— Не всички хора се държат като герои от книга, Уин. Може би просто трябва да му дадеш една възможност.

Отговорът на Уин беше бавен и замислен.

— Може би. — Известно време тишината се нарушаваше единствено от звука на стърженето на ножа в почвата. — А ти, Сабрина? Ще дадеш ли такава възможност на Никълъс?

— Аз съм омъжена за брат ти. — Горчивината в гласа й изненада дори нея. — Нямам голям избор. Знаех какъв е той, преди да се съглася да се омъжа за него. Ще трябва да се науча да се справям с последствията.

— Страхувам се, че не познавам брат си добре, но знам каква е репутацията му. Той е известен с любовните си афери. И все пак той е мъж на честта. Уверена ли си, че ще те предаде?

Отговорът на Сабрина беше кратък и твърд.

— Да. — Тя погледна Уин и сви рамене. — Аз очаквам това от него. Както казах, ще успея да се справя. Но не съм напълно сигурна, че ще мога да живея с това.

— Нали не би си помислила за развод? — попита ужасена Уин.

— Разбира се, че не. Аз ще имам своето злато и следователно няма да завися финансово от брат ти. Не мога да си представя, че той би имал нещо против да живеем разделени, ако се стигне дотам. Но не, Уин, аз никога няма да се разведа с него. — Гордостта й пречеше да каже нещо друго. Тя не можеше да каже на Уин, че се молеше всеки ден Никълъс да открие, че я обича. Тя не можеше да обясни, че докато бяха законно свързани в брак, имаше някаква надежда. И не можеше да изрази с думи как самата й душа щеше да се разбие, ако страховете й по отношение на съпруга й се окажеха верни.

— Ще имам достатъчно време да мисля за това по-късно. В момента имаме по-неотложни проблеми. — Сабрина хвърли камата на пода и огледа замислено стената на дупката. Стъпалата вече бяха стигнали на една ръка над главата й. — Да видим дали това ще свърши работа. Повдигни ме, Уин.

Другата жена сплете пръсти и Сабрина сложи крак в подложените й ръце. Тя се хвана за стената и бавно се надигна нагоре. След това сложи единия си крак на стъпалата, които току-що бяха издълбали, и се отпусна леко. Стъпалото издържа. Тя издърпа и другия си крак от ръцете на Уин и го сложи на второ стъпало. То също издържа на тежестта й. Стъпалата стигаха само на двадесетина сантиметра над височината на телата им и тя не можа да стигне твърде далеч. Но разстоянието беше достатъчно, за да им покаже, че идеята им наистина щеше да доведе до тяхното бягство. Сабрина бе обзета от вълнение и надежда.

Тя остана долепена до стената като насекомо по време на буря и се ухили надолу на Уин.

— Мисля, че ще се получи.

Уин се ухили радостно в отговор.

— Не съм се усъмнила в това нито за миг.

Сабрина си възвърна оптимизма и огледа стените над себе си.

— Само че отсега нататък ще се наложи да дълбая стъпала увиснала по този начин. До върха не е много далеч, така че предполагам, че ще…

— Майко! — изпищя Белинда. — Тук има змия! Змия, майко, змия! — Тя гледаше с широко разтворени очи към една от стените на дупката.

Сабрина скочи от стената и двете с Уин се търкулнаха на пода. Сърцето й заби учестено и тя трескаво започна да се оглежда за влечугото. Сабрина грабна ножа от земята и миг по-късно забеляза някакво златисто, виещо се същество. Тя инстинктивно метна камата, като се молеше да не беше изгубила умението си да борави с нож.

Чу се глухо тупване и камата се заби в стената, като закова за нея влечугото. Сабрина отмести косата от лицето си с трепереща ръка и се усмихна колебливо. Беше се справила. Не беше изгубила нищо — нито уменията си, нито бързината си, нито смелостта си. Тя изпита чувство на задоволство. Със или без Никълъс, тя щеше да оцелее.

Сабрина се обърна към останалите. Белинда я беше зяпнала безмълвно. Погледът й се местеше между закованата на стената змия и майка й.

— Майко — успя да промълви най-сетне тя с дрезгав от изненада глас. — къде си се научила да правиш тока?

Сабрина не знаеше дали това се дължеше на облекчението, или на шокираното изражение на лицето на дъщеря й, но ужасно много й се искаше да се разсмее истерично. Тя прехапа устни и си наложи да се овладее.

— Скъпа, това е просто едно от онези неща, които човек научава тук-там. — Белинда премигна от удивление, но не каза нищо.

— Тази змия изглежда много странна, Сабрина — подхвърли замислено Уин.

Сабрина се загледа в съществото и се приближи предпазливо към змията. Миг по-късно смехът, който бе потискала, избухна с пълна сила. Белинда и Уин я гледаха, сякаш бяха уверени, че тя е полудяла.

— Това не е змия — успя да изрече между пристъпите на смях Сабрина. — Това е въже. Аз убих някакво въже.

— Белинда? — Тихият шепот идваше отгоре. Сабрина млъкна моментално.

— Ерик? — попита Белинда с надежда в гласа.

В отвора на дупката се появиха очертанията на една позната глава.

— Добре ли си, Белинда?

Момичето се втренчи нагоре и в гласа й се долови вълнение.

