Сабрина сбърчи нос.

— По думите ти излиза, че животът ми е бил ужасен. Не беше чак толкова зле. Не съм живяла като отшелничка. Пък и освен това имах… други интереси, които запълваха времето ми. Но като цяло, животът ми беше доста…

— Тъп и скучен. — Той се наведе и целуна върха на носа й. — Обещавам ти, че никога няма да позволя животът ти отново да бъде скучен.

Тя уви ръце около врата му.

— И как, скъпи съпруже, смяташ да предотвратиш това?

Той я придърпа към себе си.

— Имам намерение да прекарвам много време, опитвайки се да измисля по-интересни дейности, с които да не позволя на скуката да навлезе в живота ти. — Устните му се срещнаха с нейните със страст, която сякаш подпечата обещанието му и открадна дъха й. Сабрина разтвори устни и пое жадно езика му в устата си. Желанието отново се надигна в тях.

Никълъс отдръпна устните си и започна да целува нежно врата й. Вълнение и възбуда се надигнаха в нея. Тя започна да хапе леко ухото му и прокара език по извивката на врата му, по тънкия, почти незабележим белег. Белегът очевидно беше много стар. Такава сериозна рана вероятно някога беше застрашила живота му.

— Никълъс, откъде имаш този белег на врата си?

Усилията му да разучи чувствителните точки на тялото й го бяха довели до раменете й. Той измърмори думите срещу кожата й, която беше настръхнала от усещането за близостта му.

— Не е нищо особено. Драскотина. Малък инцидент от детството ми.

«Малък инцидент от детството ми.» Дъхът й спря, когато осъзна смисъла на тези думи, Господи! Никълъс беше правителственият агент, когото тя беше надхитрила преди толкова много години! Тя се беше омъжила за човек, който представляваше истинска заплаха за нейната безопасност. Същият онзи мъж, който я бе преследвал в сънищата й и който бе изпълвал фантазиите й, сега споделяше леглото й.

Иронията на ситуацията беше невероятна. Но това обясняваше толкова много неща. Незабавното привличане, което Сабрина беше изпитала към графа. Смътният й спомен, че е чувала някъде гласа му, че познава миризмата и целувките му. Може би съдбата ги бе срещнала отново и сега им даваше втора възможност.

Устните му стигнаха до гърдите й и той взе в устата си едно от зърната й; езикът му започна да го гали. Тревогата се опита да се пребори с възбудата и загуби. Откритието й и онова, което то означаваше за бъдещето й, се изгуби под натиска на докосванията му. По-късно щеше да има достатъчно време да размишлява над него. Тя не можеше да мисли разумно под огнената буря от усещания, която я поглъщаше.

Сабрина се остави на еротичното блаженство, което й доставяха умелите ласки на Никълъс, и се присъедини към него без никакви задръжки. Потънала в блаженството на страстта, последната й мисъл беше, че всичко между нея и този мъж, след всичките тези години, можеше да бъде отдадено само на магия.



Никълъс лежеше замаян, а Сабрина се беше сгушила плътно до него. Едната ръка беше обвил около спящата си жена, а другата беше сгънал под главата си. Той гледаше към гредите на тавана и си мислеше, че ако някой можеше да го види сега, сигурно би нарекъл усмивката му идиотска.

Любенето никога не му се беше отразявало по този начин. О, той, разбира се, често бе завършвал някоя страстна среща развълнуван и изтощен. Но това изпълващо цялото му същество усещане за доволство и щастие беше нещо съвсем ново и Никълъс се съмняваше, че някога щеше да му омръзне да го изпитва.

Сабрина въздъхна и се размърда и той я притегли по-близо до себе си. Уайлдууд никога не си беше представял, че почтеното същество, което беше избрал за своята идеална съпруга, би успяло да завладее сърцето му.

Но Сабрина беше нахлула в живота му и в душата му с абсолютната неизбежност на времето. И Никълъс вече не можеше да отрича очевидното.

За добро или за зло, Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд, най-сетне се беше влюбил до уши. Съмненията му за съществуването на това чувство се бяха изпарили и бяха заменени от вътрешна топлина, каквато той никога не бе познавал. Това не беше изгарящата жега на страстта, а нещо много по-силно, по-дълбоко, по-трайно. Странно беше, че любовта го беше споходила сега, когато дните на младостта му бяха останали безвъзвратно в миналото. Той се засмя на себе си. Поне един мъж на неговите години и с неговия опит беше достатъчно интелигентен, за да осъзнае това уникално и крехко чувство, и достатъчно зрял, за да го запази.

Той погледна жена си и се възхити на приумицата на съдбата, която ги беше събрала. Русата й коса блестеше на светлината на късното следобедно слънце подобно на тънки златни нишки. Никълъс отмахна кичурите, които се бяха спуснали по лицето й. Когато се бяха оженили, той бе предположил, че тя вярва, че техният брак по сметка ще бъде като толкова много други уредени бракове. Че двамата щяха да живеят живота си поотделно и щяха да бъдат заедно само когато необходимостта го налагаше. Но дори и тогава бе искал нещо повече от нея. Сега Никълъс никога нямаше да й позволи да го напусне и се надяваше, че тя нямаше да прояви желание да си тръгне.

