Виктория Александър - Идеалната съпруга

Сабрина хвърли един поглед на огъня, който вече едва гореше и осветяваше слабо само палатката, която се намираше най-близо до него. Колкото и да бяха удобни разноцветните палатки, те бяха източник на голямо раздразнение за нея. Жените отново деляха една палатка, а мъжете бяха в друга, въпреки че нощем един или няколко от тях обикновено се увиваха в одеяло и спяха под звездите.

Сабрина се усмихна на себе си. Никълъс стоеше срещу нея — черна сянка на фона на лунната светлина, висок, тъмен и привлекателен. Той протегна ръка и тя безмълвно се присъедини към него. Двамата тръгнаха мълчаливо към няколко палми, които бяха малки, но все пак можеха да ги скрият от любопитните очи, които все още не бяха затворени от съня. Двамата останаха загледани един в друг и миг по-късно Сабрина се хвърли в прегръдките на мъжа си.

Той обви ръце около тялото й и тя се потопи в усещанията, които предизвикваха устните му. Устата му се впиваше отново и отново в нейната, сякаш искаше да навакса със сила онова, което им липсваше като време. Тя зарови пръсти в меката му като коприна коса и му отвърна също толкова жадно.

Устните му се спуснаха към извивката на врата й и тя потръпна от нужда и нарастващо раздразнение. Не можеха да се отдадат на страстта си тук… сега.

— Никълъс — промълви тя. — Трябва да спрем.

Той изстена и се отдръпна.

— Струва ми се, че напоследък това е единственото нещо, което ми казваш. Този брак по сметка започва да става все по-неудобен с всяка измината минута.

— Кажи ми отново защо си нямаме своя палатка.

Той въздъхна.

— Нямаме си своя палатка, любов моя, защото ти бързаше толкова много да започнеш това пътуване. Затова трябваше да взема само онова, което успях да намеря.

— Това е прекрасно извинение, Никълъс. — Тя въздъхна и се облегна на гърдите му. — Но то не укротява онова странно желание, което ти пробуди в мен.

Той се разсмя и се загледа в лицето й. Тя се нацупи предизвикателно, като се надяваше, че той щеше да забележи това на лунната светлина.

— Струва ми се, скъпа съпруго, че ние с теб наистина си подхождаме. Подозирах това още по време на първата ни среща, но ти успя да пропъдиш всички съмнения, които изпитвах. С нетърпение гледам към бъдещето на един щастлив и дълъг брак по сметка.

Сърнето й спря да бие.

— Така ли? — попита тя. Закачливата нотка беше напуснала гласа й. Моментът беше твърде сериозен.

Какво бе искал да каже той? Тя вече споделяше с желание леглото му през онези редки моменти, в които имаха легло. Сабрина не смееше да се надява, че думите на мъжа й показваха, че той най-сетне се беше предал пред любовта. Един друг непокаял се, непревъзпитан развратник също я беше обичал някога. Но такива чудеса със сигурност се случваха само веднъж в живота.

Лунната светлина се отразяваше в очите на Никълъс и очертаваше чертите на лицето му. Той взе ръцете й в своите и ги целуна толкова леко, но с такова обещание, че коленете я заболяха от усилието, което й бе необходимо, за да се задържи на крака.

— Сабрина. — Гласът му беше нежен като докосването му и имаше също толкова силен ефект върху нея. — Чувствам, че ние…

Във въздуха се разнесе вик на изненада.

— Какво по… — Сабрина се обърна към лагера.

— По дяволите! — Никълъс я сграбчи за ръката и се затича към палатките. — Ела!

— Какво става, Никълъс? Какво става? — Сабрина се опитваше да не изостава от него. Той почти я влачеше зад себе си и тя едва успяваше да се задържи на крака.

В лагера цареше хаос. Навсякъде се виждаха хора и животни, които се мятаха в някакъв странен, объркващ танц. На Сабрина й се струваше, че всичко се движи толкова бързо, че тя не можеше да разбере какво става.

— Проклятие, те крадат конете! — Бесният вик на Мат проникна през завесата на объркването, която я беше обгърнала.

— Никълъс — вкопчи се тя в ръката на мъжа си, — те крадат конете!

— Сам виждам това! — Гласът му се извиси над врявата. — Предполагам, че искаш да тръгна след тях?

Сабрина разшири изненадано очи.

— Разбира се, Никълъс. Върви! Веднага! Преди да са се измъкнали! — Тя го побутна по посока на най-напеченото място.

— Ела, Уайлдууд. — Мат тичаше към тях, следван на крачка от Ерик. И двамата държаха юздите на камили, които изглежда нямаха голямо желание да се впускат в такова начинание. — Тръгваме след конете ми.

— Твоите коне ли? — каза Никълъс.

— Да, конете са мои. Всичките до един. Купени и платени. И ми струваха едно малко състояние! — Дори на слабата светлина гневното изражение на Мат не можеше да бъде сбъркано. Той хвърли един бърз поглед на Сабрина. — Не че това имаше някакво значение.

