Той се наведе, за да види какъв е проблемът. Близостта му беше достатъчна да накара Сабрина да се разтрепери. Той поклати глава.

— Сабрина, не знам…

Тя разтвори тревожно очи.

— Никълъс, през последните два дни осъзнах няколко неща за теб. За онова, което искам и от което имам нужда, за отстъпките и компромисите. Това не е просто миг на необуздана страст. — Тя сграбчи ръката му. — Аз не се давам на всеки срещнат. Имала съм много възможности, но не съм спала с мъж от… — Тя сведе поглед, тъй като сама се удиви на интимността на онова, което щеше да сподели с него. След това си пое дълбоко дъх и го погледна в очите: — от тринадесет години. — Гласът й прозвуча настоятелно. — А сега ми свали проклетите панталони.

Той изглеждаше вцепенен от признанието й. В погледа му се появи решителен блясък.

— Имам една идея. — Той я бутна по гръб на леглото, претърколи се над нея и стана. С три крачки Никълъс прекоси стаята, застана до куфара си и започна да рови в него.

Въпреки раздразнението си, тя не можеше да не забележи мощта на тялото му. Загорялата му кожа блестеше. Краката му бяха дълги и стройни. Мускулите на гърба му се очертаваха ясно при движенията му и Сабрина отново се възбуди. Тя стисна юмруци и затвори очи само за да ги отвори внезапно, когато той я сграбчи за лакътя и я вдигна на крака.

— Това е последната ти възможност. — Тъмните му очи блестяха от страст. — Вярваш ли ми?

Дали му вярваше? Тя го желаеше. Имаше нужда от него. Но да му вярва? Тя не можеше да му довери тайните си. Дали можеше да му довери сърцето си? Сабрина излъга.

— Безрезервно.

Той се разсмя. Не бе успяла да го заблуди и той не й бе повярвал нито за миг. Никълъс я придърпа към себе си и голите й гърди се отъркаха в тялото му. С другата си ръка извади дълга, остра кама, която очевидно беше предназначена повече за оръжие, отколкото за показ. Сабрина се стресна.

— Никълъс, ти нали няма да… няма да го направиш. — Изражението му показваше, че той щеше да го направи, без да се колебае. — Чакай. Ти не разбираш. Имам само два чифта и ги пазя от години.

— Отлично; в такъв случай тези няма да ти липсват.

— Но аз… — Устните му се спуснаха върху нейните и заглушиха възражението й. Сабрина се отпусна срещу гърдите му. Той можеше да прави каквото иска с панталоните й, на нея й беше безразлично.

Тя усети хладината на оръжието върху кожата на стомаха си и потръпна. Никълъс разряза връзките на панталоните й и те се плъзнаха надолу по дългите й бедра и паднаха на пода.

Сабрина простря пръсти на гърба му и притисна голото си тяло към неговото. Мъжествеността му пулсираше срещу кожата й, твърда и могъща, и тя си пое дълбоко дъх. Той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото.

Сабрина беше всичко, за което Уайлдууд беше мечтал, всичко, което някога беше желал. Гърдите й бяха едри, с розови, втвърдени зърна, а тесният й кръст преминаваше в съблазнителни бедра. Златисти къдрици пазеха входа към удоволствието. Никълъс и преди беше спал с красиви жени, но този път беше различно, въпреки че не можеше да определи защо. Това не беше просто сношение, това беше… нещо повече.

Тя го гледаше предизвикателно с полузатворени, блестящи от възбуда очи. Никълъс изстена и легна до нея. Единственото нещо, което искаше, бе да я обладае веднага. Незабавно. Бързо и твърдо. Но тя не бе спала с мъж толкова отдавна, а той не искаше това да бъде просто сношение. Щеше да й достави удоволствие, докато тя не достигнеше нови върхове на екстаза и едва тогава щеше да задоволи собственото си желание. С бавни, продължителни ласки щеше да предизвика страстта й. Да, нямаше да бърза — дори ако това щеше да го убие.

Устните му се впиха в нейните и самообладанието му се стопи под необузданата й реакция. Той галеше стройното й тяло и тя се извиваше под милувките му, повишавайки възбудата му още повече. Горещата й кожа сякаш го изгаряше и той се задъхваше от желанието си да я обладае.

Подобно на авантюрист в непозната страна, Никълъс изучаваше тайните на тялото й, докато пръстите му стигнаха до вратата от златисти къдрици и преминаха в долината зад нея. Той потопи пръсти в нежните гънки, влажни от желание, потръпващи от нужда, и нежно погали пъпката на нейната женственост.

Сабрина се задъха от изненада и удоволствие и той наведе глава, за да захапе зърното на едната й гърда. Тя започна да стене под докосванията на устните и пръстите му. Сграбчи конвулсивно главата му и я придърпа към устните си.

— Вземи ме, Никълъс. Сега.

Той се поколеба; след това се издигна и бавно вкара пулсиращото си копие в нея. Никълъс се дръпна назад, удължавайки подлудяващото очакване, след което отново се заби в нея и тласъците му започнаха да стават все по-бързи и по-силни.

