Гърлото му беше пресъхнало, а стомахът му се свиваше от глад. Храната можеше само да му помогне.

— Така мисля. — Той въздъхна. — Стига да не ми се налага да се движа.

— Отлично. — Тя му се усмихна лъчезарно и тръгна към вратата. — Стой в леглото и си почивай. Имаш нужда от почивка. Ще се върна след малко. — Вратата се затвори тихо след нея.

Легнал по гръб, той се втренчи в тавана. Никълъс започна да сгъва и отпуска мускулите си един по един — на ръцете, на краката. Като се изключеше това, че цялото тяло го болеше, той, изглежда, беше в отлична форма. С бавни, премерени движения успя да седне в леглото. Болката в главата му не изчезна, но и не се увеличи.

Той не беше изпитвал такава болка от… откога? От десет години? От последния път, когато го бяха ударили по главата и беше изпаднал в безсъзнание. Откакто се беше събудил сам на един пуст плаж близо до малко английско село, а контрабандистите бяха изчезнали. В този спомен имаше нещо важно. Нещо, което той трябваше да…

— Какво правиш? — чу гласа на Сабрина откъм вратата. Никълъс обърна рязко глава към нея и пред очите му притъмня от болката, която прониза черепа му. Никълъс се преви и хвана с ръце главата си, сякаш така щеше да пропъди страданието.

— Моля те, ако си способна да изпитваш състрадание дори само към децата и животните, съжали се над мен и не повишавай глас. — Дори произнесените шепнешком думи предизвикваха болка. — Главата ме боли така, сякаш съм изпил бъчва с уиски. — Той изстена. — При това не много добро уиски.

Сабрина отиде до масата и остави на нея един поднос. След това пристъпи към леглото и сложи възглавници под гърба на графа.

— Не бих казала, че не заслужаваш да се чувстваш така. — Тя вдигна подноса и се върна с него до леглото.

Никълъс огледа чашата и купата с гореща течност в нея.

— Какво е това?

— Просто супа. — Ъгълчетата на устата й се свиха весело. — Няма защо да се държиш толкова подозрително.

Няма да те отровя.

— Ако го направиш, ще бъдеш богата вдовица. — Никълъс свали ръце от главата си и се вгледа в супата.

— Прав си. — Тя отвори широко очи, сякаш обмисляше предложението му. — Не бях се сетила за това. Ама че хитра идея.

— Сабрина. — Той се спря навреме. Блясъкът в погледа й я издаде. — Не съм в настроение за закачки — изсумтя Уайлдууд.

— Срамота — отвърна безгрижно тя. — Сам ли ще се храниш, или искаш да ти пъхам храната в устата като на дете?

Той се облегна на възглавниците и я огледа. Тя изглеждаше уморена. Внезапно Никълъс осъзна, че вероятно бе стояла до него през цялото време, докато бе спал, и най-вероятно не бе почивала кой знае откога. Сабрина изглеждаше толкова крехка, уязвима и безкрайно привлекателна. Той изпита странно и непреодолимо желание да я защитава и да се грижи за нея.

Погледът му улови нейния и Никълъс остана загледан в очите й. Мигът стана по-дълъг. Усмивката й накара дъха му да замре в гърдите. В дълбините на смарагдовозелените й очи душата й го призоваваше. Някъде в най-тайните им кътчета се криеше неизбежна страст. Желанието му да я защитава се промени и се превърна в много по-належаща, настоятелна и болезнена нужда.

Болката в главата му отслабна малко и той се усмихна.

— Нахрани ме — каза той.

Сабрина се изчерви и сведе очи към подноса до себе си. Тя се опита да се овладее. Това беше абсурдно. Само когато той лежеше в безсъзнание и не можеше да й отговори ли щеше да може тя да му признае новооткритите си чувства? Защо очите му, тъмни и изпълнени със заплаха, сякаш търсеха тайните й и надничаха в душата й?

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна лъжицата. Ръката й трепереше и тя я успокои с усилие на волята си. Сабрина потопи лъжицата в супата, след което я вдигна към устата му. Устните му не се разтвориха и тя го погледна с изненада.

Очите на Никълъс горяха и тя едва не разля супата.

— Отвори си устата — каза тихо и спокойно, въпреки вътрешното си безпокойство.

— С удоволствие.

Сабрина пъхна лъжицата в устата на Никълъс и той глътна супата, без да сваля очи от лицето й. Втора порция последва първата. Супата в купата намаляваше. С всяка негова глътка Сабрина усещаше как напрежението в нея става все по-силно. Тя избягваше да го гледа в очите, но беше невъзможно да го храни, без да гледа устните му.

Пълни и чувствени, те не само приемаха храната, но и я приветстваха, обгръщаха и галеха. Сабрина си спомни как тези устни бяха целували нейните, усещането от целувките му по врата й, емоциите, които я бяха обзели, когато той бе поел гръдта й в уста…

— Свърших.

— Какво? — Тя отдръпна очи от устните му и погледна към празната купа. Как така не беше забелязала? — Мога да ти донеса още, или пък нещо друго, ако искаш.

— Бих предпочел нещо друго.

Сладка тръпка мина по тялото й. Тя изправи рамене, вдигна брадичка и го погледна предизвикателно.

— Какво искаш?