— Разбира се, че не — измърмори тя.

— Никълъс! Капитане! — Уин се стрелна към тях; очилата й стояха застрашително наклонени на носа. — Какво става, за бога? — Тя въртеше диво глава на всички страни, за да вижда по-добре какво ставаше край нея. — Това някакво нападение ли е? Бедуини?

— Не, Уин, не мисля, че това са бедуини. — Гласът на Никълъс, който се опитваше да се качи на гърба на камилата, беше рязък. — Ако бяха бедуини, вече нямаше да сме живи.

Мат се метна на гърба на камилата си.

— Съмнявам се, че щяха да ни убият, Уайлдууд, поне не веднага.

— О, това е добра новина — каза Уин с едва потиснат ентусиазъм.

Мат не й обърна внимание, тъй като очевидно изгаряше от нетърпение да тръгне след конекрадците. Никълъс обърна камилата си.

— Да свършваме с този фарс.

— Но ако не са бедуини, кои са? — извика Уин след тях.

Мат въздъхна нетърпеливо.

— Обирджии на гробници, любов моя. Тук това на практика е национален спорт. Несъмнено благодарение на малката измислица на негово превъзходителство някой е чул, че сме тръгнали да търсим антични предмети, и иска да ни попречи. — Усмивката му се виждаше ясно на лунната светлина. — Съжалявам, че по време на първото си приключение не можа да се срещнеш с бедуини. Страхувам се, че ще трябва да се задоволиш с обирджии на гробници.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, сцената определено щеше да бъде смешна. Тримата мъже, възседнали камили, тръгнали да гонят бандата конекрадци след множеството от водачи, и слуги, които се бяха спуснали тичешком след нападателите, изглеждаха ужасно смешно. Над лагера се спусна тишина и жените останаха сами.

— Обирджии на гробници. — Сабрина изстена.

— Обирджии на гробници — каза с вълнение Уин. — Това е голямо приключение.

Сабрина се втренчи в нея.

— Скъпа, ти имаш интересна представа за приключенията.

Тишината беше пронизана от силен писък.

— Господи! Белинда! — Сабрина бе обхваната от ужас и се втурна към палатката на дъщеря си. Уин я последва. Сърцето й биеше учестено. Страхът за безопасността на Белинда даваше невероятна сила на краката й и тя сякаш летеше над земята. Нещо я спъна и тя политна към земята.

— Уин, пази се! — успя да извива Сабрина. Очевидно Уин беше успяла да я задмине. Сабрина се опита да стане само за да бъде повалена отново. Тя вдигна очи и видя върху нея да се спуска някакво грубо одеяло, което я обви в гънките си, от които се носеше задушливата, тежка миризма на мъж и животно. Страхът за себе си и за дъщеря й й даде нови сили и тя започна да размахва отчаяно ръце, но без успех. Ръцете й бяха притиснати плътно отстрани на тялото, сякаш от външната страна на грубия материал беше увито въже.

— Пуснете ме! — Виковете й се струваха твърде слаби дори на самата нея. Тя смътно осъзна, че несъмнено същите онези хора, които бяха откраднали конете, сега отвличаха и нея. Приглушените викове, които се чуваха в далечината, й показаха, че същата участ беше сполетяла и Уин, и Белинда.

Краката й се отделиха от земята и Сабрина зарита безпомощно. Тя се приземи върху плоския гръб на нещо, което можеше да бъде само кон. Положението, в което се намираше, беше определено неудобно и ужасяващо. Миг по-късно тя усети как нещо едро се настани до нея. Предположи, че това беше похитителят й, и се блъсна ядосано в него. Някъде над нея се чу дрезгав смях и мъжът я шляпна силно по задника. Секунда по-късно конят се впусна в галон напред. Сабрина беше твърде изморена, за да продължава напразните си опити за съпротива. Тя стисна зъби, решена да се справи с това положение колкото се можеше по-смело.

Страхове, които не бе имала време да обмисли досега, започнаха да я изпълват. Какво искаха тези мародери? Какво бяха направили с дъщеря й? А с Уин? Какво смятаха да правят с тях? С нея? Щяха ли да ги убият? Дали пък смъртта не беше за предпочитане пред участта, която им бяха приготвили?

Сълзи навлажниха очите й. Когато се беше занимавала с контрабанда, тя бе успявала да се овладее. Сабрина знаеше как да борави с нож и да изисква лоялност от мъжете. Но никога през живота си не се беше изправяла срещу толкова смъртоносна опасност, каквато я грозеше сега.

Конят продължаваше да галопира напред и тя изпадна във вцепенение от болка, изтощение и страх. В съзнанието й изплува лицето на Никълъс. Дали някога щеше да има възможност да му разкаже всичко? Какво бе искал да й каже той, преди да ги прекъснат толкова неочаквано? Дали все пак наистина не я обичаше?

Може би… тъмнината я подканваше и Сабрина я прие с облекчение… вече нямаше значение.