— Провал? — Тя се облегна на гърдите му и се опита да диша спокойно.

Той въздъхна.

— Сигурно не искаш да слушаш…

— О, напротив. — Трябваше да научи какво знаеше Никълъс, какво подозираше, заради безопасността на Мат и заради своята собствена. Но тук не ставаше дума само за нуждата да запази тайната си. От мига, в който тя беше открила кой е Никълъс, Сабрина се измъчваше от любопитство. Какво помнеше той за онази съдбоносна нощ? Дали беше меч гал за нея през годините както тя за него? Дали я презираше като престъпница и предателка?

— Много добре. — Той замълча, сякаш се опитваше да събере спомените си. — Беше по време на войната. Тогава бях натоварен със задачата да заловя една дръзка банда контрабандисти. Не успях да изпълня задачата. — Той млъкна. — Те бяха предвождани от жена.

— От жена? — Дъхът й замря в гърдите. — Колко странно.

Никълъс подпря брадичката си върху главата й.

— Тя беше изключителна. Умна и смела. В крайна сметка започнах да й се възхищавам.

— Да й се възхищаваш? — прошепна Сабрина.

— Някога. Тя не приличаше на нито една от жените, които познавах. Беше интересна и уникална. — Той притисна Сабрина по-силно към себе си. — От време на време ме преследваше в сънищата ми. Докато не срещнах теб.

— Мен? — Сабрина затаи дъх.

— Ти също си уникална. — Той се разсмя. — Открих, че да се справям с една необикновена жена ми е повече от достатъчно. Дори в сънищата ми няма място за друга.

Сърцето й подскочи от радост, но тя бързо се овладя. Думите му бяха красиви, но той беше мъж, който бе свикнал да засипва жените с красиви фрази. Никълъс имаше голям опит в похотта, но беше недокоснат от любовта и най-вероятно щеше да си остане такъв. Тя вече беше приела този факт, но от време на време се налагаше да си го припомня.

Колкото и глупаво да беше да повдига отново темата за подозренията му към Мат, Сабрина все пак го направи.

— Какво общо има всичко това с Мат?

— Смятам, че той е имал връзка с нея.

— Струва ми се, че през годините Мат е имал връзки с безброй жени — каза весело тя, въпреки че нервите й бяха изопнати до краен предел. — Защо смяташ, че той е имал нещо общо с въпросната загадъчна дама?

Никълъс не каза нищо и Сабрина потисна желанието си да се изтръгне от прегръдките му и да се вгледа в очите му. Колкото и много да й се искаше да види изражението му, тя не смееше да покаже дори намек за страха, който бяха предизвикали у нея забележките му. Сабрина копнееше да прочете в погледа му какво мислеше той, но не можеше да позволи той да прочете нейните мисли.

Думите на графа бяха премерени и обмислени.

— Сетих се за това, докато се съвземах след удара по главата. Името на кораба, на този кораб, е името на онази жена. Лейди Б. Това не може да е просто съвпадение.

Гласът й бе почти шепот.

— Но нали корабът е бил кръстен на сестра му?

— Ха. Медисън няма сестра. Уверен съм в това.

— Няма… освен мен. — Думите излязоха сами от устата й и Сабрина се уплаши какво щеше да стане сега.

Никълъс се разсмя тихо и я придърпа към себе си.

— Ти си му сестра само в дълбочината на неговата обич. Не, аз съм уверен, че корабът е кръстен на тази жена. И ако пипна Медисън, съвсем скоро ще пипна и нея.

Паника започна да се надига в дълбините на съзнанието й и тя се опита да я овладее.

— И тогава?

Никълъс се поколеба.

— И тогава… ще я изправя пред правосъдието? Ще я окова във вериги? Ще я тикна в Нюгейт и ще изхвърля ключа? Не знам. Засега. Знам само, че нейното залавяне ще приключи една неразрешена загадка в живота ми. Ще напише края на една глава, която стои недописана в продължение на цяло десетилетие. Ще се реабилитирам. — Той се разсмя сухо. — Дори само в собствените си очи. Ако, разбира се, успея да я намеря.

Сабрина преглътна ужаса, който напираше към гърлото й. Какво щеше да се случи с нея — с тях — ако Никълъс някога откриеше, че вече беше намерил жената, която търсеше?

Глава петнадесета

Египет беше едновременно повече и по-малко от онова, което Уин беше очаквала. Страната беше много по-нецивилизована, отколкото тя си бе мислила, като се имаше предвид, че някога нейните обитатели бяха владели света. За една англичанка, която не бе свикнала да пътува и която приемаше съвременните удобства за необходимост, Египет представляваше нечувани предизвикателства. Те бяха принудени да оставят кораба в залива Абу Кир с горещата, прашна Александрия и да се качат на подобна на баржа лодка за почти петдневното пътуване по делтата на Нил до Кайро.

Нил течеше лениво, сякаш, след като беше наблюдавал победите и пораженията на хората в продължение на хилядолетия, знаеше колко безсмислена беше бързината и колко неизбежен бе ходът на времето. Животът по бреговете на древната река продължаваше да тече така, както бе текъл в продължение на векове, дори хилядолетия. Бавното придвижване позволи на Уин да наблюдава онова, за което бе чела толкова много — удивително, макар и малко скучно, въведение в новия й, изпълнен с приключения живот. И всяка подробност биваше педантично записвана в дневника й.

