Вместо това тя въздъхна тежко. Сега, когато Никълъс вече знаеше целта на пътешествието им, но се беше съгласил — макар и неохотно — да участва, всяко забавяне я дразнеше. Сабрина се страхуваше, че оставащото до края на пътуването време ще се превърне в цяла вечност.

Те бяха пристанали преди повече от час. Никълъс спомена нещо за изпращане на някакво писмо и слезе на сушата. Мат не се виждаше никъде и вероятно се занимаваше с хилядите дреболии, свързани с товара и запасите на кораба, както и с най-различни други моряшки задачи. Толкова много време бе минало, откакто Сабрина се беше качила на кораб за последен път, че подробностите от престоя в пристанищата се бяха заличили от паметта й, заедно с още много други безполезни парчета информация. Тъй като и двамата мъже бяха заети, Сабрина трябваше да се задоволи с това да наблюдава дейността, която кипеше на кея.

— Едно пени за мислите ти. — Мат се облегна на перилата до нея.

— Точно в този момент мислите ми не струват и толкова. Вероятно ще остана тук цял ден и ще се дразня за всяка секунда забавяне, освен ако не ми кажеш, че ще отплаваме веднага.

Мат се разсмя.

— Бри, твоето съкровище е останало скрито цели двадесет години. Сигурно може да почака още няколко дни.

— Не се тревожа за златото.

— Тогава защо си толкова нетърпелива?

— Не знам. Но мина твърде много време, откакто за последен път направих нещо вълнуващо, че се дразня от всичко, което ни забавя дори само с една минута.

— Нищо не може да се направи, Бри.

— Осъзнавам това. Просто този факт не ми харесва.

Тя отмести очи от гледката на пристанището и се вгледа в капитана.

— Вие с Никълъс как се разбирате? През последните няколко дни, след като той научи накъде сме тръгнали и с каква цел, двамата се държите като стари приятели. Смея ли да се надявам, че сте забравили за враждата си?

На Сабрина й се стори, че Мат подбира внимателно думите си.

— О, не бих казал, че сме приятели. Всъщност, аз не мисля, че му имам доверие.

— И защо не?

— Не ми се прави на обидена, Бри. Отлично знаеш каква е житейската история на този човек. Той е участвал активно в правителството и аз подозирам, че не се е занимавал само с дипломатически мисии.

Сърцето на Сабрина прескочи един удар. Дали Мат не беше научил за предишната им среша с Никълъс? Тя все още не беше решила дали да каже на Медисън, че се беше омъжила за агента, когото бяха надхитрили преди десет години, или да задържи тази информация за себе си.

Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Несъмнено, но какво общо има това?

— Той ме разпитва постоянно, Бри. И го прави изключително умело. Въпросите му винаги са задавани между другото, толкова незабележимо, че ми беше необходимо известно време, преди да се усетя.

Тя почувства как я обзема тревога.

— И какви са тези въпроси?

— Най-вече за миналото ми, за живота ми. Пита ме за семейството ми, за баща ми… за сестра ми. — Той я изгледа. — Последната тема е доста трудна. Нямам представа колко отчаяна е била тази сестра, какви проблеми е имала, кога е…

— Достатъчно — прекъсна го нетърпеливо тя. — Въпросите му са съвсем безобидни.

Мат поклати глава.

— Не мисля така. Той ме пита и за корабите ми, колко притежавам сега, колко съм притежавал преди десет години. Опита се да разбере, откъде съм взел парите, за да построя флотилията с която разполагам в момента. Не, той определено търси отговори. Просто ми се иска да знам какво се крие зад неговите въпроси. Единственото нещо, за което още не ме е питал, си ти.

— Е, това поне е нещо — каза тихо тя.

Той се загледа в нея и тя се почувства неудобно.

— Какво става, Бри? — попита тихо Медисън. — Има ли нещо, което не ми казваш?

През главата й преминаха една дузина различни мисли. Заслужаваше ли Мат да знае кой беше в действителност Никълъс, или тя дължеше на съпруга си по-голяма лоялност отколкото на стария си приятел и съдружник? Само защото Никълъс беше задал няколко въпроса, не означаваше, че той изпитва подозрения, а е просто любопитен. Все пак тя беше предупредена и може би щеше да бъде най-добре и за нея, и за Мат да каже на капитана какво знаеше.

Тя си пое дъх, за да се успокои.

— Може би е…

— Извинете, капитане, момиче. — Саймън им кимна отсечено. Намесата му я зарадва, защото така й се удаваше възможност да отложи за малко онова, което имаше да казва на Мат. Пък и той нямаше доверие на Никълъс, за да ги издаде неволно.

Мат се обърна към Саймън.

— Какво има?

— Ами, капитане — очите на едрия мъж заблестяха весело, — на кея има един млад господин, който казва, че групата му се е озовала в неприятна ситуация и не може да продължи пътуването си. Те са тръгнали за Египет и искат да пътуват с нас.

— Колко са? — попита мат.

— Младежът и две жени. Младата изглежда отчаяна, сякаш всеки момент ще се разплаче. По-възрастната изглежда доста развълнувана. Постоянно нарича затруднението им кръстоносен поход, изпълнен с приключения. — Саймън се разсмя. — Обзалагам се, че е много весела — има силен дух.