Никълъс протегна ръка над подноса и хвана брадичката й. След това придърпа нежно лицето й към себе си, докато устните им се докоснаха леко — по-скоро шепот, отколкото целувка. Той започна да движи устните си по нейните.

Сабрина затвори очи, разтвори устни и въздъхна доволно. Тя се наведе още по-напред. Копнежът в нея искаше още ласки.

Внезапно Никълъс се отдръпна и я огледа внимателно.

— Сабрина, искам да съм сигурен, че… — Дълбоко в тъмните му очи се криеше някакъв въпрос. — Искам да кажа, че ти… — На лицето му се изписа объркване. Внезапно тя осъзна, че той просто искаше да се увери, че и тя искаше същото каквото и той. Този мъж, който беше известен с това, че вземаше всичко, което пожелаеше от жените, очевидно беше загрижен за чувствата й. Това определено не беше в характера му и беше наистина прекрасно.

Тя бе обзета от радост и й се прииска да отметне глава назад и да се разсмее. Някъде в дълбините на сърцето си той несъмнено изпитваше нещо към нея. И щом това беше възможно, някой ден сигурно щеше да я обикне.

— Ако се чудиш дали да нарушиш едно от условията на брака ни… — Тя сви рамене и му хвърли подканващ поглед. — Открих, че уединението не е толкова привлекателно.

Той се втренчи в нея за няколко секунди, сякаш се опитваше да проумее значението на думите й. След това внезапно разбра. С едно движение на ръката си Никълъс изпрати подноса на пода. С другата си ръка придърпа Сабрина към себе си, докато тя не се озова върху тялото му. Едрите й гърди се притиснаха към мускулестия му гръден кош. Тънкото одеяло стигаше само до кръста му и тя усети твърдата му мъжественост през одеялото и дрехите си.

Сабрина го погледна загрижено.

— А главата? Не те ли боли?

Той се ухили.

— Мисля, че тази болка беше заменена от друга, много по-настойчива. — Той погали с устни шията й. — Болка, чието лекуване ми се струва, че ще бъде дяволски приятно.

Тя обви ръце около врата му и той я притисна плътно към себе си. Устните им се срещнаха и се впиха жадно. Страстта им избухна с всичка сила — изискваща, настоятелна, ненаситна.

Езикът му нахлу в устата й и започна да я изучава жадно. Сабрина му отвърна по същия начин. Пръстите й се заровиха в косата му. Устните на Никълъс смазваха нейните и изискваха от нея да се предаде.

Той я побутна назад, докато тя не се озова седнала върху него, обкрачила тялото му. Той нетърпеливо измъкна от панталоните й мъжката риза, с която тя беше облечена, дръпна я нагоре и ръцете му се плъзнаха по стегнатото й тяло. Пръстите му стигнаха до основата на гърдите й и Сабрина отметна глава назад и изстена. Той обхвана гърдите й с нежност, която контрастираше с необузданата страст, бушуваща в него, и подразни набъбналите й зърна с палци.

— Никълъс! — Тя се задъха и заклати глава. С едно бързо движение той измъкна ризата през главата й и освободи гърдите й, за да ги гледа и докосва. Ръцете му ги обхванаха и той се зае първо с едната, а след това и с другата, като ги дразнеше с устни, език и зъби, докато тя не започна да си мисли, че ако това великолепно мъчение продължеше още малко, несъмнено щеше да полудее.

Без да я пуска, Никълъс се обърна и тя се озова под него. Когато вдигна поглед, Сабрина видя собствената си страст, отразена в дълбините на тъмните му очи. Тя зарови пръсти в гъстата му коса и придърпа устните му върху своите, оставяйки се да бъде залята от океана на еротична наслада.

Ръцете му, устата му, езикът му търсеха всяка част на тялото й, като се местеха към гърдите и надолу, все по-надолу. Той започна да докосва плоския й корем и след малко плъзна ръка между краката й към тайната, която беше скрита под панталоните й. Никълъс остави ръката си там и потърка точката на копнежа й, която пулсираше под плата.

Пръстите му се плъзнаха към кръста й и той започна да развързва връзките. Тя се изви към него, търсейки отчаяно изгарящата топлина на кожата му срещу своята.

Той изпъшка срещу врата й.

— Сабрина!

— О, господи, Никълъс, моля те! — Тя изгаряше от желание да бъде обладана. Защо не я вземеше сега? Защо продължаваше с това сладко мъчение?

— Сабрина!

— Никълъс! — Тя щеше да се разплаче от възбуда.

— Не мога да развържа тази проклетия.

— Какво? — Думите му едва стигнаха до съзнанието й през завесата на възбудата.

— Проклетите панталони. — Той прокара нетърпеливо ръка през косата си. — Никога досега не съм се опитвал да развързвам чужди панталони и изглежда, че ги вързах на възел.

Тя се подпря на лакти и погледна надолу. Връзките, които кръстосваха корема й, бяха заплетени. Тя погледна с удивление графа.

— Развържи ги, Никълъс. Веднага.

— И какво трябва да направя?

Сабрина го погледна, сякаш не вярваше на очите и ушите си.

— Не ме интересува какво ще направиш. Можеш да ги прегризеш със зъби, ако искаш, все ми е едно. Просто махни проклетото нещо.