— Ето ви и вас. — Сабрина се приближи към тях по пътеката. — Уин, би ли помогнала на Белинда? Тя се опитва да си събере багажа и се проваля. Не разбирам защо е понесла всичките си дрехи. Ако можехме да я убедим да се откаже от роклите си и да ги замени с по-практичното мъжко облекло като мен и теб, животът щеше да бъде много по-прост.

— Ще видя с какво мога да помогна. — Уин хвърли продължителен поглед на капитана и се отдалечи.

Мат се загледа след нея. Изражението му беше мрачно и напрегнато. Сабрина присви очи.

— От една седмица не мога да те видя. Трябва да поговорим, Мат.

Погледът му все още следеше отдалечаващата се Уин.

— Давай, Бри. Имаш цялото ми внимание.

— Не бих казала.

Той я погледна и въздъхна.

— Какво има?

— Никълъс. — Сабрина си пое дълбоко дъх. — Той знае, Мат.

Погледът на Мат стана твърд и той сви рамене.

— Това не ме учудва. Рано или късно щеше да разбере. Удивително е, че все още не съм чул някаква експлозия. А и досега той не ме е заплашил, че ще ме убие или че ще ми направи нещо друго, по-лошо. — Тонът му се смекчи. — Не бих искал да постъпя така с нея.

Сабрина беше объркана.

— С нея? Коя нея? За какво говориш?

Мат се намръщи.

— Ти за какво говориш?

— Говоря за теб, за мен и за миналото. Говоря за предишния ни бизнес. — Сарказмът се смесваше с раздразнение в гласа й. — Или може би си забравил за малките ни делови начинания? За скалите? За морето? За среднощните срещи? За несъмнената противозаконност на действията ни? Дявол да го вземе, Мат, говоря ти за контрабандата. Той знае за контрабандата. Все още не знае за моето участие, но знае за теб.

Върху лицето на Мат се изписа облекчение.

— Значи той знае. Мисля, че вече е твърде късно да направи каквото и да било. Ние не сме на английска земя, а и аз не съм англичанин.

Мат винаги ли се беше държал толкова твърдоглаво? Защо не можеше да го накара да разбере? Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и опита отново.

— Може би не се изразих достатъчно ясно. Той знае за твоето участие заради името на кораба ти. — Тя му хвърли гневен поглед. — Корабът, който ти толкова любезно си кръстил на мен.

— Никога не си ми благодарила за това. — Той се ухили нахално.

— И никога няма да ти благодаря. Това твое действие се оказа в основата на всичките му подозрения.

— Все още не разбирам…

— Мат, Никълъс е бил онзи агент. Правителственият агент, който почти ни разкри. — Тя изстена. — Мъжът, когото ударих по главата, при това два пъти, и когото оставих на плажа. — Тя повиши глас. — Мъжът, когото целунах в пещерата.

Ъгълчетата на очите му се набръчкаха.

— Никога не си ми казвала, че си го целунала.

— Е, да, но го направих. Беше импулсивна и глупава постъпка. — Сабрина скръсти ръце на гърдите си. Странно беше, че Никълъс не бе споменал за целувката, когато й бе разказвал спомените си. Защо му беше да пропуска тази подробност? Сабрина сбърчи нос. — Той несъмнено смята лейди Б не само за престъпница, но и за уличница. Никълъс е прекарал последните десет години, мислейки върху провала си да ме залови.

На лицето на капитана се изписа удивление.

— И ти се омъжи за този човек?

Тя кимна нещастно.

— Бри, аз… — Той се разсмя и Сабрина се втренчи в него, сякаш не можеше да повярва на очите си. Мат започна да се смее неудържимо и се преви на две. Раздразнението й растеше пропорционално на веселието му. — Ти се ожени за единствения човек в Англия, а вероятно и в целия свят, който желае да те вкара в затвора? — Той избърса сълзите от очите си. — О, Бри, това е страхотно, наистина страхотно.

Тя бе обзета от гняв.

— Аз не съм единствената, която има тайни от Никълъс. Как си мислиш, че би реагирал, ако разбере, че прелъстяваш сестра му?

Мат застина на мястото си.

— Аз я обичам, Бри.

Сабрина се намръщи презрително.

— Трудно ми е да повярвам на това, Мат. Ти не си мъж, който би се влюбил в която и да било жена. Уин е красива, но интелектът й е по-голям от красотата. Не мога да повярвам, че такава жена би била подходяща за теб.

Той се усмихна леко.

— Звучи доста невероятно, но е вярно. Тя е умна, красива и забележителна и аз не мога да си представя живота си без нея. — Той въздъхна. — Проблемът е, че не мисля, че тя може да си представи живота си с мен в него.

Сабрина присви вежди.

— Мога да разбера това. Все пак повечето жени, които вече нямат възможност да се омъжат, биха се зарадвали на предложение от всекиго, дори от теб.

Той поклати глава.

— Аз не съм я питал, но тя вече заяви достатъчно ясно, че няма намерение да се омъжва. Тя има някакви глупави идеи да пътува по света в търсене на приключения. Страхувам се, че нямам място в плановете й.

