— Ерик каза, че всичко това е заради някакви предмети.

— Ерик. — Сабрина се обърна към младежа, който изглеждаше, сякаш най-голямото му желание беше сега да се намира някъде другаде, само не между майката и дъщерята. — За какви предмети става дума?

Момчето сви рамене.

— Това каза татко на чиновника на пашата, когато поиска разрешение да копаем. Каза им, че сме тук само на почивка и че дамите са си набили в главите, че искат да търсят антики. Каза, че за да им угоди, нямал нищо против да се опита да получи разрешение за разкопки.

— Тогава ми се стори, че това е доста добро обяснение. — Никълъс и Уин се присъединиха към групата под погледа на камилата. — Като се има предвид огромният брой европейци, които се намират сега в Египет, никой не подложи твърденията ми на съмнение.

Белинда въздъхна.

— Майко, аз наистина не знам какво те прихвана, та напусна дома си и тръгна да пътуваш…

Сабрина сграбчи дъщеря си за ръката и я издърпа встрани от останалите.

— Не сме дошли тук да търсим някакви глупави предмети.

— Не сме ли?

— Не. — Сабрина заговори шепнешком. — Търсим злато. Французите са го скрили тук преди двадесет години.

— Злато? — Белинда разтвори широко очи от изненада. — И много ли е това злато?

Сабрина буквално изсъска отговора си.

— Да.

— О, божичко! — Белинда замълча за малко, след което изправи рамене и погледна майка си. — Много добре тогава. Не трябва ли да тръгваме вече? — Тя се завъртя на токове, даде знак на един от водачите и се остави да бъде качена на странното приспособление от одеяла и кожа, което минаваше за седло. Водачът на камилата накара животното да се изправи и Белинда се озова високо над земята. Тя видимо пребледня, но успя да се усмихне слабо. Сабрина изпита прилив на майчина гордост. Може би дъщеря й все пак беше наследила нещо от майка си.

— Сабрина. — Никълъс я отведе встрани от групата. — Не се налага да правиш това. Нямаш нужда от това злато. Вече си моя жена, а богатството ми е такова, че може да покрие всичките ти нужди.

Тя стисна упорито устни.

— Ти каза, че ще дойдеш с мен.

— По дяволите, Сабрина, разбира се, че ще дойда с теб. Но колкото повече приближава това фиаско, толкова по-идиотска става идеята. — Тя му хвърли обвинителен поглед и графът извъртя очи към небето. — Много добре, предавам се. Знаех, че е твърде много да се надявам най-сетне да се вразумиш.

Той я сграбчи за ръцете, дръпна я към себе си и я погледна настойчиво.

— Защо го искаш, Сабрина? Защо всичко това е толкова важно за теб?

Тя вдигна предизвикателно брадичката си. Той никога нямаше да разбере нуждата й от финансова независимост, дори от него.

— Заради самото търсене. Аз започнах тази експедиция и смятам да я завърша. — Тя го погледна без колебание и видя в погледа му, че той не й беше повярвал напълно. — А сега, къде са конете?

Той присви очи.

— Ще те попитам същото, което ти попита Белинда. Да виждаш коне наоколо?

— Не, не тук. Но предположих, че…

— Не можах да намеря коне. — Той я пусна и прокара уморено ръка през косата си.

— Какво искаш да кажеш с това? Този град е огромен. Видях достатъчно коне. Не можеш да ме убедиш, че не си успял да намериш няколко жалки коня.

— По дяволите, Сабрина, прекарах цялата сутрин в опити да се справя с огромната бюрокрация на тази забравена от бога страна, пред която и най-лошото министерство в английското правителство изглежда ефективна организация. След това тръгнах да търся нещата, които ти бяха необходими за експедицията веднага щом се освободих, защото ти настояваше да тръгнем колкото се може по-бързо. — Той стисна юмруци и очите му хвърлиха тъмни искри. — Намерих камили. Наех слуги и водачи. Накратко, направих всичко, което ти поиска, и дори нещо повече. Точно сега ми е горещо, ядосан съм и съм адски изморен.

— Но коне, Никълъс — каза жално тя. — Наистина смятам, че имаме нужда от коне.

— Защо?

— Защо ли? — Една дузина причини, нито една от тях убедителна, преминаха през ума й. — Ами, някой — предлагам да сме аз и ти — трябва да язди пред останалите. За да проучва околността, така да се каже.

Никълъс я изгледа ядосано.

— Определено никой няма да язди отделно от другите.

— Много добре тогава… — Тя млъкна, сякаш чакаше вдъхновение. Все някак трябваше да може да го убеди. — Никълъс, ти видя указанията за местоположението в писмото.

— Да? — попита уморено той.

— Там пише, че златото е закопано близо до храма на Изида. Ако реката е придошла, достъпът дотам ще бъде отрязан. За да стигнем, ще трябва да прекосим реката. — Тя го погледна с най-очарователния си поглед. — И за това ще ни трябват коне. Нали така?

Той я погледна с изражението на човек, който всеки момент ще избухне. Тя си помисли, че ако каже още нещо, той ще я удуши.

