— Ако си прав за леля си, значи не можем да направим много, за да я защитим от Медисън. Смятам обаче, че трябва да направим всичко възможно, за да се уверим, че никога няма да останат сами заедно.

— Татко — каза предпазливо Ерик, — подозирам, че това ще бъде изключително трудно, да не кажа невъзможно. Не можем да ги наблюдаваме постоянно. Пък и… — Той въздъхна тежко. — Страхувам се, че няма да ти бъда полезен. Един час след като излезем в открито море няма да бъда в състояние да стана от леглото.

— И аз дочух нещо такова. — Никълъс се намръщи. — Съчувствам ти, моето момче, въпреки че самият аз никога не съм изпитвал опустошителните последствия на морската болест.

— Опустошителни е най-точната дума, татко — съгласи се Ерик. — Но нещо по-лошо от самата болест е ефектът, който тя изглежда оказва върху Белинда.

— И какъв е той?

— Имам чувството, че по някакъв начин съм я предал. Разочаровал съм я. — Ерик се изправи и Никълъс се намръщи в очакване главата на сина му да бъде сполетяна от същата участ като неговата. Без някакво видимо усилие Ерик успя да избегне сблъсъка с тавана и Никълъс се възхити от сина си. — Когато започнахме това пътешествие, аз си мислех, че така ще имам възможност да се опознаем по-добре и да бъдем повече време заедно, без да сме под постоянното наблюдение на клюкарите от обществото и да ставаме обект на разговори. Но болестта ми разби всички надежди да бъдем заедно. Подозирам, че чувствата й към мен може да са се променили.

— Толкова трагично ли ще бъде това? — Никълъс изрече тези думи спокойно, но наблюдаваше внимателно сина си.

— Дявол да го вземе, татко. — Ерик го изгледа ядосано. — Аз я обичам. Желая я. И тя ще бъде моя. — Той смекчи тона си. — Просто вече не съм уверен дали тя ме иска. — Той погледна умолително баща си. — Какво да правя?

За първи път се случваше синът му да се обръща за съвет към него. Стомахът му се сви. Той не беше съвсем сигурен как трябва да дава бащински съвети. Неговият баща не беше допускал никой да нарушава спокойствието му с разни молби.

Никълъс си пое дълбоко дъх. Той беше баща и не можеше да подведе сина си.

— Ами… — Той самият се изненада от смесицата между мъдрост и зрелост, които се долавяха в тона му. — Ами — повтори той, като се наслаждаваше на начина, по който думата излизаше от устата му, — струва ми се, че за да си осигуриш обичта на едно младо момиче, би трябвало да се опиташ да въздействаш върху романтичната й природа. Да я засипваш с цветя и други сантиментални подаръци може да се окаже добра стратегия.

Ерик го погледна скептично.

— Нещо ме кара да се съмнявам, че това ще свърши работа в тази ситуация.

— Знаеш ли — каза замислено Никълъс, — забелязал съм, че жените, особено по-младите, имат особена слабост към мъжете с геройски характер. Бог ми е свидетел, че жени на всякаква възраст, дори и най-почтени, сами се хвърляха в обятията на Уелингтън. Може би трябва да внимаваш за подходяща възможност да извършиш нещо геройско, докато сме в Египет. Сега там е доста опасно и може да ти се удадат доста такива възможности.

— Ти на геройски действия ли разчиташ, за да си осигуриш благосклонността на жените?

— Аз ли? — Никълъс се ухили. — Никога. Рядко ми се е налагало да преследвам някоя жена. Обикновено става тъкмо обратното. Те сами ме търсят.

— А майка ми? Нея не си ли я ухажвал?

— Не, за съжаление не съм. — Никълъс поклати глава — Нашият брак беше уреден предварително. Срещнахме се само веднъж, преди да се оженим. Дядо ти беше убеден, че скоро щеше да ритне кофата, и също толкова… уверен, че няма да успея да се справя със задълженията си и да осигуря наследник. Нямах думата при избора на жена. Бях по-млад, отколкото си ти сега. Майка ти беше сладко, покорно момиче, но аз бях твърде зает с работата си, която считах за свой дълг пред краля и отечеството, за да прекарвам достатъчно време с нея. Съжалявам, че никога не можах да я опозная. Така че, както сам виждаш, това не беше голяма страст. Не беше като онова, което вие с Белинда, изглежда търсите.

— А към лейди Сабрина изпитваш ли голяма страст?

Никълъс обмисли внимателно въпроса на сина си. Дали изпитваше голяма страст? Дали му се струваше, че денят е мрачен, когато тя не беше до него? Дали сърцето му не забиваше по-бързо и пулсът му не се ускоряваше, когато я прегръщаше? Дали ожесточено и ревниво не желаеше не само да обладава стройното й тяло, но и душата й?

Той се ухили и сви рамене.

— Мисля, че да, моето момче. Мисля, че да.



Уин стоеше с лице към носа на кораба и вятърът развяваше къдриците й. Тя се беше навела леко напред, жадна за милувките му. Вятърът прилепваше мъжката риза към красивите й гърди и тя приличаше на нимфа, която се припича на слънце.