Самият Кайро беше много повече от онова, което можеше да измисли въображението й. Градът се издигаше величествено над равнината, в която течеше реката като някакво невероятно видение, изтъкано от златна светлина и магия. Минарета се издигаха към небесата над вечната димна пелена, хвърляна от множеството готварски огньове в града.

Самият град бе кръстопът, на който се срещаха народите от половината свят. Кервани се отправяха за Кашмир, Дамаск, Тимбукту и стоките, които пренасяха, бяха кръвта на тържищата в Кайро, които бяха препълнени с безполезни, скъпи, или едновременно безполезни и скъпи стоки. Никълъс преведе спътниците си през улиците толкова бързо, че Уин едва успя да забележи калейдоскопа от екзотични гледки и звуци. Тя бе решена да проучи задълбочено този загадъчен град, преди да го напусне.

Трябваше да се настанят в европейския квартал. Не беше кой знае колко по-красив от повечето квартали, през които бяха минали, въпреки че изглеждаше по-добре поддържан. Освен това тук къщите имаха огромни дървени порти, които се заключваха по време на бунт или епидемия. Оказа се обаче, че нямаше свободни стаи и групата се отправи към Булак, главното пристанище на Кайро. Тук огромните летни дворци на богаташите с техните оазисни градини предлагаха хладни, зелени убежища от парещите лъчи на слънцето и задуха.

Никълъс бе успял да намери една вила, в която да се настанят. Те бяха преспали там миналата нощ и щяха да се отправят надолу по делтата на Нил веднага щом Ерик се върнеше с необходимите разрешителни, които бяха нужни в тази държава дори само за едно забиване на лопата в пясъка, независимо дали човек търсеше съвременно злато или полузабравени антики. Заради неразположението на момчето бе решено да се откажат от по-нататъшното пътуване по вода и да тръгнат по суша успоредно на реката. Сабрина и дъщеря й бяха заети в стаите си. Уин стоеше сама в градината и се наслаждаваше на тропическите растения и сянката.

Мат й беше разказал за намеренията на Сабрина и Уин се беше зарадвала, че първото й приключение щеше да отговори на всичките й мечти. Мат също отговаряше на мечтите й. Американецът беше същият като онези смели, груби герои, за които тя бе чела толкова много в книгите си. Дързък и доста опасен, капитанът подпалваше в душата й огньове с невероятна сила и непознати емоции. Дните им бяха изпълнени с тайни погледи, а нощите — със забранена страст и радостта от докосванията, вкуса им и проучването на душите им.

Тя несъмнено беше влюбена в Медисън. Как иначе можеше да си обясни защо сърцето й подскачаше само когато погледнеше към капитана? Все пак Уин нямаше да спечели нищо, ако му разкриеше чувствата си. Тя беше чела твърде много през годините и знаеше, че най-бързият начин да загуби един такъв герой, беше, като се разкрие пред него. Уин не смееше да се надява, че връзката им щеше да бъде дълготрайна. Той вече й беше казал, че няма да ги придружи в пустинята. Практичният й характер й подсказваше, че трябваше да приеме онова, което Медисън й предлагаше в момента, и да не мисли за бъдещето. Тя подозираше, че раздялата им щеше да бъде болезнена, но дори агонията беше твърде малка цена за великолепното чувство, което без съмнение беше любов.

Неговият аромат — на мъж, горещина и желание — я обгърна секунда преди да се отпусне в прегръдките му. Тя се облегна доволно срещу гърдите му и въздъхна.

Той зашепна в ухото й.

— Знаеш, че не е необходимо да ходим с тях. Можем да останем в Кайро. Само ние двамата. Това е много вълнуващ град, Уин. Място, което е най-подходящо за твоите приключения.

Тя се разсмя и се обърна, за да го погледне в лицето. Сините му очи блестяха на слънчевата светлина и стомахът й потръпна, когато тя забеляза нуждата, изписана в тях.

— Не бих се отказал от това пътуване дори за един толкова великолепен град, капитане. Търсене на изгубено съкровище сред египетските пирамиди? Това е възможност, която никога вече няма да ми се удаде.

— Не можеш ли да се откажеш — той млъкна и я се вгледа в очите — заради мен?

Сърцето й подскочи до гърлото и Уин си наложи да запази спокойствие.

— Смея да твърдя, че ти не би искал да се грижиш много дълго за една стара мома, която вече не е в първа младост. — Спокойните й думи прикриваха копнежа в душата й. — Тази връзка несъмнено ще ти омръзне и тогава ще се разделим. И аз ще съм пропуснала това вълнуващо преживяване, което ни предстои.

— Уин, аз…

— Уин? Мат? — Гласът на Сабрина долетя до тях и разби крехкия миг. Двамата се отдръпнаха рязко като деца, хванати да вършат някаква беля. Сабрина несъмнено подозираше какво ставаше между тях. Уин беше забелязала, че снаха й я гледа загрижено през последните няколко дни. Сабрина очевидно не бе споменала за наблюденията си на Никълъс. Брат й сигурно нямаше да приеме това лесно и вероятно щеше да предизвика Мат. Уин не искаше да знае кой щеше да спечели един такъв двубой и нямаше желание да проверява.