— Сабрина — каза той с глас, който показваше, че едва успява да се овладее, — твоята логика е напълно безсмислена. Сериозно се съмнявам, че съществува дори най-малката възможност да срещнем проблеми с прекосяването на реката. Ние обаче ще мислим върху това препятствие, когато и ако го срещнем. За толкова кратко време успях да намеря само камили. — Той кимна към животните зад себе си. — И при това са адски скъпи.

— Никълъс — вкопчи се тя в ръката му, — аз не мога да яздя камила.

Той въздъхна.

— Щом Белинда…

— Погледни ги само. — Сабрина кимна към животните. — Не мога да се кача на тях. Това е невъзможно.

— Сабрина — каза нетърпеливо той, — в името на всичко свято…

— Те са толкова високи — изтърси тя. — Толкова високи, по дяволите.

Очите на Никълъс се разшириха от изненада.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че те е страх от височини? Затова ли бяха всичките тези възражения?

— Да. — Тя го изгледа с раздразнение, че я беше принудил да признае тази своя слабост. — Изпитвам ужасен страх от височините. Просто не мога да ги понасям.

Никълъс се отпусна видимо. Той се усмихна и я прегърна.

— Можем да яздим заедно на една камила. Няма да ми бъде трудно да те задържа върху животното и в ръцете си. — Очите му блестяха провокиращо и тя не можа да не се разсмее.

— Конете са тук — долетя до тях гласът на Мат и Сабрина неохотно се отдръпна от Никълъс.

Капитанът кимна към кервана. Четири стройни арабски жребци стояха близо до камилите и контрастът между благородните животни и натоварените камили беше почти комичен.

— Мат, това е прекрасно! — възкликна радостно Сабрина.

Никълъс изгледа мрачно американеца.

— Как успя да постигнеш това, Медисън?

Мат сви рамене.

— Не беше трудно. Просто трябва да знаеш къде да търсиш и с кого да говориш. Както виждаш, успях да намеря доста добри коне.

Никълъс изсумтя.

— Откраднати, без съмнение.

Мат присви очи.

— Крадец ли ме наричаш, Уайлдууд?

На устните на Никълъс се появи пресметлива усмивка.

— Крадец, разбойник, контрабандист. Коя е най-подходящата дума, Медисън?

Обвинението му увисна във въздуха като отровна мъгла. Сабрина бе обзета от паника и погледът й се местеше от единия към другия мъж. Нали Никълъс нямаше намерение да разкрива подозренията си точно сега? Нали Мат нямаше да захапе въдицата и да разкрие тайната й? След разговора си с Мат тя беше решила да разкаже всичко на съпруга си. Но не сега. Може би някога в бъдещето, когато щяха да са остарели и посивели. Може би когато той или тя беше на смъртното си легло. Тогава щеше да му каже. Но не сега.

— Достатъчно. — Сабрина застана между двамата. — Мисля, че нямаме време за глупости. Никълъс — обърна се тя към графа, — колко остава до ежегодното прииждане на Нил?

— Приблизително месец, може би малко повече. — Той не сваляше очи от Мат.

— И колко време ще ни трябва, за да стигнем до острова? — продължи да пита тя.

Никълъс хвърли един последен, изпълнен с отвращение, поглед на американеца и се обърна към жена си.

— Десет дни, две седмици; невъзможно е да се каже с точност.

— Тогава предлагам да тръгваме — ухили се Мат. — Пази се от камилите, Уайлдууд — те плюят. — Докато се обръщаше, преди да се отдалечи, той намигна на Сабрина така, че само тя успя да забележи това. Тя се успокои; той нямаше да я предаде.

Мат направи две крачки и Никълъс се обади зад гърба му.

— Медисън, мислех, че нямаш намерение да идваш с нас. На какво дължим удоволствието от промяната в решението ти?

Мат се спря и бавно се обърна с лице към графа. При вида на предизвикателната усмивка на лицето му Сабрина усети как стомахът й се свива.

— Е, Уайлдууд, това пътуване ми беше описано като едно голямо приключение. Мразя да изпускам големите приключения. Пък и — погледът му се премести за миг върху Сабрина, след което отново се върна върху графа, — човек никога не знае какво може да намери, докато рови из пустинята… или някъде другаде. Готов съм да се обзаложа, че златото не е единствената тайна, скрита тук.



Сабрина се измъкна от палатката си и огледа околността. Бяха изминали четири дни, откакто бяха напуснали Кайро, и групата вече беше си беше изработила рутина, в която се сменяха местата за нощувка, но никога разположението на животните и хората. Водачите разпъваха палатките с удивителна бързина. Тяхната сръчност беше едно от малкото развлечения през иначе монотонното пътуване.

Преходът на юг по поречието на Нил беше бавен и скучен. Пътниците започваха да стават раздразнителни от бавния ход, горещината и монотонния пейзаж. Единствено Уин, изглежда, се наслаждаваше на безкрайното пътуване.

Сабрина правеше всичко по силите си да държи Мат и Никълъс колкото се можеше по-далеч един от друг. Въпреки че това не беше лесно, като се имаше предвид колко малобройна беше групата им. Но по всичко личеше, че Мат съдейства на усилията й; той поне не се държеше така, че да дразни съпруга й. Тя се учудваше, че Никълъс все още не беше забелязал чувствата на сестра си към американеца. Те бяха очевидни за всеки, който я погледнеше.