Сабрина очевидно беше изтощена, но графът беше твърде неспокоен, за да заспи. Той все още усещаше известна болка в мускулите си, но главоболието почти беше изчезнало. Единствено страхът, че може да събуди жена си го караше да затвори очи, да приеме този приятен затвор и да си наложи да заспи.

През съзнанието му преминаваха откъслеци от някакви сънища. Части от разговори, спомени, страхове… желанието се криеше малко по-нататък. Той се опита да овладее спомените си, да осъзнае смисъла на отделните части, които се мотаеха безцелно из съзнанието му. Това беше нещо свързано с миналото. Нещо свързано с вчерашния ден? Не, много преди това. Нещо за морето, за някаква жена, за лейди Б…

Никълъс отвори рязко очи и единствено ръката, която беше обвита около Сабрина, му попречи да не скочи от леглото. Лейди Б. Контрабандистката, която той беше опитал — безуспешно — да залови преди едно десетилетие. Това беше името на кораба. Корабът, който беше собственост на проклетия американец. Как можеше да е такъв идиот и да не се сети за това досега?

Той бе обхванат от силно вълнение, но си наложи да остане спокоен и да обмисли внимателно неочакваното си откритие. Очевидно спомените за онази случка в миналото бяха предизвикани от удара по главата му — удар, който не се отличаваше много от удара, който го беше повалил преди толкова много години.

Никълъс си спомни как се беше събудил на някакъв пуст плаж, знаейки, още преди да отвори очи, че контрабандистите, които бе търсил, бяха изчезнали безследно. Беше се изправил и се беше намръщил при болката, която бе разцепила главата му. Бе почувствал едновременно благодарност, че бе останал жив, и ярост от това, че се бе провалил в мисията си. Той и досега не можеше да свикне с мисълта за този провал. Никой в Министерството на вътрешните работи не го беше обвинил за неуспеха му. Въпреки че Никълъс не бе успял да залови контрабандистите, той бе успял да прекрати дейността им. Но неспособността му да се справи изцяло със задачата си беше оставила черна сянка в съзнанието му, в досието, което той мислено бе изготвил за самия себе си. Досие, което дотогава беше включвало само победи.

На всичкото отгоре го беше победила една жена — загадъчната лейди Б. Той беше пречесал цялото село с армия опитни мъже, беше претърсил цялата околност, но без успех. Не само че никой не признаваше да знае нещо за нея, но и никой дори не потрепваше при споменаване на името й. В крайна сметка безполезността на усилията му го беше накарала да се откаже, но той не беше забравил нито поражението си, нито жената, която го беше победила.

Тя го беше преследвала в сънищата му дълго след като спомените бяха избледнели. В продължение на години все бе намирала начин да изплува из мъглата в съзнанието му и гласът й, целувката й, докосването й бяха подклаждали отново желанието му да има една жена, чието лице не бе виждал. Същата нужда, която сега изпитваше и към Сабрина.

Внезапно Никълъс осъзна приликата между жена си и лейди Б. И двете притежаваха смелост и независим дух, каквито той не бе срещал у никоя друга жена. И двете бяха много по-интелигентни отколкото всички жени, които беше познавал. И двете подклаждаха страстта му и караха кръвта му да закипи. Колко странно. Техните качества бяха абсолютната противоположност на онова, което той търсеше и очакваше у жените, но при тези две жени точно тези качества го привличаха неудържимо към тях.

Той се размърда върху леглото, уви по-плътно ръка около жена си и се замисли над току-що направеното откритие. Въпреки че беше много вероятно неговото присъствие на този кораб да бе чиста случайност, той не се съмняваше, че името на кораба беше свързано по някакъв начин с онази случка в миналото му. Някакъв безпогрешен инстинкт потвърждаваше тази мисъл. Беше повече от вероятно Медисън да бе познавал онази жена. Въпреки че се твърдеше, че корабът е бил кръстен на сестрата на Медисън, с всяка изречена по време на това пътуване дума това твърдение започваше да му се струва все по-подозрително.

Възможно ли беше американецът да бе работил за контрабандистите? Медисън се държеше арогантно, свободно и своеволно, което показваше презрението му към властите и закона. Капитанът може би беше използвал корабите си — и дори този кораб, — за да доставя контрабандно стоки от Франция за Англия.

Никълъс стисна зъби. У него се породи решителност да открие истината. Не че можеше да предприеме нещо — Медисън не беше нито на английска земя, нито беше поданик на кралството. Но Медисън можеше да го отведе до лейди Б. А след това?

Въпросът отекна в съзнанието му и той го обмисли внимателно. Никълъс с изненада отбеляза, че таеното толкова дълго желание да обладае непознатата жена вече не съществуваше, а беше заменено или пък се беше сляло с по-настойчивата страст, която изпитваше към жена си. И той осъзна, че Сабрина беше единствената жена, която искаше в живота си — сега и завинаги.