Виктория Александър - Идеалната съпруга

Сабрина потръпна при вида на пребитото тяло, което лежеше на леглото. Моряците, които бяха отнесли Никълъс в каютата, бяха съблекли дрехите му и ги бяха захвърлили на кървава камара на пода. Единствено едно одеяло покриваше голото му тяло.

Изпълнена със страх от онова, което може би щеше да види, Сабрина отметна одеялото и откри загорялото тяло на графа. Дишането му беше спокойно и това беше добър признак. Кожата му беше зачервена и все още не показваше сините и моравите петна, които щяха да се появят на наранените места. Не се виждаха разкъсвания, нито пък кървави рани със стърчащи от тях кости. Тя въздъхна с облекчение и благодарност.

Сабрина прокара пръсти по ребрата на Уайлдууд, като търсеше нещо необичайно, някакъв признак за сериозна травма. Нищо. Кожата под ръката й беше топла, но не трескава. Ръката й се плъзна до стомаха му и се спря там. Сабрина си напомни, че това беше преглед, породен от необходимостта, и нищо повече.

Въпреки това не можеше да не се възхищава на мускулестите гърди на Никълъс. Сякаш по свое желание, ръцете й се плъзнаха нагоре и пръстите й се заровиха в космите на гърдите му. Тя усети пулсирането на сърцето му под дланта си.

Какво ли щеше да бъде да е притисната до тези гърди? Да усеща туптенето на сърцето му срещу своето? Да притиска голите си гърди към тялото му? При тази мисъл пулсът й се ускори и тя усети силно желание. Сабрина искаше тази интимност и дори нещо повече.

Никълъс изстена и тя отдръпна ръцете си, сякаш допирът до кожата му ги беше изгорил. Раздразнена и потресена от необмислената си реакция, тя се втренчи в неподвижния си съпруг.

— Дяволите да те вземат, Никълъс, ти наистина го направи. — Тя натопи една кърпа в леген с вода и избърса челото му. — Накара ме да се влюбя в теб. Не исках това. Така всичко става много по-трудно. — Над дясното му око имаше разкъсване, а кожата на дясната му буза бе одрана и подута. Сабрина се намръщи и смекчи тона си. — Това е просто немислимо, нали разбираш. Не познавам нито една жена от висшето общество, която да обича съпруга си.

Тя въздъхна и се замисли над признанието си. Никога не беше изпитвала такова чувство. Не и с Джак. Нито пък с някого другиго. Сабрина дори не беше сънувала, че може да има толкова силна страст. Страст, която я караше да пренебрегва болезнената действителност — Никълъс не беше мъжът, който щеше да отвърне на любовта й. Той използваше тази дума като някаква евтина подправка, без да мисли за самата храна. Може би само нейната любов щеше да бъде достатъчна. А може би не. По-късно тя щеше да има достатъчно време, за да се справи с последствията от чувствата си.

Сабрина погледна Никълъс и се зачуди защо той все още не се беше свестил. Саймън бе казал, че графът ще се възстанови, освен ако нямаше някаква по-сериозна травма, която им беше убегнала. Тя приглади косата му встрани от лицето и присви замислено очи. Той не беше пребит по-зле от Мат, но все още беше в безсъзнание. Освен ако…

Сабрина пъхна ръка под главата му и внимателно опипа тила му. След няколко секунди намери онова, което търсеше — голяма подутина. Тя не се дължеше на боя, а на падането му — което пък беше станало по нейна вина.

Обзета от чувство за вина, тя се втренчи безпомощно в безмълвната фигура на леглото.

— Господи, Никълъс, ужасно съжалявам! Не бих те наранила за нищо на света. Трябва да се възстановиш. — Тя снижи гласа си и зашепна. — Толкова много неща трябва да бъдат уредени помежду ни. Няма да ти позволя да ме изоставиш точно сега. Смятай това за предупреждение, съпруже — ако не се върнеш при мен, ще те преследвам до края на света.

Тя се наведе импулсивно и докосна леко устните му със своите. Това не беше достатъчно да задоволи копнежа й да го обладае и да бъде обладана, но засега трябваше да се задоволи само с толкова.

Сабрина потопи кърпата във водата, изстиска я и погали челото на Никълъс, без да спира да му говори, описвайки му своите желания и мечти, историята на живота си и тяхното бъдеще.

Денят си отиде, настъпи нощ, а след това отново ден. Саймън идваше да ги види от време на време и се съгласи със Сабрина, че подутината на тила на Никълъс най-вероятно беше причината той все още да не се е събудил. Тя спа малко, а през останалото време бършеше челото му с кърпата и му шепнеше думи на окуражение, раздразнение, загриженост и любов.

Сабрина знаеше, че той не чува нито една нейна дума, но се надяваше, че, може би, той все пак щеше да успее да я разбере някак си.

Съзнанието започна да се завръща в ъгълчетата на мозъка му. Влажен въздух тежеше върху кожата му. Соленият мирис на морето изпълни ноздрите му. Той смътно дочу тътена на разбиващите се вълни. Далечен… глух. Всичко беше черно, съвсем черно. Някакъв сън ли беше това? Или смъртта?

