— Така ли? — Погледът й се плъзна нахално по фигурата на Никълъс и се спря върху очите му — Може би си прав. Доверието може би не е необходимо. Във всяка една връзка.

Ъгълчетата на устата на графа се изкривиха в лека усмивка.

— Може би доверието трябва да бъде заслужено?

Тя се изчерви, отмести очи от него и се обърна към Мат.

— Добре, Мат. Какво искаш да обсъдим?

Мат погледна първо Сабрина, след това Никълъс и отново нея. Той поклати леко глава, сякаш му беше омръзнало да усеща постоянното напрежение между старата му приятелка и съпруга й.

— Добре, Бри, кой ще отиде да търси съкровището утре?

— Кой ли? — Неочакваният въпрос я завари неподготвена. — Не съм мислила по този въпрос, но аз ще отида, разбира се, както и ти…

— И аз — заяви твърдо Никълъс.

— Несъмнено — измърмори Сабрина.

— Добре. — Мат прочисти отново гърлото си и хвърли бърз поглед на графа. Защо ли се чувстваше толкова неудобно? — Уин също иска да дойде. Честно казано, не мисля, че ще можем да тръгнем без нея.

— Предполагах, че ще стане така. — Сабрина кимна недоволно. — Добре, тя също може да дойде. Не ми се иска да полея със студена вода желанието й за приключения. Но искам да тръгнем веднага щом се съмне.

— У теб ли е писмото? — попита Никълъс. Тя го погледна право в очите.

— Държа го у себе си, откакто напуснахме Кайро. — Сабрина сложи ръка върху връзките на панталоните си, малко под кръста. — Тук е. Не искам да се загуби. — Тя буквално изплю думите. — Това би било изключително глупаво.

На лицето на Никълъс се появи широка усмивка.

— Така е, наистина. — Погледът му улови нейния и тя го погледна, сякаш искаше да го изпепели с очи. Между тях се появи някакво странно напрежение — ярост от нейна страна, веселие от негова.

Мат извъртя очи към небето, на лицето му се изписа отвращение и той се отдалечи, за да се присъедини към останалите.

Никълъс скръсти ръце на гърдите си.

— Направи ли си някакви изводи за поведението си напоследък?

— И още как. — Тя присви очи и смекчи тона си. — Трябваше да те хвърля на акулите, когато имах тази възможност. — С тези думи Сабрина се обърна и се отдалечи, сподирена от дълбокия му смях.

Тя спря на ръба на светлия кръг, който хвърляше огънят. Тъмнината се простираше над пустинята. Сабрина заби пета в пясъка и се загледа напрегнато в движението на песъчинките. Как можеше Никълъс да намира нещо смешно в ситуацията? Очевидно той не притежаваше нито грам чувствителност. Той беше прегазил сърцето й и това му се струваше забавно. Може би беше прав за глупостта й в едно отношение — тя не бе трябвало да се омъжва за него.

— Сабрина — долетя един глас до нея от тъмнината. Тя вдигна рязко глава и се втренчи в тъмнината. От нея постепенно се появиха три познати фигури.

Тя затаи дъх. Бенджамин Мелвил, Реджиналд Чатсуърт и Патрик Норкрос се появиха изневиделица.

— Господи! Как се озовахте тук?

— На коне, скъпа — каза весело Норкрос, сякаш обсъждаше някаква случайна среща в парка, а не среща в пустинята някъде на края на света. — Оставихме недалеч оттук животните и онова, което в тази презряна държава минава за слуги. Идеята беше на Чатсуърт. Той реши, че ще бъде по-добре да дойдем при теб сами вместо с внушителен антураж.

— Така е. — Мелвил закима усърдно. — Всички се съгласихме, че ще бъде най-разумно да поговорим с теб насаме.

— Така — добави тихо Чатсуърт — ни се стори най-добре.

Сабрина гледаше объркано бившите си ухажори.

— Най-добре за какво? Милорди, не ви разбирам. Присъствието ви ме обърква. Какво търсите тук?

— Начинът, по който ти изчезна… — каза Мелвил. Норкрос кимна.

— Естествено, ние се разтревожихме.

— Разтревожили сте се? — Сабрина поклати глава. Тя все още не разбираше нищо от обяснението им. — За какво сте се разтревожили?

Тримата се спогледаха.

— За Уайлдууд, разбира се — отвърна Чатсуърт. — Неговата репутация е печално известна. Той е развратник.

Норкрос се присъедини към него.

— Разбойник…

— Женкар, Сабрина. — Мелвил замълча, преди да продължи. — Макар че трябва да му се признае, че има отлична репутация в дипломатическите среди…

— Очаква се да остави следа в работата на парламента — отбеляза Норкрос.

— Прибавете към това и парите му. Джобовете на Уайлдууд са толкова издути, че сигурно би могъл да купи половин Англия — добави Чатсуърт

— А думата му никога не е била подлагана на съмнение, когато е ставало въпрос за чест. — Мелвил изправи рамене. — И въпреки това, когато става дума за сърдечни дела, този човек е мръсник…

— Женкар… — каза Норкрос.

— Прелъстител — сви рамене Чатсуърт.

