Сабрина погледна ядосано първо единия, а след това и другия. И двамата бяха твърде упорити и раздразнени, за да й обърнат внимание. Тя се страхуваше от неизбежния завършек на караницата им.

— Разбирате, че трябва да ви поискам удовлетворение — каза хладно и официално Никълъс.

— Не съм очаквал нищо друго — отговори спокойно капитанът.

Сабрина ги погледна, без да вярва на очите си. Сякаш, след като си бяха разменили предизвикателството, рационалното им мислене се беше върнало. И двамата бяха спокойни. Единствено блясъкът в очите им издаваше истинските им чувства. Този блясък й подсказваше, че те всъщност очакваха с нетърпение двубоя си. В това нямаше абсолютно никакъв смисъл.

— Надявам се, и двамата разбирате, че няма да има никакъв дуел. — Тя скръсти ръце и се загледа в тях. — Няма да позволя подобно нещо.

— Кажи на жена си, че не може да ти казва какво да правиш, Уайлдууд.

— Сабрина, това не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа — тросна се тя. Никълъс повдигна вежди.

— Ти я познаваш по-отдавна от мен. Винаги ли си е пъхала носа там, където не й е работа?

— Винаги — потвърди Мат.

— Престанете да ме обсъждате, сякаш ме няма! — извика тя. — Няма да ви позволя да се избиете взаимно!

Никълъс се усмихна леко.

— О, смея да твърдя, че няма да се избием взаимно. Обикновено единият остава на крака.

Мат кимна.

— Така става обикновено. — Той се обърна към графа. — Тъй като ти поиска удовлетворение, предполагам, че аз трябва да избера оръжието?

Никълъс сви рамене.

— От уважение към Бри — каза Медисън и наклони глава към нея, — няма да те убия. Но с удоволствие ще те смачкам с голи ръце.

— А аз изгарям от нетърпение да ти размажа физиономията.

— Ще се качим ли на палубата? — попита капитанът.

— Разбира се. — Никълъс тръгна към изхода и Мат го последва. Сабрина остана да зяпа след тях. По поведението им човек можеше да си помисли, че бяха тръгнали на разходка сред природата.

— Дявол да ги вземе — измърмори тя.

След няколко секунди двамата вече събличаха ризите си на главната палуба. Екипажът се беше събрал в кръг около тях, за да наблюдава зрелището.

На Сабрина й се струваше, че сънува. Бе обзета от паника. Не й се искаше нито един от тях да пострада. Забеляза Саймън, който се обзалагаше с неколцина моряци за изхода на двубоя.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита го тя. На лицето на Саймън се изписа изненада.

— Че защо да го правя, момиче? Това ще бъде добре и за двамата, а и ще осигури забавление на екипажа. Ти може би не си забелязала, но това се готвеше още от момента, в който тези двамата се запознаха.

— Но това беше само преди час! Не мога да повярвам, че за толкова кратко време може да са натрупали толкова много враждебност.

— Да не би да си забравила за първата им среща? — Саймън се наведе и зашепна в ухото й. — Негово превъзходителство видя как капитанът те поздравява по начин, по който нито един съпруг не би искал жена му да бъде поздравена от друг мъж.

— Аз обясних това на Никълъс.

Саймън повдигна вежди.

— И той разбра?

— Е, не, не съвсем. — Тя посочи към мъжете, които се готвеха за боя. — Но все още не виждам нуждата от всичко това.

— Това е, защото не си мъж, момиче.

Тя се втренчи с удивление в него.

— Ако те са пример за мисленето на мъжете, значи съм късметлийка. — Страхът от нараняванията, които можеха да си причинят Никълъс и Мат, бе заменен от раздразнение.

— Е, щом като никой от вас мъжете няма намерение да направи нещо, ще трябва да се справя сама — измърмори тя и си проправи път през кръга.

Никълъс и Мат бяха застанали в средата, готови да започнат боя. Сабрина ги изгледа ядосано.

— Вие двамата наистина ли искате да направите това?

Никълъс се усмихна мрачно.

— Аз да.

Мат кимна.

— Всъщност, аз изгарям от нетърпение.

Сабрина се зачуди дали не трябваше просто да ги набие и двамата и с това да сложи край на цялата тази история. Раздразнението й бързо прерасна в гняв и тя си помисли, че беше достатъчно ядосана, за да направи нещо такова. Чистата глупост винаги я изкарваше от равновесие, почти толкова, колкото и арогантността. Тук тя виждаше и двете, взети заедно. Сабрина си пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. За миг уравновесената лейди Станфорд се върна отново.

— Много добре. — Тя им се усмихна спокойно и се огледа с любопитство. — Къде предлагате да седна тогава? За да виждам най-добре, разбира се.

Никълъс присви очи.

— Ти да не смяташ да гледаш?

Дори Мат изглежда се чувстваше неудобно.

— Няма да бъде, подходяща гледка за жена, Бри.

— Независимо от това — отвърна ядосано Сабрина — аз възнамерявам да остана. — Тя забеляза една бъчва и се настани удобно на ръба й. След това им даде знак да започват, сякаш беше кралица, която дава благословията си на рицар преди турнир. — Когато сте готови, господа.

