Уин кимна спокойно.

— О, да. Смлени, разбира се. Тази рецепта се използва в определени кръгове от неколкостотин години.

— Достатъчно, Уин. Не искам да слушам лекция за икономическата изгода от продажбата на тленните останки на прадедите ми, нито пък за здравословните качества на сготвената от тях храна. — Уин се обиди и Сабрина съжали, че бе реагирала толкова остро. — Съжалявам. Твоите познания за всичко това биха били много интересни при други обстоятелства, но точно в този момент ми се иска само да намеря начин за бягство.

— Извинявай, Сабрина. Страхувам се, че понякога се отнасям. Сигурна съм, че някой ден ще се поправя. В крайна сметка — Уин се ухили, — това е първото ми приключение.

Сабрина се разсмя.

— Е, аз съм имала доста приключения и не съм съвсем сигурна, че човек се поправя. — Тя въздъхна и поклати глава. — Въпреки че никога не съм била в такова голямо затруднение.

Тя се огледа замислено. Дупката беше дълбока приблизително два пъти колкото ръста й. Стените не бяха съвсем отвесни, но бяха твърде стръмни, за да се опитат да ги изкачат. На светлината от зазоряването затворът им вече не й се струваше толкова голям, колкото й се бе сторил отначало, формата му беше приблизително правоъгълна и дължината му беше между четири и шест метра.

— Как според теб измъкват оттук мумиите?

— Със стълби, предполагам — отвърна Уин, — или с въжета.

Сабрина подпря ръка върху стената.

— Жалко, че не са забравили някоя стълба. — Тя подраска с нокът по стената. — Пръстта се отдели лесно, но въпреки това стената остана достатъчно здрава. — Ако имахме нещо, с което да копаем…

— Нещо като, да речем, нож — каза замислено Уин. Сабрина кимна.

— Един нож би ни свършил отлична работа. За съжаление, тъй като не бях предвидила подобни усложнения, когато излязох от палатката си, не носех със себе си никакво оръжие.

— Капитанът ми каза, че винаги си носила нож в ботуша си — каза Уин с възхищение в гласа.

Белинда се задъха от възмущение.

— Нож? О, мамо, ти не си правила подобно нещо!

Сабрина не й обърна внимание и се усмихна, когато си спомни за онези години.

— Някога наистина го правех, но това беше много отдавна. Страхувам се обаче, че съм се отказал от този навик. Не съм толкова подготвена, колкото бях в миналото. — Тя се разсмя. — Вече не съм свикнала с приключения от какъвто и да било вид.

— Както и би трябвало да бъде — заяви възмутено Белинда.

Уин се притече в защита на майка й.

— Мисля, че способността да се предвижда, е качество, достойно за възхищение. И на което трябва да се подражава. — Тя се поколеба. — Капитанът предложи по време на това пътуване да последвам примера ти.

— Моят пример ли? — попита озадачено Сабрина. Очите й се разшириха, когато осъзна какво беше чула. — Господи, Уин, да не би да ми казваш, че имаш нож?

Уин кимна и посегна към огромните си ботуши, които беше успяла да купи от някакъв моряк на кораба на Мат.

— Държа го тук и трябва да ти кажа, че е доста неудобно. — Тя плъзна ръка в ботуша и извади малка, но добре поддържана кама. След това я размаха победоносно. — Но знанието, че го имам, ме кара да изпитвам определено вълнение.

— Това е прекрасно. — Сабрина издърпа оръжието от протегнатата ръка на Уин. — Тези стени не са идеално прави, а са леко наклонени. Ако успеем да издълбаем малки стъпала, на които да можем да стъпваме, може би ще успеем да се изкачим горе.

Уин кимна.

— Страхотно, Сабрина. Много добре.

— Мамо, това е просто невъзможно. — Белинда скръсти упорито ръце на гърдите си. — Няма начин да ме накарате да се катеря по стените на тази дупка. Та аз дори не съм облечена.

Едва сега Сабрина забеляза, че дъщеря й беше облечена само в нощница. Уин беше облечена напълно, също като самата Сабрина. Това беше странно; Сабрина бе смятала, че Уин спи в палатката. Облеклото й беше безсмислено, освен ако… крайно време беше да разбере в какво се състоеше връзката й с Мат. Но при сегашните обстоятелства това трябваше да почака… малко. Тя махна с ръка към дъщеря си.

— Ще мислим за липсата на подходящи дрехи за теб, когато и ако се измъкнем оттук.

Сабрина се обърна към стената и се залови за работа. Тя очерта малко стъпало с ножа и започна да дълбае. Когато почвата стана достатъчно мека, Уин се опита да я изгребе с пръсти. След няколко минути двете жени вече работеха усилено. Сабрина подозираше, че усилията им бяха напразни. Издълбаването на достатъчно стъпала щеше да им отнеме часове. Но тъй като тя нямаше други идеи, трудната работа отклоняваше вниманието й от затруднението, в което бяха изпаднали, и не позволяваше на мозъка й да мисли за това, какво щеше да се случи с тях, ако не успееха да избягат.