Сабрина ги гледаше с удивление. Тя вече не беше вцепенена от невероятната поява на тримата, но когато те бяха започнали да изброяват недостатъците на Никълъс, това я бе удивило още повече. Не че те лъжеха, разбира се. Никълъс беше прекарал голяма част от зрелия си живот, изграждайки си славата на покорител на женските сърца, която караше дори и най-праволинейните мъже да се усмихват с възхищение или тайно да му завиждат.

— Господа, думите ви ме ласкаят. — Никълъс се появи от сенките, като вървеше наперено, а на устните му грееше широка усмивка. Сърцето на Сабрина спря да бие.

Съпругът й беше познат с умението си да стреля с пистолет също толкова, колкото и с любовните си афери.

— Никълъс — каза бързо тя, — предполагам, че познаваш лордовете Мелвил и Норкрос и сър Реджиналд Чатсуърт.

— Не сме първи другарчета, но мисля, че понякога пътищата ни са се пресичали. — Той присви очи. — На какво дължим удоволствието от неочакваното ви посещение тук?

— Ами… — Мелвил задърпа нервно яката си. Сабрина забеляза, че и тримата бяха облечени повече като за разходка в Хайд парк отколкото за пътуване в сърцето на Египет. — Ами…

— Продължавай, Бенджамин — подкани го Норкрос с неприкрито раздразнение. — Този проклетник не може да извика и трима ни на дуел. Може да застреля само един от нас. — Той се втренчи в Никълъс и гласът му загуби част от увереността си. — Наведнъж, разбира се.

— Така е. — Чатсуърт погледна графа. — Може да застреля само по един от нас.

— Да ви застреля? — Удивлението на Сабрина нарастваше с всяка измината секунда. — Защо му е да ви убива?

— Много е просто, Сабрина. Виждаш ли — Мелвил си пое дълбоко дъх, — ние дойдохме да те спасим.

— Да те избавим — добави Чатсуърт.

— От лапите му — довърши Норкрос. — Преди да те е съсипал напълно.

— Да ме съсипе? — Сабрина почти изпищя. Мелвил кимна.

— Да провали безвъзвратно репутацията ти.

— Чудя се дали някой може да провали репутацията на жена, която вече е била омъжвана веднъж? — попита Никълъс с изражение на любопитство. Тя му хвърли леден поглед.

— Сабрина никога не е раздавала свободно благоразположението си — защити я твърдо Мелвил. — За разлика от някои други вдовици, които познавам. Нейното поведение винаги е било безукорно.

Никълъс изсумтя презрително. Норкрос не му обърна внимание.

— Сабрина, ние отлично знаем, че ти никога не би тръгнала с този мъж — поне не доброволно. Затова ние предположихме, че…

— Той те е подмамил някак — довърши Чатсуърт.

— Но не трябва да се страхуваш — каза Мелвил. — Малцина в Лондон знаят за твоята недискретност. Уайлдууд е завъртял не една женска глава и без съмнение се е възползвал от някой твой момент на слабост.

— Чудя се защо ли е избрал да я отмъкне на това отвратително място — каза тихо Норкрос и сръга Чатсуърт. — Аз бих я отвел в Париж или в Рим. А и във Венеция е прекрасно по това време на годината.

Мелвил продължи, без да спира.

— Ние обаче имаме решение на проблема ти. Няма да се говори много и няма да има дори намек за скандал, ако ти се върнеш в Лондон омъжена…

Сабрина подскочи.

— Омъжена!

— Точно така. — Норкрос кимна. — За един от нас.

На лицето на Никълъс се появи весела усмивка.

— Да, скъпа. — Мелвил взе ръката й и падна на колене пред нея в пясъка. — Обичам те от мига, в който се запознахме. Знам, че трябваше да те ухажвам по-упорито през годините, но някак все си мислех, че има време. Предполагах, че някой ден ще ми се удаде възможност. Надявах се само да не бъде твърде късно. Омъжи се за мен, Сабрина.

— Да се омъжа за теб? — Гласът й беше шокиран шепот.

— Отдръпни се, Мелвил. — Норкрос хвана ръцете й в своите и я погледна с тържествена откровеност в очите. — Няма да падам на колене, Сабрина. Аз съм известен повече с остроумието си отколкото с красивите думи. Но аз също те обичам отдавна. Не искам нищо повече, освен да те направя щастлива и да прекарам остатъка от живота си, като се грижа за твоето щастие. Сабрина, направи ми честта да станеш моя жена.

— Твоя жена — каза тихо тя.

— Ами ти, Чатсуърт? — обади се Никълъс. — Ти нямаш ли какво да прибавиш към този изблик на чувства?

В очите на Чатсуърт проблесна неопределена емоция.

— Сабрина знае какви са чувствата ми към нея. Веднъж й поисках ръката. Предложението ми е все още в сила. — Той кимна на Сабрина. — Ако тя ме пожелае.

Сабрина ги гледаше безмълвно.

— Ако целта на тази благородна загриженост е да се спаси репутацията на Сабрина, мисля, че забравяте за един потенциален съпруг в желанието си да върнете доброто й име — каза замислено Никълъс. — Ами аз, господа? В крайна сметка, нали аз съм причината за нейното нещастие.

— Никълъс — каза остро тя. Той й се усмихна невинно.

— Да се омъжи за теб? — заекна Мелвил. — Немислимо.

— И дума да не става — заяви Норкрос. Чатсуърт изсумтя.

— Дяволски тъпо, ако питате мен.