Виктория Александър - Идеалната съпруга

Тя не можеше да търпи повече това очакване. Никълъс вдигна очи и я погледна. Дъхът й замря в гърдите.

Гласът му беше хладен.

— Това несъмнено е най-смешното писмо, което съм чел през живота си.

— Какво?

Мат скочи на крака и издърпа писмото от ръката на Никълъс.

— Знаех си. Знаех си, че ще реагира така. Погледни го, Бри. Той не притежава авантюристична жилка, нито пък е надарен с живо въображение. Пък и за изпълнението на една такава задача е необходима доста смелост. На него тя просто му липсва.

Никълъс се зачерви при тази обида.

— Не приемам подобни обиди от никого, най-малкото пък от някакъв си невъзпитан американец, който бърка смелостта с глупостта.

— Джак Уинфийлд щеше да го направи. — Предизвикателните думи на Мат прозвучаха като гръмотевица в стаята.

Двамата се гледаха с ледени погледи. Сабрина се изправи и застана между тях, както си беше увита със завивката.

— На вас двамата не ви ли омръзна да се карате постоянно? Последния път, когато се сбихте, не постигнахте нищо, освен че се натъртихте взаимно. Няма да позволя да се хванете отново за гушите. — Тя се обърна към Мат и го изгледа остро. — Никълъс ми е съпруг, независимо дали това ти харесва или не. Няма да ти позволя да го обиждащ така. — Тя се завъртя към мъжа си. — Що се отнася до теб… — Никълъс повдигна високомерно вежди. — Мат ми беше верен приятел в продължение на толкова много години, че вече не бих могла да ги преброя. Той ми е помагал, когато съм имала нужда от помощта му, и прие да ми помогне и този път. Според условията на брака ни ти се съгласи да ми бъдеш равностоен партньор във всяко мое делово начинание. — Тя си пое дълбоко дъх. — Тогава имах предвид точно тази експедиция.

Никълъс присви очи.

— А ако откажа да се присъединя? Или ако откажа да ти позволя да продължиш с тази смехотворна експедиция? Какво ще стане тогава?

Сабрина отмести поглед встрани. Емоции, последствия и съдба се смесваха в съзнанието й. Тя се втренчи в едно петно на пода. Малко петно, което се запечата в съзнанието й, сякаш беше прегорено с нагорещено желязо. Колко странно беше, че с момента, в който й предстоеше да реши бъдещето си, някакво малко петънце щеше да остане завинаги в паметта й.

Тя вдигна глава и погледна Никълъс в очите. Той я гледаше така, сякаш искаше да проникне в душата й. Сабрина бе обзета от страх. Дали не беше намерила мъжа, който бе търсила цял живот, само за да го загуби точно сега? Можеше ли да го накара да разбере, че за нея търсенето на това злато вече не беше просто начин да събере средства, а нещо повече? Че сега това за нея беше възможност да се върне към един начин на живот, от който се беше отказала преди години? Тя не можеше да си позволи да спре. Сабрина осъзна, че беше направила своя избор много отдавна.

— Бих предпочела да се присъединиш към нас. Твоето участие има голямо значение за мен. Но ако откажеш… — Тя изправи рамене и замълча, за да събере смелост. Нямаше връщане назад. — Ще продължа независимо от това. С теб или без теб.

Тъмните очи на Никълъс изразяваха най-различни чувства, но гласът му беше спокоен.

— Имаш ли представа колко е опасно в Египет? В тази страна гъмжи от разбойници и непрокопсаници, които търсят съкровища, много по-стари от твоето. Но всеки от тях би прерязал красивото ти гърло дори при най-малкия намек за френско злато.

— Подготвена съм да поема този риск — отвърна тихо тя.

— Е, аз обаче не съм готов да те изложа на опасност. — Той прокара нервно пръсти през косата си. — И ще продължиш с тази глупост, дори ако ти забраня? Осъзнаваш ли, че твоите действия, твоето грубо незачитане на желанията ми, ще унищожат съвместното ни бъдеще?

Сабрина усети сълзи да напират в очите й, но си наложи да ги задържи.

— Да.

Никълъс се обърна и тръгна към вратата. Сърцето на Сабрина спря да бие и тя бе обзета от тревога. Той се спря и ръката му увисна във въздуха, както беше протегната към дръжката на вратата.

— Дявол да го вземе. — Никълъс се обърна с лице към нея и въздъхна тежко. — Много добре. Ще участвам в това безумно начинание, та дори само за да те опазя жива.

Сабрина се беше подготвила да приеме отказа му и й бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че той й бе дал съгласието си. Отчаянието й беше заменено от радост. Тя се хвърли към него през стаята и го прегърна.

— Никълъс! — Тя се разсмя от радост и той й отвърна с уморена усмивка.

