим толкова. Но всички ние говорехме съвсем сериозно. Молим те да направиш на един от нас честта да му дадеш ръката си.

Мат се ухили.

— Ръката й? Вие искате да се ожените за нея? Всичките? О, това е страхотно! — Той се разсмя. — Благодаря ти, Бри. Ти винаги си била изключително забавна и съм благодарен на бога, че не си изгубила тази си дарба през годините.

— Капитане — каза Уин, — винаги ли е така с приключенията? Човек никога не знае какво или кого да очаква.

Мат й се усмихна.

— Затваряй си устата, Уин, и се наслаждавай на спектакъла.

Тя кимна замислено.

— Ще трябва да си запиша това.

Мелвил не им обърна внимание, сграбчи Сабрина за раменете и я погледна в очите.

— Ние всички много те обичаме.

— Ако държиш на здравето си — каза заплашително Никълъс, — бих те посъветвал да си свалиш ръцете от съпругата ми.

Мелвил му хвърли изпълнен с раздразнение поглед.

— Хайде, стига, Уайлдууд. Това вече го обсъдихме. Сабрина никога няма да се омъжи за теб. Би било абсурдно.

Норкрос кимна.

— Напълно неразумно.

— Дяволски глупаво — завърши Чатсуърт.

— Както казваше моята гувернантка светица, за глупостта почивен ден няма. — В погледа на Никълъс се виждаше неизречена заплаха. — Пак ти повтарям, Мелвил, свали си ръцете от съпругата ми.

Сабрина се измъкна от ръцете на Мелвил.

— Искам всички вие да престанете да ме обсъждате, сякаш не съм тук.

— Да те… обсъждаме? — Очите на Мелвил се разтвориха широко от удивление. Той погледна първо Сабрина, след това Никълъс и отново нея. — Господи, Сабрина, нали не искаш да кажеш, че…

— Нали не казва, че… — каза Норкрос.

— Че си се омъжила за Уайлдууд? — завърши Чатсуърт.

— Точно това ви казва. — Никълъс се усмихна самодоволно. На Сабрина й се искаше да избърше усмивката му с един шамар.

— Просто не знам какво да кажа. Това променя всичко. — Мелвил се умърлуши и Сабрина изпита съчувствие към него.

— Така е, наистина — каза тихо Чатсуърт.

— Виж, Уайлдууд. — Норкрос се приближи колебливо до Никълъс. — Надявам се, че не си се обидил от коментарите ми за вида на Сабрина в тези прекрасни дрехи.

— Глупости, старче. — Никълъс го потупа по гърба, сякаш двамата бяха стари приятели, и по лицето на Норкрос се изписа облекчение. — Ти казваше истината. — Никълъс огледа Сабрина от главата до петите по начин, който показваше на останалите, че можеха да изразяват възхищението си, но нищо повече. Погледът му я накара да стисне юмруци и зъби.

— Щом Сабрина вече не е свободна, Уайлдууд — Норкрос погледна замислено към Уин, — мога ли да те помоля да ме запознаеш с това очарователно създание?

— С удоволствие. Нямам нищо против да я запозная с мъж, с когото тя споделя еднакво образование и произход. — Очите на Никълъс проблеснаха весело. Норкрос се държеше, сякаш се намираше на бал на висшето общество, а не посред пустинята. — Норкрос, позволи ми да ти представя сестра си, лейди Уинфрид Харингтън.

Норкрос сграбчи ръката на Уин и я поднесе към устните си.

— За мен е удоволствие, скъпа.

Мат се приближи до нея и изръмжа:

— На твое място щях да й пусна ръката, ако не ми е омръзнал животът.

— Капитане… — каза доволно Уин. Никълъс се разсмя.

— Съжалявам, Норкрос. По-добре го послушай. Той е недисциплиниран американец. Те са доста избухливи и непредсказуеми хора.

Норкрос въздъхна, хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед на Уин, след което се отдръпна. Сабрина се беше втренчила с недоверие в съпруга си. Той очевидно знаеше за връзката на сестра си с Мат и вероятно бе знаел през цялото време. Бе знаел и въпреки това я бе позволил, като просто се беше преструвал, че не забелязва нищо.