Никълъс се опитваше да се измъкне от тъмнината, да плува срещу течението на реката на забвението. Той извъртя рязко глава и остра болка премина през тила му. Болка. Позната, но смътна. Тя разтърсваше главата му и пулсираше през цялото му тяло.

Опита се да отвори очи, но не успя. Твърде слаб ли беше, или очите му бяха закрити с превръзка? Около него се носеха гласове, но само един успяваше да проникне в сенките на мозъка му.

Женският глас беше тих и леко дрезгав. Може би поради влажния въздух, може би поради начина, по който говореше тя, той с удивление осъзна, че гласът й накара кръвта му да закипи. Колкото и непочтено и абсурдно да беше, той желаеше единствено да обладае тази жена.

Кого желаеше? Коя беше тази жена, по която копнееше? Объркващи картини изпълваха съзнанието му. Мисли и спомени се смесваха в неразличим калейдоскоп от безсмислени емоции и желания, оцветени от времето и затъмнени от болката.

Нежни пръсти погалиха гърдите му. Хладни, нежни пръсти, леки и закачливи… Той въздъхна, когато усети топли устни върху своите. Сладка тръпка премина по тялото му при неочакваното докосване.

Тя се спря и той се зачуди дали тя също усещаше напрежението между тях. След това отново усети дъха й върху лицето си и устните й леко докоснаха неговите. Той се стресна за миг, след което изви тяло към нея. Устните й се разтвориха и езикът й погали вътрешния ръб на устата му. Кръвта му закипя от желание. Мозъкът му работеше трескаво. Каква жена можеше да се целува толкова смело? Може би… това вече нямаше значение.

Какво нямаше значение вече? Той бе обзет от безсилие. Защо не можеше да си спомни? Това беше толкова важно. Коя беше тя?

Сабрина. Името й изникна внезапно. Бри. Тя беше… какво? Лек аромат се носеше около него. Нейният аромат, спомен от днес? От вчера… от вечността?

Жена му; да, точно така, тя беше негова жена. Появиха се откъслеци от спомени. Не пасивната жена-дете от младостта му; това беше жена, която трябваше да бъде оценявана, пазена и дори обичана. Той я беше спечелил, нали? Или поне я беше получил. Най-значителната му победа, а може би… най-големият му провал? Не знаеше кое от двете беше вярно.

Сабрина… Бри… лейди Б. Имената, картините и емоциите, ароматите и звуците от настоящето и смътните спомни отпреди едно десетилетие нахлуваха в съзнанието му и се смесваха. Мечти и фантазии се объркваха с действителността в загадка от въпроси, които той не можеше да разбере и да им отговори, до които не можеше да достигне.

Отново потъна в тъмнината. Изтощеният му мозък се поддаде на нуждата на тялото му от сън. Една мисъл оставаше загнездена някъде дълбоко в съзнанието му, смътна и недостъпна. Той се опитваше да стигне до нея, тъй като инстинктивно знаеше, че тя щеше да му даде ключа към онова, което търсеше и решението на загадки, които отдавна се бе отказал да разреши.

И щеше да му даде покой.

Никълъс отвори очи със сила, която идваше единствено от решителността му. Погледът му беше замъглен и той едва различи гредите на някакъв таван. Къде се намираше? Присви вежди в опит да си спомни и се опита да седне.

Остра болка прониза главата му и се разпростря по цялото му тяло. Той се задъха и се отпусна на леглото; очите му отново се затвориха.

— Добре дошъл обратно при нас — поздрави го един тих, чувствен глас. Нейният глас. Гласът на Сабрина.

Той отвори предпазливо очи, като избягваше да прави и най-малкото движение. Лицето й беше надвесено над неговото.

— Къде съм? — Той буквално изграчи думите.

— Там, където ти е мястото в момента — в леглото. — Тя се намръщи загрижено. — В каютата си. На кораба. Спомняш ли си?

Корабът? Разбира се. Подробностите му се изплъзваха, но той определено си спомняше за двубоя с онзи арогантен американец.

— Как се чувстваш?

— Адски ужасно. — Главата му пулсираше, мускулите го боляха. Болеше го дори когато дишаше. Щом се чувстваше толкова зле, Медисън сигурно беше мъртъв.

— Как е Медисън?

— Почти толкова зле колкото и ти. — Сухият тон не оставяше никакво съмнение за мнението й за цялата случка. — Не че и двамата не заслужавате да бъдете в такова състояние.

Никълъс присви вежди и се опита да си спомни. Постепенно мозъкът му се проясни. Боят на палубата… последният удар… падането.

— Щях да го пребия, ако не се бях спънал.

— Да… е, ти обаче се спъна и това е всичко. — Начинът, по който тя говореше, показваше, че темата е приключена. Той силно се интересуваше какви бяха неговите умения в сравнение с тези на американеца, но това очевидно не беше информация, която щеше да получи от Сабрина.

Сега в погледа й се виждаха само съчувствие и загриженост.

— Ти си ужасно слаб, Никълъс. Беше в безсъзнание повече от един ден. Наистина трябва да хапнеш или поне да пийнеш нещо. Мислиш ли, че ще можеш?