Точно това беше решението! Ако един от тях паднеше, двубоят щеше да свърши. Не че тя можеше да повали сама някой от тях. А дали наистина не можеше?

Последният удар на Мат накара Никълъс да се препъне и Сабрина видя дългоочакваната възможност. Тя протегна сръчно крак зад глезена на графа и той се срина на палубата. За миг сърцето й престана да бие и тя затаи дъх. Сабрина едва успя да отмести очи от неподвижното тяло на мъжа си. Всички моряци стояха мълчаливо и гледаха поваления войн, с неговото окървавено и потно тяло. Само Саймън погледна към нея. Той поклати глава, за да изрази отвращението си от нейната намеса, и тръгна към Никълъс. Когато стигна до графа, морякът коленичи до него.

— Той да не е…? — прошепна тя. Невъзможно й беше да изрече думите на глас.

— Не е мъртъв — отвърна Саймън. — Но когато се събуди, ще му се иска да е умрял. Главата му ще дрънчи по-силно от ковашки чук върху наковалня. Не бих искал да съм на негово място. — Той я погледна право в очите. — Нито пък аз да съм отговорен.

Тя не отмести поглед.

— Вината не е моя. — Сабрина се изправи.

Мат все още стоеше замаян на мястото си и се олюляваше леко. Сабрина тръгна към него с възможно най-заплашителното си изражение, забравила, че тя беше повалила Никълъс. Едва успяваше да сдържи гнева си.

— Бри, аз…

— Не смей да се опитваш да ми се извиняваш за тази нецивилизована и абсолютно неприемлива проява на мъжка глупост — сряза го тя.

Мат потръпна от тона й и опита отново да каже нещо.

— Бри, аз…

— И престани да ме наричаш Бри, Матю Медисън. — Гневът й беше неудържим. Двамата лесно биха могли да се избият. Никълъс можеше да… при мисълта колко лесно можеше да го загуби, Сабрина бе обхваната от страх. Някъде зад завесата на страха, една смътна мисъл й казваше, че тя не искаше да го загуби. Нито сега, нито в бъдеще. — Ако той е наранен сериозно, ще те държа лично отговорен за това. И ще те пребия със собствените си ръце.

Сабрина разпери пръсти и го блъсна с цялата си сила в гърдите — жест, който при други обстоятелства би бил напразен. Като някакво огромно дърво — силно на вид, но със слаби корени — той залитна назад и се простря по гръб на палубата. На лицето му бяха изписани удивление и болка.

Сложила ръце на хълбоците си, Сабрина се втренчи гневно в поваления си приятел.

— Заслужи си го, Мат. Разочарована съм от теб.

Той изстена и затвори очи.

Саймън пристъпи към него.

— Капитане?

— Тя още ли е тук? — понита Медисън с отслабнал глас.

— Тук е — отговори морякът.

— Няма да се помръдна, докато не си тръгне — каза с достойнство Мат. Поне с толкова достойнство, колкото можеше да има един мъж, който лежеше проснат по гръб на палубата на собствения си кораб. — Върви си, Бри. Остави ме да умра на спокойствие.

— Ха! — изсумтя тя. — Да умреш, би било твърде добре за теб. — Тя се обърна към мястото, на което лежеше Никълъс. Него го нямаше. Сабрина бе обзета от паника.

— Саймън — вкопчи се тя в ръката на моряка, — какво е станало? Къде е Никълъс?

— Не се тревожи, момиче. Накарах момчетата да го отнесат долу в каютата ви и да го сложат в леглото. Той ще се оправи.

Тя въздъхна облекчено.

— След известно време. — Саймън се усмихна с изражението на човек, който познаваше добре последствията от ръкопашните схватки.

Внезапно тя се уплаши за нещо друго. Сабрина погледна тревожно към Саймън и заговори тихо, защото не искаше Мат да я чуе.

— Мислиш ли, че някой друг… ъъъ… е забелязал…

— Не мисля. — Морякът поклати глава. — Мисля, че само аз забелязах какво направи. Никой друг не гледаше в краката им. — Той поклати строго глава. — Нямаше право да го правиш, момиче, нямаше никакво право.

Тя го погледна с удивление.

— Напротив, имах. Всички вие бяхте решили да ги оставите да се пребият до смърт. — Тя го изгледа сурово и скръсти ръце на гърдите си. — Някой трябваше да им попречи.

— Е, за теб ще бъде по-добре никой от тях да не разбере кой е сложил край на двубоя им, защото ако разберат, адът ще се отвори. — Той кимна. — Върви да се погрижиш за мъжа си. Трябва да провериш ребрата му, дали няма нещо счупено. — Той сви рамене и се изкиска.

— Много боеве съм виждал през живота си, но този беше изключителен. Само че нито твоят Никълъс, нито моят капитан ще бъдат в състояние да правят каквото и да било през следващите няколко дни. А сега изчезвай.

Мат изпъшка и Саймън се наведе да се погрижи за него.

Сабрина сбърчи нос и тръгна към каютата, в която лежеше в безсъзнание съпругът й. Тя се спря до перилата и погледна към морето. Водата беше спокойна и не се виждаха никакви вълни — за разлика от емоциите, които бушуваха в душата й.