— Изглежда, че опитът ни да те спасим се оказа ненужен. Моите извинения, Уайлдууд. Желая и на двама ви всичко най-хубаво.

— Благодаря ти, Бенджамин — каза Сабрина. — Наистина съм трогната от усилията ви. — Тя кимна на Норкрос, който беше застанал до Никълъс, и се усмихна на Чатсуърт, който стоеше до Белинда.

— Няма защо — каза безгрижно Норкрос, сякаш да пропътува половината свят, за да направи предложение за женитба, беше нещо също толкова обикновено, колкото и една вечер в Ковънт Гардън. — Очевидно присъствието ни вече не е необходимо тук. Предлагам да си тръгваме.

— Точно така. — Мелвил хвърли изпълнен с копнеж поглед към Сабрина. — Въпреки че резултатът от това начинание не беше такъв, какъвто очаквах, така може би е най-добре. — Той отиде до Мелвил. Чатсуърт все още се бавеше от другата страна на огъня до Белинда. — Чатсуърт? Мисля, че повече нямаме работа тук.

Чатсуърт поклати бавно глава.

— Не мога да се съглася с теб. — Той извади от джоба си един пистолет и го насочи към групата. — Моята работа тук все още не е свършена.

Глава осемнадесета

Норкрос въздъхна раздразнено.

— Стига, Чатсуърт. Тя вече е омъжена. Опитай се да приемеш това по-спокойно.

Чатсуърт се разсмя. Тръпки полазиха по гърба на Сабрина.

— Подозирам, че него не го интересува Сабрина. — Спокойният тон на Никълъс контрастираше с напрежението в брадичката му и пресметливия му поглед.

— Проницателен си, Уайлдууд — каза Чатсуърт. — Трябва да призная, че когато на тези двама глупаци им дойде идеята да тръгнат след Сабрина, тяхното намерение се вписа добре в моите планове. Като моя съпруга нейната собственост щеше да бъде и моя. — Той изгледа Сабрина със съжаление. — Щяхме да се разбираме добре. Но аз не се интересувам толкова много от лицето, колкото от богатството ти.

— В такъв случай грешиш, Чатсуърт! — заяви смело Сабрина. — Аз нямам никакво богатство.

— Може би не в момента. — Очите му проблеснаха на светлината на огъня. — Но притежаваш средство да получиш нещо, което за всекиго би било значително богатство.

— Така ли? — Сабрина го гледаше безстрашно, но стомахът й се бе свил от тревога. Единственото средство да получи съкровището беше… писмото.

— Не си играй с мен, Сабрина. Искам писмото.

Върху лицето на Мелвил се изписа объркване.

— Какво писмо?

— Да, Чатсуърт, какво писмо? — намеси се Никълъс с делови тон.

— Много добре знаеш за какво писмо говоря, Уайлдууд — тросна се Чатсуърт. — Не се съмнявам каква е истинската цел на присъствието ти в Египет. — Той присви очи. — Но предполагам и че историята на брака ти също е интересна. Не е ли ирония — обърна се той към Сабрина, — че новият ти съпруг ще трябва да страда заради греховете на предишния ти?

— Джак? Какво общо има той с всичко това?

— Срамота е, скъпа, че Станфорд не те е информирал за делата си. Писмото щеше да бъде мое. Аз вече бях платил на онзи идиот, който го загуби при онази проклета игра на карти. Бях му платил, и то скъпо. Но получих само първата страница. Тя беше безполезна. Станфорд вярваше, че втората страница е също толкова безполезна. Той дори смяташе, че всичко е една шега, докато не научи, че искам писмото. Преговарях с него, когато той беше убит. — Чатсуърт въздъхна. — Съжалявам за това, скъпа.

Значението на думите му й се отрази, сякаш й бяха нанесли силен удар. Кръвта напусна лицето й и гласът й се превърна в шепот.