Никълъс се бе втренчил в нея.

— Съжалявам, че съм пропуснал първия ви сезон.

Силата на думите му накара Сабрина да млъкне. Внезапно тя осъзна, че без да мисли, беше свалила защитата, която бе изградила около себе си преди много време. Време беше да се върне към безсмислените дрънканици, в които имаше толкова голям опит. Тя сведе поглед.

— Милорд, страхувам се, че разговорът ни става твърде сериозен дори за събитие като това. — Тя му хвърли най-бляскавата си усмивка. — Пък и аз отказвам да бъда сериозна, когато музиката свири. Предпочитам да танцувам.

Никълъс се усмихна широко.

— Не мога да се сетя за нещо по-добро от това.

Той я поведе към дансинга. Музикантите свиреха валс и Сабрина отбеляза колко естествено тялото й отговаряше на неговото. Ръката му на гърба й беше уверена и силна и тя усещаше мускулите му. Топлината на тялото му я обгръщаше и я караше да изпитва желание.

Докато се носеха из залата, тя го гледаше в очите и се учудваше на привличането, което се бе породило между тях от самото начало. В този мъж имаше нещо, която тя не можеше да определи, но което заплашваше да разбие защитата й и да я остави уязвима и беззащитна. Сякаш те двамата не бяха непознати. Сякаш ръката на съдбата се беше намесила в живота им. Това беше почти като магия.

Магия.

Някога тя бе открила значението на тази дума в обятията на съпруга си. Когато Джак Уинфийлд я беше прегърнал по време на първия й сезон в обществото преди толкова много години, Сабрина се бе потопила в страстта и огъня на един женкар, чиито очи бяха виждали само нея.

Магия.

Тя почти бе усетила магията отново, три пъти за тринадесетте години след смъртта на маркиза. Трима мъже, които беше избрала заради намека, заради леката проява на магия в погледа, докосванията, усмивките им. Въпреки че всеки от тях й се беше клел във вечна любов и бе искал ръката й, истинската магия й се беше изплъзнала. Тя бе прекратила нежно всяка от тези връзки и някак си беше успяла да не разбие сърцата им. Сабрина подозираше, че и тримата все още тайничко хранеха надежда за нещо повече.

Магия.

Сега, в ръцете на този мъж, обещанието за нещо прекрасно беше толкова силно, че тя имаше чувството, че може да го докосне. Никога не беше изпитвала такова силно привличане. Възможно ли беше магията да се връщаше в живота й? Възможно ли беше той да бе човекът, който най-сетне щеше да излекува неспокойните й копнежи? Мъжът, който щеше да я накара да се почувства цяла? Тя нямаше да приеме нищо по-малко от това.

Но какво щеше да поиска в замяна? Този неочакван въпрос изплува внезапно в съзнанието й и тя за малко щеше да се препъне.

Графът сви загрижено вежди.

— Някакъв проблем ли има?

— Просто изпуснах ритъма. — Тя му се усмихна. Един мъж като него сигурно очакваше — не, изискваше — една жена да бъде образец на социалните правила. Да бъде покорна и послушна. Да се подчинява винаги. Един такъв мъж щеше да очаква от нея да бъде онова, което изглеждаше, и да живее в лъжата, която беше част от ежедневието й.

Не. Независимо колко силно беше привличането, искрата, желанието, нямаше да бъде правилно да се замесва с този човек. Не можеше да си позволи да рискува той да открие жената, която беше погребана внимателно под пластовете на почтеното поведение. Една жена, която се криеше там от десет години. Не можеше да рискува да почувства неодобрението му.

Съдбата на дъщеря й беше в неговите ръце. Само с една своя дума той можеше да сложи край на плановете й за женитба. Това тя не можеше и нямаше да позволи. Не, независимо от силното, неочаквано привличане, което изпитваше към него, Никълъс Харингтън щеше да си остане само бащата на годеника на дъщеря й. Нито повече, нито по-малко.

Музиката спря. Неохотно, но твърдо Сабрина се отдръпна от графа. Имаше нужда от разстояние между тях, физическо и емоционално, при това бързо. Вече му беше дала възможност да види повече, отколкото трябваше.

Тя погледна към него, скрила внимателно страстта, която той бе събудил у нея под спокойното си изражение.

— Трябва да обсъдим всички подробности по сватбата, когато ви бъде удобно. Сега съм уверена, че ще искате да се видите и с останалите си гости, и няма да ви задържам повече.

Тя кимна учтиво и се обърна, без да му даде време да й отвърне, но нямаше как да не забележи озадачението, изписано на лицето му, и начина, по който проблеснаха тъмните му очи.

Сабрина не се обърна да погледне назад.

Тя взе чаша шампанско от един прислужник. Забеляза, че ръцете й трепереха. Защо този непознат й влияеше толкова силно? За това нямаше логично обяснение. Сабрина се застави да се овладее и се отправи към залата, в която се играеха карти. Една игра щеше да я накара да се отпусне. В крайна сметка, и тази вечер, както обикновено, тя се бе упражнявала достатъчно в изкуството да блъфира.