Поне нямаше да й се наложи да се тревожи, че Саймън можеше да каже на Мат за ролята й в двубоя. Тя въздъхна и отметна косата, която се беше спуснала по лицето й. Единственото нещо, от което нямаше нужда точно сега, беше поредната тайна, която да трябва да пази. Тя вече си имаше предостатъчно такива.

Сабрина остана загледана мрачно в морето. По време на това пътуване нищо не беше станало според очакванията й. Тя не можеше да не се запита какво щеше да се случи следващия път.



Подпряла лакът на перилата, Белинда се чудеше какво ли щеше да се случи следващия път. Тя гледаше с раздразнение към спокойното море. Цялото пътуване представляваше поредица от малки, дразнещи кризи и нямаше нищо общо с онова, което си беше представяла и за което се беше надявала.

Когато й беше хрумнала идеята да тръгне след майка си, тя не бе мислила само за безопасността й. Разбира се, Белинда се тревожеше, че честта на майка й се намираше в ръцете на един печално известен развратник. Тя никога не бе подозирала, че притежава дързост, и предполагаше, че беше наследила това качество от баща си. Майка й беше твърде почтена, за да се интересува от приключения. Или поне бе такава досега.

На всичкото отгоре и Ерик беше с нея. Белинда бе очаквала, че по време на пътуването двамата щяха да имат възможност да се опознаят по-добре. Тя се беше надявала да прекара времето си до него и в прегръдките му, изучавайки топлината, която се отделяше при целувките им и караше краката й да се разтреперват. Особено много й се искаше да изпита отново странното напрежение, което придружаваше ласките му. Белинда пропъди смътната мисъл, че желанията й са неприлични. В крайна сметка, двамата с Ерик скоро щяха да се оженят.

Но реалността се беше оказала съвсем различна от очакванията й. Ерик бе прекарал половината от пътуването превит над перилата на палубата, зает да изхвърля в морето и последните остатъци от храната, която успяваше да вкара в раздразнения си стомах. През останалата част от времето стоеше уединен в каютата си и пъшкаше от пристъпите на морска болест.

Тя се беше опитала да се грижи за него, но той не беше лесен пациент и предпочиташе да бъде оставен на мира. А и тя не беше състрадателна медицинска сестра и някои страни на болестта му я отвращаваха. Белинда не усещаше никакви странични ефекти от пътуването по море и не проявяваше голямо търпение към хората, които страдаха от морска болест. Не, всичко това не беше, както си го беше представяла.

Лелята на Ерик също се беше оказала по-различна от представите й. Жената беше истинска благородничка и очевидно беше изчела всичко за всичко. Уин беше приятна и остроумна жена, но освен това с готовност споделяше знанията си с всеки, който проявеше глупостта да я попита за нещо. Това не беше особено приятно качество, особено за капитана на кораба. Уин имаше дразнещия навик да дава съвети на някой опитен моряк как трябва да се управлява кораб — знания, които тя беше придобила от книгите си. Белинда неведнъж бе чувала тихите ругатни на екипажа по адрес на лелята на Ерик. Уин щеше да бъде голяма късметлийка, ако моряците не я изхвърлеха зад борда.

Момичето въздъхна и поклати глава. Поне корабът се движеше бързо. Ако имаха късмет, щяха да стигнат в Александрия преди родителите си. Какво щеше да се случи тогава, не знаеше. При мисълта за това Белинда свиваше рамене. Вече беше стигнала до едно изненадващо заключение по време на това пътуване.

Нейната почтена, строга майка съвсем не беше онова, което изглеждаше.

И вероятно никога не бе била.



Денят беше прекрасен. Слънчевите лъчи подскачаха по сините вълни, но той не беше в настроение да се наслаждава на гледката пред себе си. Бе се облегнал на перилата и се навеждаше напред, сякаш можеше да придвижи кораба само с волята си. От жизнена важност беше да стигне в Египет преди Сабрина и Уайлдууд. В противен случай изпълнението на плана му щеше да бъде затруднено изключително много.

Поне другарите му го бяха лишили за малко от присъствието си. Тези глупаци се бяха натъпкали в капитанската каюта и играеха хазарт. Той нямаше излишни средства, които да прахосва в такива безсмислени занимания, и нямаше особено високо мнение за онези, които го правеха. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че те щяха да му бъдат от полза. Двамата плащаха буквално всички разходи по тази експедиция, както правеха онези богаташи, които дори не си помисляха да подлагат под съмнение финансовите възможности на останалите, а просто предполагаха, че в крайна сметка всичко ще бъде уредено.

Той винаги бе успявал да прикрие добре финансовите си затруднения. Дори онези, които, ако бъдеха попитани, щяха да отговорят, че го познават най-добре, никога не биха се усъмнили, че джобовете му бяха празни. В продължение на години той бе прикривал незавидното си финансово състояние. Веднъж почти бе успял да събере средствата, с които можеше да поправи това, но възможността се беше изплъзнала през ръцете му не по негова вина.

Не търсеше отмъщение. Просто си искаше онова, което му се полагаше по право. Ако му се наложеше да убие красивата лейди Станфорд, както и всеки друг, който би се опитал да му попречи, нямаше да се поколебае да го направи. Нищо нямаше да се изпречи между него и златото на Сабрина. Неговото злато.