Мат се поколеба и морякът се възползва от колебанието му.

— И двете са хубавици, капитане.

Сабрина изстена мислено. По изражението на Мат си личеше, че последната забележка на Саймън беше привлякла вниманието му. Морякът нанесе последния си удар с умението на фехтувач, нанасящ удара на милосърдието.

— И казват, че са готови да платят двойна цена.

— Казваш, че са хубавици, а?

— Да, сър.

— Имаме ли празни каюти?

— Само една, която е подходяща за пътници, капитане. — Саймън гледаше невинно. — Мислех си, че можем да настаним младия господин при негово превъзходителство в празната каюта, а жените в капитанската.

— Я почакайте малко… — повиши раздразнено глас Сабрина.

— Това означава, че ще трябва да разделим младоженците. — По лицето на Мат се разля широка усмивка. — Добре, Саймън, качи ги на борда.

— Мат! — Сабрина го погледна с възможно най-обиденото си изражение.

— Бри, нали не искаш да обърнем гръб на хора в беда. — Той погледна към моряка. — Англичани ли са?

Саймън кимна.

— Да, капитане.

— И при това твои сънародници, Бри. — Той я погледна тъжно. — Не те смятах за толкова безчувствена, толкова… мисля, че егоистка е най-точната дума, нали, Саймън?

Сабрина местеше гневния си поглед от единия към другия. Сякаш това забавяне не беше достатъчно зло, а сега трябваше и да дели каютата си с две непознати жени, които без съмнение бяха туристи. Те сигурно бяха като онези почтени дами, на които се беше нагледала в Лондон. Жени, които никога нямаше да разберат защо беше предприела това пътешествие, а още по-малко, че пътуваше без слуги и носеше мъжки дрехи. А най-лошото беше, че нямаше да прекарва повече нощите си в прегръдките на Никълъс. При тази мисъл тя изпита огромно разочарование.

— Бри? — попита нежно Мат.

— Много добре. — Сабрина стисна зъби. — Колкото повече, толкова по-весело ще бъде.

Мат се ухили.

— Знаех, че ще видиш нещата от моята гледна точка. В крайна сметка, това е бизнес, а превозът на пътници е работа на този кораб.

Сабрина му обърна гръб с презрително изсумтяване и се загледа гневно в корабите в пристанището, сякаш те бяха виновни за лошото й настроение. Сабрина щеше да приеме това неудобство, но определено нямаше намерение да се преструва, че й беше приятно. И нямаше никакво желание да се среща с тези натрапнички, докато това не се окажеше абсолютно необходимо.

— Доведи ги на борда, Саймън — каза весело Мат. — А сега, Бри…

Тя се обърна рязко към него.

— Не смей да ми се оправдаваш, Матю Медисън. Прекрасно разбирам какво си намислил. Ти просто не можеш да понасяш да ме гледаш заедно с Никълъс и искаш да създаваш проблеми при всеки сгоден случай.

— Бих ли направил това с теб, Бри?

Тя го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Да, и очевидно го правиш.

Гласовете на новите пътници привлякоха вниманието им. От това разстояние те не можеха да различат лицата им, но на Сабрина й се стори, че в поне две от фигурите забелязва нещо познато.

Те стъпиха на трапа и започнаха да се приближават. Сабрина видя лицето на една жена, която беше малко по-млада от нея, и се опита да си спомни откъде я познаваше. Зад нея вървеше млада блондинка…

Сабрина затаи дъх.

— Мътните да ме вземат!

Мат се ухили доволно.

— Саймън беше прав — те наистина са красиви.

Гласът на Сабрина прозвуча студено и твърдо.

— Дори не си помисляй за това. Мат. Това е дъщеря ми.

— Дъщеря ти ли? — възкликна изненадано той. — високата с тъмната коса е дъщеря ти?

— Не тя, идиот такъв. Русата ми е дъщеря. Как, в името на всичко свято…

— Ами другата? — Сабрина забеляза интереса в погледа му.

За миг Сабрина забрави за шока от появата на Белинда на палубата и й се прииска да се разсмее. Това щеше да бъде добър урок за Мат. Той си го заслужаваше.

Тя се ухили.

— Това, мой скъпи, стари приятелю, е Уин Харингтън. Сестрата на Никълъс.

— Сестра му? — На лицето на капитана се появи леко удивление. — Той дали я обича?

— О, предполагам, че повече, отколкото ти обичаш своята сестра. В крайна сметка, неговата съществува.

Мат остана да гледа приближаването на новите пътници. Сабрина видя как той стиска решително зъби и се ухили на себе си. Тя се бе срещала само веднъж с Уин Харингтън, но от всичко, което бе чувала за нея, сестрата на Никълъс се интересуваше повече от книгите, отколкото от мъжете. От друга страна, проявата на безразличие от страна на една жена беше най-сигурният начин да бъде привлечен един мъж като Мат. В най-лошия случай, това ново развитие на нещата можеше да й осигури едно доста интересно забавление.