Никълъс остана загледан след нея и изпита раздразнение от прибързаното й тръгване. Защо тази жена го беше срязала по такъв начин? Дали не беше направил нещо, с което да я обиди? Струвало му се беше, че тя се бе наслаждавала на флирта им почти колкото самия него, поне отначало.

Разбира се, как не се беше сетил по-рано. Очевидно смелото му поведение я беше изплашило. Според детектива тя беше тиха, резервирана жена, която се появяваше в обществото само когато беше абсолютно необходимо. През годините името й бе свързано с няколко мъже, но нито веднъж не бе станал скандал и по всичко личеше, че тя бе живяла напълно почтен живот в Лондон след смъртта на съпруга си.

На устните му бавно се появи усмивка. Тя не само беше красива, но и беше добре възпитана, резервирана и дори малко срамежлива. Той се отърси от лекото чувство на разочарование. Някак подсъзнателно беше очаквал нещо повече от нея.

Можеше да се закълне, че когато погледът му бе срещнал нейния, в него бе проблеснала искра, която го бе накарала да затаи дъх. Очевидно първоначалното му впечатление го беше подвело.

Той наблюдаваше как тя се плъзга грациозно през залата и си взема чаша от прислужника. Никълъс присви замислено очи. Въпреки връзките й с мъже след смъртта на маркиза — а кой можеше да я вини за това, — тя се бе държала дискретно; може би беше точно това, от което се нуждаеше той. Почтена партньорка за по нататъшната му кариера. Идеалната съпруга.

Той се ухили широко. Такава графиня нямаше да му създава никакви неудобства. Тя нямаше да промени изобщо начина му на живот и търсенето на удоволствия, на което се беше отдал. А и той не беше забравил привличането, което беше изпитал още в първия миг когато я беше видял, въпреки че някъде в съзнанието му един тих глас му нашепваше, че тя не беше от жените, които предпочиташе обикновено. Беше приятна и красива, но не притежаваше жар, не обещаваше вълнение и предчувствие за бъдещи приключения. Как беше възможно инстинктите му да го бяха подвели така?

Той не обърна внимание на слабото съмнение, на въпросите и загрижеността, които преминаваха през съзнанието му. Никълъс се обърна да поговори с пристигналите току-що гости и отблъсна твърдо мисълта, която се беше загнездила в ума му.

Идеалната съпруга… колко ужасяващо отегчително.

Двадесет минути по-късно Сабрина беше погълната от една приятна игра на вист с трима възрастни лордове. Тя беше добър играч и не издаваше чувствата си, никога не залагаше твърде много и никога повече от онова, което можеше да си позволи да загуби. Въпреки това, а може би точно заради това, тя неизменно напускаше масата с повече пари, отколкото бе имала, когато бе започвала да играе.

Печалбите често бяха нищожни. Истинската награда за нея бяха откъслечните разговори за финансови дела, блестящи инвестиционни стратегии и политическите клюки, които си разменяха мъжете, предполагайки, че тя беше незаинтересована или отегчена. Мъже, които предполагаха, че зад красивата й външност се криеше липса на ум, и че тя нито се интересуваше, нито се вслушваше в разговорите им.

По време на тези игри Сабрина беше като отлична ловджийска хрътка, чието внимание можеше да бъде привлечено само от вида на червена лисица. Тази вечер обаче истинските лисици бяха твърде малко. Разговорът течеше и тя почти не чуваше думите. Сабрина се беше концентрирала върху картите, но все пак позволяваше на мислите си да се отместват към една висока фигура с проницателни черни очи.

— Не е ли така, скъпа?

— Извинете? — Сабрина върна вниманието си към масата и лорд Елдридж, който седеше вдясно от нея.

Той присви гъстите си вежди в знак на лек укор.

— Говорех, че се организира експедиция до Америка за търсене на испански съкровища. Сигурно сте чували за това.

— Разбира се. — Сабрина си спомняше смътно, че беше чела нещо за търсенето на някакво потънало съкровище в Западните Индии, вероятно испански галеон, който бе потънал преди векове. Това не беше инвестиция, в която би се впуснала. Твърде спекулативна, твърде рискована и нямаше никакви гаранции за възвращаемост.

— Е — каза Елдридж, — казвах, че човек не трябва да обикаля половината свят, за да намери съкровище. Никой не успя да извади златото на Наполеон след онова корабокрушение до бреговете на Египет. Преди двадесет години, ако не се лъжа. — Той огледа с любопитство лицето й. — Но вие, разбира се, знаете много повече за това от нас, нали?

Сабрина се намръщи озадачено.

— Страхувам се, че нямам представа за какво говорите.

— Нито пък аз, Елдридж — намеси се нетърпеливо лорд Конъли. — Какво се опитваш да кажеш?

Елдридж въздъхна тежко.

— Много добре тогава. Не мога да повярвам, че сте забравили тази история. — Той огледа трите чифта очи, които се бяха втренчили в него в очакване.

— Давай, човече — подкани го лорд Роу. — Чакаме те.

Елдридж изпъшка и измърмори нещо под мустак, преди да се облегне назад с изражението на разказвач, който знае интересна история.