— Но искаш ла имаш, така ли? — попита тихо Сабрина.

Погледът му срещна нейния. Очите му бяха сини като морето и Сабрина забеляза дълбоко в погледа му мъчено изражение.

— Повече от всичко на света, Бри. — Той се разсмя отново, горчиво и рязко. — Не е ли иронично? Тук, в Кайро, където всичко, всеки продукт, всяко преживяване и дори голяма част от хората си имат своята цена, аз открих единственото нещо, което желая най-много на този свят. И което не мога да купя на никаква цена.

Той отмести очи и се загледа настрани.

— Затова реших да не идвам с вас, Бри. Злато или не, мисля, че няма да понеса да я наблюдавам по време на първото й приключение и да знам, че това ще бъде всичко, което някога ще споделим заедно.

— Никога не съм те смятала за страхливец, Мат.

— Просто това ми се струва най-доброто решение и толкова — каза той и тя долови болка в гласа му. Мат замълча и Сабрина не знаеше какво да му каже. Той изглеждаше толкова измъчен, че тя вече не се съмняваше в искреността му. Медисън поклати глава, сякаш искаше да проясни съзнанието си, и се обърна към нея. — Никълъс обича ли те, Бри?

Тя се усмихна замечтано.

— Иска ми се да знаех. Понякога, когато съм в прегръдките му, ми се струва, че няма как да не ме обича. Но той има толкова голям опит с жените, че винаги знае какво да каже и как точно да го произнесе. Не мога да се доверя на нито една от думите му за любов. Той ги сипе твърде свободно.

— Значи не знаеш какво би направил, ако открие, че печално известната лейди Б и жена му са едно и също лице?

— Самата мисъл за това ме ужасява. Предпочитам да изживея остатъка от живота си, пазейки тази тайна, отколкото да се изправя срещу него. — Тя млъкна и събра мислите си. — По-скоро бих живяла в свят на глупаци, надявайки се, че любовта му към мен някой ден ще надделее над чувството му за дълг и чест, отколкото да бъда уверена, че това никога няма да се случи.

— Беше отдавна, Бри — каза нежно Мат. — Не мислиш ли, че той вече е забравил миналото?

Тя поклати тъжно глава.

— Говорихме за това на борда на кораба. Той не е забравил нищо. — Гласът й премина в шепот. — Нито пък е простил.

— Ще запазя тайната ти, Бри.

— Знам, Мат. — Тя му се усмихна през замъглените от неочакваните сълзи очи. — Винаги си го правил.



Тази страна сигурно беше създадена в ада — гореща, задушна, дяволски неудобна страна. Диваци в тъмни дрехи изпълваха улиците на Кайро в безкраен поток от нещо, което в тази забравена от бога държава минаваше за хора.

И все пак имаше някои неща, които не можеха да бъдат отречени на нецивилизования свят. Няколко дребни монети бяха способни да купят лоялност и информация. Той беше наел няколко души, които наблюдаваха групата на Сабрина още от пристигането й в града. Сега той не само знаеше за подготовката им, но и беше научил накъде смятаха да се отправят.

Тъпите му спътници искаха да се срещнат със Сабрина и Уайлдууд още в Кайро. Той обаче бе успял да ги убеди, че би било много по-изгодно за тях да я пресрещнат далеч от града. Останалите се бяха съгласили да изчакат и да следват групата на Сабрина в очакване на подходящия момент за срещата си с нея.

Те бяха измислили някаква глупава схема да се оженят за нея и така да спасят репутацията й. Първоначално това му се стори смешно, но след като го обмисли по-внимателно, той осъзна, че техните намерения се вписваха прекрасно в плановете му. Ако той се оженеше за лейди Станфорд, всичко, което тя притежаваше, включително и златото, щеше да бъде негово. А да има тази красавица в леглото си, щеше да бъде едно много приятно допълнение към богатството му. Мисълта го изкуши да се разсмее в похотливо очакване.

Както изглежда, дори в ада имаше хубави неща.



— Няма да се кача на това мръсно животно. — Белинда изгледа с отвращение коленичилата камила, която й отвърна със също толкова злобен поглед.

— Мисля, че не би трябвало да се притесняваш за това — отбеляза Ерик и си заслужи един поглед, подобен на този, който бе отправен към камилата.

— Майко! — повиши глас Белинда. — Не мога да яздя камила. Просто не мога.

— Можеш и ще го направиш — каза делово Сабрина. Белинда сбърчи нос по начин, който изненадващо приличаше на жеста на Сабрина.

— Тя е отвратителна. Защо да не мога да яздя кон, майко? Защо трябва да излагам живота си на опасност, като се качвам на този звяр?

— Да виждаш коне наоколо? — попита я Сабрина, чието търпение започваше да се изчерпва. Белинда поклати глава. — Много добре тогава. Качвай проклетия си задник на камилата. Веднага.

Белинда тропна с крак и скръсти ръце на гърдите си.

— Не виждам защо трябва да го правя. Нямам абсолютно никакво желание да се мотая из пустинята в търсене на някакви глупави предмети.

— Предмети? — изгледа я озадачено Сабрина. Белинда кимна.