— О, да, Ерик, добре съм. Всички сме добре. А сега те моля да ни измъкнеш от това неприятно място.

— Ерик — извика Уин на племенника си. — Наистина оценяваме помощта ти, но ние със Сабрина тъкмо щяхме да…

— Уин — каза остро Сабрина и дръпна другата жена встрани от стената. — Млъкни.

Уин се обърна към нея; в погледа й се четеше изненада.

— Щях само да му кажа, че неговата помощ, колкото и любезна да е, е напълно ненужна. Ние сме напълно способни да се спасим сами и ако имахме още малко време, щяхме да се справим прекрасно с тази си задача.

Сабрина въздъхна.

— Знам това, ти също го знаеш, а сигурно и Белинда го осъзнава. Но по време на вашето пътешествие по море заболяването на Ерик е помрачило малко младата любов, поне в очите на Белинда. — Уин все още я гледаше объркано. — Не разбираш ли? Това, че той ще ни спаси, този негов рицарски жест, е точно онова, от което тя се нуждае, за да забрави отвращението си от болестта му. Това ще позволи на Ерик да бъде нейният рицар, нейният спасител, нейният герой.

— Разбира се. — Уин кимна. — Не бях помислила за това. — Тя се обърна и застана до Белинда. — Ерик, скъпи, ние бяхме ужасно уплашени. Но сега, когато ти дойде да ни спасиш, всичко ще бъде наред.

Сабрина изстена мислено. Тактът определено не беше измежду силните черти на Уин. Тя поклати глава и се зае с най-належащата задача. Въпреки че те наистина щяха да успеят да се измъкнат и сами, глупаво беше да откажат помощта на Ерик. Издълбаването на останалите стъпала щеше да отнеме повече време, отколкото имаха. С помощта на Ерик те щяха да се измъкнат горе за броени минути.

— Ерик. — Сабрина издърпа камата от стената и остави въжето да увисне свободно. — Ще увия този край на въжето около Уин и ти можеш да я издърпаш. — Сабрина се обърна към Уин. — Използвай стъпалата, за да се отблъскваш от стената.

— Много добре, лейди Сабрина — прошепна над тях Ерик. — Кажете, когато бъдете готови.

— Майко. — Думите на Белинда бяха изпълнени с възмущение. — Мисля, че аз трябва да се кача първа.

— Какво? — Сабрина бе обзета от раздразнение. Колко още щеше да търпи очарователното й дете да я ядосва, преди напълно да изгуби самообладание?

— Е — каза авторитетно Белинда, — в крайна сметка Ерик дойде най-вече за да спаси мен, и тъй като аз съм онази, която очевидно е най-деликатна, ми се струва най-разумно първа да изляза от дупката.

Сабрина стисна зъби и си наложи да запази спокойствие.

— Скъпо дете, мисля, че Уин трябва да тръгне първа, защото след това ще може да помага на нас двете да се изкачим горе.

— Сигурна съм, че и аз бих могла да направя това — заяви упорито Белинда.

— А какво стана с деликатността ти? — подхвърли Уин. Белинда не й обърна внимание.

— Майко, ще ми дадеш ли въжето, или ще продължаваш да спориш? — В погледа й блестеше предизвикателна искра.

Сабрина се вгледа в дъщеря си. Как беше възможно да бе отгледала такава упорита, разглезена егоистка. Тя се загледа в дълбините на очите на Белинда. Внезапно я осени една мисъл, и тя преглътна язвителната забележка, която щеше да изрече. Момичето беше уплашено, дори ужасено. С безпогрешния инстинкт на майка Сабрина усети зад упоритото желание на дъщеря й да тръгне първа, внимателно скрития страх. Раздразнението й се изпари мигновено.

— Много добре. — Тя уви въжето около кръста на Белинда. — Дръж се за въжето и използвай стъпалата за опора. — След това смекчи тона си. — Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

Белинда вирна брадичка и се пое дълбоко дъх.

— Да, майко, сигурна съм.

Сабрина кимна и дръпна въжето.

— Можеш да я издърпаш, Ерик.

Ерик бавно изтегли Белинда от дупката. Тя наистина последва указанията на майка си и използва за опора дупките, които майка й и Уин бяха издълбали в стената. След няколко минути тя се озова над ръба на дупката и се скри от погледите им. Сабрина чу приглушените думи на поздравите на Ерик и дъщеря й, последвани от тишина, която очевидно се дължеше на прегръдка. Тя преброи мислено до десет, което беше границата на търпението й. Млади влюбени или не, тя искаше да се измъкне веднага от тази адска дупка. Сабрина дръпна възмутено въжето и секунда по-късно то отново се спусна до дъното на дупката. Сабрина го върза около Уин и Ерик изтегли и нея. Сабрина остана сама в дупката.

Тя се огледа край себе си и за миг бе обзета от ужас. Това можеше да се окаже началото на едно приключение, което едва ли щеше да се хареса на Уин. Сабрина не искаше да си мисли какво можеше да се случи, ако не се бяха измъкнали. Всъщност те още не бяха извън опасност. Тя стисна зъби и улови въжето, което сега висеше пред нея. Най-сетне се озова над ръба на дупката и се срина на земята със затворени очи. Хладен ветрец галеше кожата й, сгорещена от страха, усилията и вълнението.