— Не вярвам, че това съкровище съществува. Убеден съм, че търсенето му ще се окаже безуспешно. Но… — Той се вгледа в очите й и тя затаи дъх, не смеейки да повярва на страстта, която видя в погледа му. — Струва ми се, че да обиколя половината свят не е твърде голяма цена, за да те задържа до себе си. И ако за да бъдеш щастлива е необходимо да предприемеш някакво безполезно и опасно търсене на съкровище, предполагам, че просто ще трябва да се екипирам с лопата, компас и кама.

— О, Никълъс, няма да съжаляваш за това.

— Ха. Вероятно ще съжалявам много. — Той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Устните му погалиха врата й и изпратиха сладостни тръпки по тялото й. Той зашепна в ухото й. — Аз обаче се сещам за много по-неприятни от пустинята места, на които да опозная жена си.

Той я положи на леглото и погледите им се срещнаха. Двамата си размениха неизречени обещания. Ако вчера бе станало физическото единение на брака им, то днес те обвързваха душите си Сабрина осъзна, че каквото и да се случеше, този мъж щеше да притежава вечно сърцето й.

— Ако вие двамата успеете да се отделите един от друг, имаме да обсъдим някои сериозни неща — чу се саркастичният глас на Мат. Той се отпусна в един стол и се загледа в тях с неприкрито раздразнение.

Сабрина се отдръпна неохотно от прегръдките на Никълъс. Той се настани до нея и хвърли отегчен поглед на капитана.

— Продължавай.

— Първо искам да знам защо смяташ, че писмото на Бри е толкова смешно.

Сабрина кимна в знак на съгласие.

— Указанията ми се струват ясни и доста умни.

Никълъс издърпа листа от ръцете на Мат.

— О, всичко, което е написано тук, наистина е кратко и лесно разбираемо. Проблемът не е толкова в това, което е написано, колкото в онова, което не е.

Сабрина се намръщи озадачено.

— Не те разбирам.

— Много е просто, скъпа. Когато Наполеон навлезе с войската си в Египет, той не беше любимецът на френското правителство. Всъщност, властващите дори не му обръщаха внимание. Мисълта, че правителството би му изпратило злато в подкрепа на усилията му, е смешна. Съжалявам, любов моя.

Сабрина бе обзета от разочарование. Възможно ли беше след усилията, които беше положила, всичко да се окаже напразно по причини, които не зависеха от нея?

В стаята настъпи тишина, в която всеки от присъстващите се потопи в мислите си.

Мат се беше загледал в ноктите на ръцете си. Той заговори бавно, сякаш обмисляше всяка дума, преди да я изрече.

— Бри? — Погледът му срещна нейния. — Няма ли първа страница това писмо?

Тя кимна.

— Мисля, че има.

— И тя не е у теб?

Сабрина въздъхна нетърпеливо.

— Много добре знаеш, че разполагам само с това. Не виждам какво би могла да помогне още една страница.

Мат се наведе към графа.

— Независимо дали правителството е стояло зад него или не, Бони имаше поддръжници във Франция, нали?

Никълъс кимна замислено.

— Така е. Кампанията му в Египет беше проведена много преди да бъде провъзгласен за император, но още тогава имаше хора, които бяха забелязали, че в него се крие голям потенциал.

Двамата се погледнаха. Сабрина местеше погледа си от единия към другия. Те сякаш бяха забравили за нейното присъствие. В гласовете им започна да се долавя вълнение.

— Значи не е твърде оптимистично да предположим… — каза Мат.

— …че подкрепата за Наполеон, а следователно и златото, не е дошла от правителството… — започна Никълъс.

— …а от частни източници и първата страница на писмото на Бри може би обяснява точно това — продължи капитанът.

— Следователно е възможно това съкровище все пак да съществува — обобщи Никълъс и на лицето му бавно се разля широка усмивка. Той погледна Мат с неохотно възхищение. — Много добре, Медисън.

— Като за американец ли? — Върху лицето на Мат се появи предизвикателна усмивка.

Никълъс кимна сериозно.

— Като за всеки.

Сабрина оглеждаше двамата мъже. Нещо неопределимо току-що се беше променило между тях. То беше удивително за гледане и отвличаше мислите й от…

— Да не би да казвате, че златото съществува?

— Не. Казвам, че просто има такава възможност.

— За мен това е достатъчно основание да го потърся — каза Мат и усмивката му стана още по-широка.

Никълъс повдигна вежди.

— Достатъчно основание да го потърсим.

Сабрина отвърна на усмивката на Мат и отбеляза със задоволство, че дори Никълъс най-сетне изглеждаше развълнуван от възможността за успех на експедицията.

— Значи сме съгласни? Ще продължим? Като съдружници?

— Като съдружници. Ако преди това не се избием. — Мат се ухили на графа.

Никълъс изстена.

— Като съдружници. И нека бог да ни е на помощ.