Докато телата им се движеха в ритъм, устните й се надигнаха, за да посрещнат неговите. Тя повтаряше името му. Той шепнеше чудни, омагьосващи думи срещу горещата й кожа. Сабрина беше едновременно негова господарка и негова робиня. Той беше едновременно завоевател и васал. Силите, които ги съединяваха, ги издигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато душите им се сляха.

С мощен тласък той проникна дълбоко в нея. Сабрина извика и усети как цялото й тяло се облива във вълни на удоволствие. Никълъс потръпна конвулсивно срещу нея и прошепна името й.

— Сабрина… Бри.

Двамата се отпуснаха изтощени на леглото. Победоносно.

Глава дваналесета

Смехът извираше някъде дълбоко в нея. Сабрина зарови лице в извивката на врата на Никълъс и се опита да потисне желанието си да се разсмее неудържимо. Тя прехапа устни, но смехът я разтърсваше от главата до петите.

— Сабрина? — Ръцете на Никълъс се стегнаха около тялото й и в гласа му се долови тревожна нотка. — Добре ли си?

— Добре съм, много съм добре — измърмори тя срещу врата му.

— Сабрина? — Никълъс се отдръпна и погледът му по-мътня от загриженост. Той се загледа внимателно в нея. — Съжаляваш за онова, което се случи между нас?

— Да съжалявам? — Тя се втренчи в него с удивление. Той се бе намръщил тревожно. На едната му буза се беше оформило мораво петно от нараняване по време на схватката му с капитана. Той изглеждаше толкова разтревожен, контрастът между изражението му и нейните чувства беше толкова силен, че беше направо комичен. Съжаления? Едва ли.

Смехът, който тя бе успяла да потисне досега, се освободи. Сабрина се разсмя неудържимо. От израженията, които се сменяха на лицето на графа, само й ставаше още по-весело. Загриженост, последвана от объркване, заменена след това от учудване, което най-накрая бе заменено от леко раздразнение.

Той повдигна вежди.

— Знаеш ли, скъпа, някой друг на мое място би приел реакцията ти на нашето любене за нещо различно от комплимент. — Тази забележка само я накара да се разсмее още по-неудържимо.

— О, Никълъс, съжалявам. — Извинението й не можеше да премахне веселието. — Просто… е, аз просто се чувствам прекрасно вкусна.

— Вкусна ли? — На лицето му бавно се появи широка усмивка. — Не бях мислил за това по този начин, но вкусна може да се окаже най-точното определение. — Очите му заблестяха весело и той прокара устни по челото й. — Да, наистина, вкусна определено е подходящата дума.

Той лежеше на една страна, подпрян на лакът. Сабрина погледна нагоре към него и му хвърли закачлива усмивка.

— Значи все още съм образец на добродетел?

Никълъс отметна глава назад и се разсмя — плътен, звънък смях, който предизвика тръпка по тялото й.

— Ти определено придаде ново значение на тази фраза. — Той стана сериозен и леко погали линията на брадичката й. — Защо си го правила, Сабрина?

— Кое? — попита тя, изненадана от неочаквания му въпрос.

— Да се криеш. Да живееш така през всичките тези години.

Тя се вгледа предпазливо в него.

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене и пръстите му продължиха да се плъзгат надолу по врата й.

— Искам да кажа, че за пред света си била абсолютно почтена тиха и резервирана жена, водеща доста застоял живот. — Погледът му сякаш се опитваше да проникне в душата й. — Ти изобщо не си такава, каквато ми бе казано, че си. И откакто тръгнах на това пътешествие с теб, всяка твоя дума, всяко твое действие ме убеждава, че животът ти в Лондон е бил една измама. Защо си крила тази смела, прекрасна жена, която най-накрая имах щастието да опозная?

Тя сведе очи и се загледа в някаква далечна точка отвъд стените на каютата. Любовта му към него я задължаваше да бъде откровена, поне донякъде. Те вероятно щяха да прекарат остатъка от живота си заедно и това вече не й се струваше толкова лоша идея. Имаше много неща, свързани с миналото й, които Сабрина никога нямаше да му разкаже, но той заслужаваше да знае и също толкова много други неща.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Заради Белинда. Когато се върнахме в Лондон след смъртта на Джак, аз знаех, че не мога да продължавам лудия живот, който бях водила преди. Хората вероятно щяха да ме приемат, но какво щеше да се случи с дъщеря ми, когато пораснеше достатъчно, за да заеме мястото си в обществото? Винаги щеше да я преследва образът на една майка, заклеймена като непочтена и бог знае какво още. — Тя поклати глава. — Не можех да позволя това. Не можех да позволя детето ми да плаща за моите грехове, колкото и незначителни да бяха те. — Сабрина въздъхна. — Затова се зарових в почтеност и приличие и се появявах в обществото само когато беше абсолютно необходимо. Оставях се да бъда забелязвана, без да привличам вниманието.

Пръстите му се плъзнаха надолу към долината между гърдите й и тя потръпна от докосването му.

— Значи по-скоро си съществувала, отколкото си живяла.