Тя наистина беше красива, но Мат бе познавал и по-красиви жени. Пристанищата на света бяха пълни с екзотични, опияняващи красавици. Не, не беше външният й вид онова, което го придърпваше към нея, сякаш беше захапала въдица риба. В тази жена имаше нещо, което обещаваше вълнения. Имаше някакво чувство на очакване, сякаш тя беше готова всеки момент да се гмурне в живота.

Застанала гордо срещу вятъра и морето, тя би могла да бъде модел на украсяваща носа на кораба му статуя отпреди повече от сто години. Мат се ухили при тази мисъл.

— Зяпането американска черта ли е, или грубостта просто е част от характера ви?

Гласът й беше спокоен и равен и изразяваше по-скоро любопитство отколкото укор. Той не бе осъзнал, че тя е усетила как я наблюдава.

— По малко и от двете, предполагам — отвърна той и се приближи до нея.

Очите зад стъклата на очилата й бяха почти толкова черни колкото и очите на брат й. Омагьосващи. Опияняващи. Може би тя наистина беше най-красивото създание, което той беше срещал в живота си.

Мат огледа нахално тялото й по начин, който имаше за цел да я предизвика. Отдавна бе свикнал да вижда Бри облечена в мъжки дрехи. Бе виждал други жени в много по-оскъдни костюми, островитянки от Южните морета, чиито единствени дрехи бяха препаските около кръста им. Но това цвете на английското висше общество, облечено в забранени дрехи, раздвижваше сетивата му. Мъжката риза и панталоните подчертаваха извивките на тялото й. Уин издържа на погледа му, без да трепне.

— Тези дрехи ви подхождат.

Тя протегна ръце над главата си и движението му напомни за рядка птица, която разперва криле, след като току-що е била освободена от клетката.

— Така е, нали? Въпреки че — ръцете й се спуснаха към плоския й корем, — ще се наложи да си намеря нови връзки за панталоните. Сабрина не си спомня къде ги е прибрала. Колко странно.

— Чудя се…

Уин не му обърна внимание.

— Както и да е, тона облекло ми харесва. То ми дава такова прекрасно чувство за…

— Свобода?

— Точно така. За свобода. — На лицето й се появи вълнение. — Мисля, че това е великолепно.

— Предполагам, че при завръщането си в Лондон ще ви бъде оказан силен натиск да се откажете от тези дрехи.

— О, аз няма да се върна у дома.

Той наклони изненадано глава.

— Какво искате да кажете?

Тя го изгледа.

— Смятам, че английският, който се говори в моята родина, е малко по-различен от английския, който говорите вие американците, но никога не съм подозирала, че различията биха възпрепятствали разбирането на смисъла. Коя дума не разбрахте?

Отговорът й го накара да се почувства неудобно и Мат сви раздразнено вежди.

— Разбрах какво ми казахте. Само че не разбрах защо го казахте. И съм готов да се обзаложа, че и брат ви няма да разбере.

— Брат ми няма право на мнение по въпроса.

Мат изсумтя.

— Брат ви ще има доста особено мнение по въпроса и не бих искал да съм на ваше място, когато той ви уведоми какво е то.

— Капитан Медисън — каза търпеливо Уин, — досега съм живяла живота си според изискванията на общественото си положение. Бях примерна дъщеря, сестра и леля. Единственият ми провал се оказа неспособността да си намеря подходящ съпруг. Единствените ми истински вълнения са свързани със страниците на книгите ми. Книгите, капитане, бяха моят живот. Вече е време да видя с очите си всичко онова, за което съм чела в тях. Баща ми, въпреки всичките си недостатъци, за които Никълъс несъмнено може да ви разкаже надълго и нашироко, ми осигури достатъчно средства за един независим живот. Състоянието, което той ми остави, не подлежи на никакви условия, ограничения и не се управлява от настойници. Следователно аз съм господарка на съдбата си, капитан на собствения си кораб, ако мога да се изразя така. Възнамерявам да отплавам натам, където ме очакват приключения.

Той сграбчи грубо ръката й.

— Опасността често съпътства приключенията. Мислили ли сте какво може да се случи на една жена, която пътува сама? За мъжете, които не биха се поколебали да се възползват от вас?

Тя отвърна на разгорещения му поглед със спокойна усмивка.

— Вие от много жени ли сте се възползвали, капитане?

— Какво? — Той издърпа обратно ръката си, сякаш я беше изгорил. — Какъв е този въпрос, по дяволите?

Уин сви рамене и въздъхна.

— Струва ми се, че езиковата бариера между нас все още съществува. Просто се чудех дали вие не сте пример за онези мъже, за които ми говорехте. Питах дали сте имали много любовни афери, романтични връзки, любовници…

— Достатъчно! — Той прокара трепереща ръка през косата си. — Разбрах въпроса. Просто не съм свикнал да бъда питан за такива неща от порядъчни дами.

— Много добре. Тогава…

— Защо не попитате брат си? От всичко, което съм чувал за него, той има значителен опит с жените.

Уин се разсмя весело.

— Капитане, никога не бих могла да попитам брат си за това. Той без съмнение ще се задави от думите и ще падне мъртъв в краката ми от разрив на сърцето.