Никълъс й хвърли последен замислен поглед, сякаш я прогонваше от мислите си, след което насочи вниманието си към противника.

Двамата започнаха да обикалят в кръг, като се наблюдаваха внимателно. Бяха еднакво високи и с приблизително едно и също тегло. Гладиатори, изваяни от един и същ калъп, закалени в един и същ огън. Ако косата на Никълъс не беше черна, а на Мат — руса, можеха да минат за братя. Сабрина трябваше да признае, че голите им до кръста мускулести тела съвсем не бяха неприятна гледка.

Приликите не свършваха с физическите качества. И двамата имаха един и същ упорит характер и арогантно отношение. Сабрина бе свикнала с характера на Мат преди много години и сега си спомняше с обич за първата им среща. Същевременно тя се питаше дали с времето щеше да успее да свикне и с характера на Никълъс.

И, разбира се, и двамата имаха еднакво отношение към жените. Аферите на Мат бяха донякъде забавни за Сабрина, но тя не можеше да каже същото за Никълъс. Репутацията му на развратник все повече и повече я дразнеше. Дали беше вярно, или беше просто преувеличение? Колко жени бяха познали докосването на устните му? Милувките на ръцете му? Изгарящата топлина на тялото му?

— Изненадваш ме. — Устните на Мат се свиха в заплашителна усмивка. Гласът му беше измамно спокоен. — Очаквах, че ще започнеш да се молиш и да се криеш зад полите на жена си.

Никълъс се разсмя.

— Може би не си забелязал, но жена ми предпочита да не носи поли. — Той присви очи. — И аз не се крия зад никого. Ти ще съжаляваш за своята…

Преди да успее да довърши, юмрукът на Мат се заби в устата му. Сабрина потръпна вътрешно, но не реагира. Само се усмихна, сякаш се забавляваше неимоверно. В погледа на графа се забеляза изненада от силата на удара и той се поколеба, в резултат на което получи втори удар, този път с стомаха. Глухият звук от удара отекна в ушите на Сабрина, но Никълъс почти не се помръдна.

Мат отстъпи крачка назад. И той изглеждаше изненадан. Ударът му беше толкова силен, че би повалил всеки друг мъж.

Никълъс се окопити бързо, направи лъжливо движение с дясната си ръка и нанесе силен удар в брадичката на капитана, който го зашемети за миг. Мат отскочи назад, но успя да парира следващия удар. Двамата застанаха близо един до друг и започнаха да си нанасят силни удари. Очевидно нито един от тях не бе преценил добре противника си. Те бяха по-равностойни, отколкото Сабрина си беше представяла.

Бруталността на зрелището обаче надминаваше всичките й представи. Може би бе трябвало да пропусне тази форма на мъжко забавление. Твърде много години на почтено поведение я деляха от такива груби мъже и тя беше забравила колко диви могат да бъдат дори най-добрите от тях.

Сабрина беше единствената, която не се радваше на двубоя. Че екипажът се забавляваше, нямаше никакво съмнение. Моряците викаха окуражително и се радваха на всеки попаднал в целта удар.

Сабрина стисна зъби и се насили да продължи да гледа схватката. Тя нямаше намерение да остави някой от тези двамата да разбере, че не беше по силите й да гледа юмручен бой, колкото и варварски да беше той.

Тя продължи да се усмихва, въпреки че страхът й за тяхната безопасност растеше с всяка измината минута. Нито един от двамата нямаше предимство. Всеки приемаше ударите на противника си и му отвръщаше по същия начин. От ъгълчето на устата на Мат капеше кръв. Над едното око на Никълъс се беше появила рана, от която хвърчаха червени капчици кръв. И двамата продължаваха да се бият, никой от тях не беше готов да признае поражението си.

Стомахът на Сабрина се свиваше от гледката. Никой ли нямаше да се предаде? Какво щеше да се случи, ако единият победеше убедително другия? Дали враждата между тях нямаше да стане още по-непримирима? Ами ако нито един не победеше?

Тя искаше всичко това да свърши, и то незабавно. Никълъс едва се държеше на краката си, а и Мат не беше в по-добро състояние. Сега кой щеше да бъде победител беше въпрос не толкова на умения и сила, колкото на издръжливост и воля. Всеки от двамата продължаваше упорито да замахва, ударите им ставаха все по-слаби, но оставаха все толкова болезнени за насинените им тела, колкото и в началото.

Сабрина не можеше и нямаше да позволи двамата мъже, които означаваха най-много за нея, да продължат този безсмислен бой.

Тя внимателно огледа възбудените лица на моряците. Никой от тях нямаше да й помогне. Дори Саймън наблюдаваше с интерес схватката, въпреки че тя оценяваше начина, по който окуражаваше както капитана си, така и Никълъс.

Тя присви очи и обмисли възможностите. Просто да стане и да обяви двубоя за приключен нямаше да има резултат. Те нямаше да й обърнат внимание.

«Обикновено единият остава на крака.»