Уин и Сабрина работеха застанали една до друга. Белинда стоеше малко зад тях и имаше задачата да държи под око ръба на дупката, в случай, че похитителите им се завърнеха неочаквано. Тя наблюдаваше тревожно за пустинни същества, които можеха да решат да ги навестят, и погледът й се местеше от ръба на дупката към стените и обратно.

— Уин — подхвърли Сабрина, — ти защо си облечена? Мислех, че беше заспала.

— Мисля, че мога да те попитам същото.

— Излязох да поговоря с Никълъс. — Тя повдигна вежди. — Със съпруга си.

— И аз излязох да се поразходя — каза Уин и се нахвърли с още по-голям ентусиазъм върху стъпалото, по което работеха в момента.

— Така ли? — Сабрина обмисли отговора й. — Сама?

— Аз… — Уин отдръпна очи и въздъхна. — Не бях сама.

— С Мат ли беше? — попита я нежно Сабрина. Другата жена кимна. — Така си мислех. Уин, мислила ли си за бъдещето? За това какво ще се случи, когато настъпи краят на това пътешествие?

Уин я погледна право в очите.

— Мислила съм много. Когато това приключение свърши, ще тръгна на друго. Смятам да запълня живота си с експедиции и…

— А… Мат?

Уин се обърна и насочи усилията си към едно по-твърдо парче почва.

— Предполагам, че капитанът ще продължи да живее както и преди. С неговите кораби, пътувания…

— Това не те ли притеснява? — попита удивено Сабрина.

— Не… да… не знам. Какво трябва да направя, Сабрина? Най-сетне ми се удава възможност да изживея всичко онова, за което мечтая от години. Най-сетне имам възможност да пътувам и да видя света със собствените си очи. Имам чувството, че съм прекарала целия си живот в някакъв луксозен, но отегчителен затвор. Подозирам, че капитанът е от онези мъже, които смятат обвързването с една жена за най-лошия затвор. Сега, когато най-после получих свободата си, не мога — няма — да му наложа подобен затвор. — Тя се обърна към стената и започна да рови ожесточено.

— Може би той желае да бъде затворен в такъв затвор — каза тихо Сабрина. — Той те обича.

Уин застина по средата на движението си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той сам ми го каза.

Уин въздъхна.

— Смея да твърдя, че не съм очаквала подобно нещо.

Сабрина я погледна изненадано.

— И защо не?

— Всичко, което съм чела за мъже като него, показва, че любовта не е чувство, на което те се отдават лесно. Смелост, страст, още много други чувства — да, но любов… — Тя сведе поглед. Гласът й бе почти шепот, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Сабрина. — Не, никога не съм очаквала това.

Сабрина остана загледана в нея няколко секунди.

— Обичаш ли го?

Уин вдигна очи към нея.

— Дали го… о, да. Разбира се, несъмнено.

Сабрина се усмихна.

— Много добре тогава; значи вие двамата ще се ожените и…

— О, не! — Уин поклати твърдо глава. — За брак и дума не може да става.

— Защо? — попита Сабрина, шокирана от отказа на тази стара мома дори да помисли за сватба с мъжа, когото беше признала, че обича.

Уин отговори нетърпеливо.

— Ти сигурно разбираш, че бракът няма да бъде приет добре от капитана. Той е човек, който е свикнал с приключения и интриги, дори в личните си дела. Въпреки че ще бъде обвързан с брачната клетва, той несъмнено все някога ще потърси други жени. — Уин смекчи тона си и се втренчи в ръцете си. — А това аз няма да мога да понеса. — Тя се поколеба за миг. Най-накрая погледът й срещна очите на Сабрина. — Как е възможно човек да го понесе?

Въпросът прониза сърцето на Сабрина почти осезателно и тя затаи дъх. Как наистина човек можеше да понесе подобно нещо? Не трябваше ли и тя да очаква точно това от Никълъс? О, разбира се, сега той беше очарован от нея; само един глупак не би разбрал това. Но в бъдеще? Какво щеше да се случи, когато се върнеха в Англия? Когато приключенията и вълненията останеха далеч зад тях?

Дали той отново щеше да очаква тя да се превърне в почтената лейди Сабрина, която първоначално бе избрал за своя съпруга? Животът й щеше да се превърне в затвор, както се бе случило с Уин и също като нея Сабрина предполагаше, че нямаше да може да се върне към такъв начин на живот. Последните няколко седмици на неограничена свобода бяха твърде силни и бяха изтрили предишното й поведение.

Ами поведението на Никълъс? Този човек беше развратник; това си беше заложено в самата му природа. Тя не бе очаквала той да се промени, когато се беше омъжила за него, но бракът по сметка, на който се бе съгласила, не вървеше така, както тя бе възнамерявала. Любовта не бе имала място в първоначалните й планове, още по-малко пък изгарящата страст, която тя изпитваше всеки път, когато графът я погледнеше. Колко време щеше да мине, преди той да потърси някоя друга? Преди да започне отново любовните афери, с които си беше създал такава слава?

Тя пропъди картината на това болезнено бъдеще и се зае отново с настървение с работата си, като атакуваше почвата, сякаш тя беше виновна за страховете й. Думите й бяха напълно откровени.