Виктория Александър - Идеалната съпруга

— Ти никога ли не чукаш? — тросна му се Сабрина. Никълъс се усмихна мрачно от рамката на вратата.

— Мисля, че вече сме обсъждали този въпрос. Не забравяй, че това е моята каюта.

— Да, знам. — Тя му хвърли презрителен поглед. — Твоята каюта, твоята маса, твоите столове, твоето легло…

— Моята жена. — Студеният му глас я накара да потръпне, но той гледаше към Медисън. Мат се облегна небрежно в стола си. Цялото му поведение беше предизвикателно.

— Мисля, че всички много добре осъзнаваме тази връзка — каза остро капитанът.

— Отлично. Страхувах се, че някой може да е забравил. — Той огледа гневно Сабрина. — Би ли ми обяснила какво правиш тук с Медисън? Сама?

Сабрина се втренчи с раздразнение в него. Този човек наистина ли вярваше, че има нещо неприлично в това да бъде сама с Мат? Тя не му беше дала абсолютно никаква причина да не й вярва. А ревността вече не беше приемливо извинение за дразнещите му и обидни подозрения.

— Нямам намерение да ти обяснявам нищо. Не вярвам, че има нужда от обяснение. — Тя кимна към Мат. — Вярвам, че вече ти изясних достатъчно отношението си към Мат.

— О, така ли? — Медисън повдигна вежди. — И какво му каза?

Сабрина се намръщи и го погледна предупредително. След това се обърна към Никълъс.

— Казах ти точно какво изпитвам към него. Следователно не е необходимо да нахълтваш тук като някакъв ангел на отмъщението или като…

— Измамен съпруг? — подхвърли небрежно Медисън. Гневът на Никълъс беше толкова силен, че Сабрина си помисли, че би могла да го докосне. Тя никога не го беше виждала в такова състояние и усещаше, че той прави върховни усилия, за да се овладее. Гласът му беше твърд, зъбите — стиснати и тя усети някакво лошо предчувствие.

— Да, скъпа, ти ми обясни отлично чувствата си към този човек. Аз обаче не знам какви са неговите чувства към теб. И нещо повече, подозирам, че на него не може да му се има доверие в това отношение.

Погледът на Сабрина се спря първо върху Никълъс, а след това върху Мат. Медисън нямаше да приеме спокойно обидите на графа. Мат се изтегна в стола си.

— Това ми звучи, сякаш ме обвиняваш, че нямам чест. — Той провлачваше безгрижно думите, но в очите му гореше стоманен блясък.

Никълъс повдигна презрително вежди.

— Трябва да призная, че ме изненадваш. Не очаквах, че ще бъдеш толкова проницателен, че да разбереш смисъла на забележката ми.

— Никълъс! — Думите на Уайлдууд бяха възмутителни. Сабрина се страхуваше, че въпреки дългогодишното им приятелство Медисън нямаше да остави тази обида ненаказана. Стомахът й се сви. Приятел или не, Мат можеше да бъде много опасен.

Мат се изправи бавно. Спокойните му движения контрастираха рязко с погледа: тъмен, гневен и заплашителен.

— Ще ти кажа това само веднъж, Уайлдууд. — Гласът на капитана беше учудващо спокоен и овладян. Сабрина изпита надежда, че назряващият конфликт ще бъде прекратен. — С Бри се познаваме от много години. По едно време дори бяхме съдружници. Двамата споделяме определена доза обич. За мен тя е като…

— Да, да, знам — прекъсна го нетърпеливо Никълъс. — Тя ти е като сестра.

— Точно така. — Медисън кимна твърдо. Никълъс изсумтя презрително.

— Това не може да бъде твърде успокоително за Сабрина, като се има предвид как си се погрижил за собствената си сестра.

На лицето на Мат се изписа объркване.

— За сестра си ли?

— Сестра му ли? — повтори Сабрина.

— Да, сестра му! — тросна се графът, втренчен гневно в тях, сякаш и двамата си бяха изгубили ума. Сабрина и Мат се спогледаха озадачено.

— За коя сестра става дума? — попита предпазливо Медисън.

— За онази, която е била повалена в разцвета на младостта си. За онази, която не успяла да се справи с всички проблеми, пред които се изправила. Онази, за която ни разказа Саймън.

Сабрина беше също толкова озадачена, колкото и Мат. За какво говореше Никълъс, по дяволите?

— Той ни разказа всичко. — В думите на графа се долавяше раздразнение от това, че тя все още не беше успяла да разбере за какво ставаше дума. — За онази, която станала монахиня!

Внезапно Сабрина разбра. Никълъс имаше предвид измислената история, която му беше разказал Саймън за името на кораба.

— Каква монахиня? — Мат сбърчи озадачено чело.

— Монахинята — намеси се Сабрина. — Сестра ти, монахинята.

— Онази, която станала монахиня — изрева Никълъс.

— Онази, на която си кръстил «Лейди Б»! — каза Сабрина с треперещ от паника глас.

— «Лейди Б» ли? — Мат се опитваше да разбере за какво му говореха останалите двама. — Но аз кръстих «Лейди Б» на…

— На сестра си — подсказа му отчаяно Сабрина, като се надяваше той някак да разбере безмълвната й молба.

— Бри, аз… — Мат се вгледа в очите й и внезапно осъзна смисъла на разговора — кръстих кораба на сестра си, разбира се. — Той се обърна към Уайлдууд и сви рамене. — Беше толкова отдавна, а и с нея никога не сме били близки.

Никълъс присви подозрително очи.

— Имах впечатлението, че сте били много близки.

— Ами, да. — Мат поклати глава. — Някога бяхме близки, но… след това нещата вече не стояха по същия начин. — Той се разсмя и хвърли отнесен поглед на Сабрина. — Когато се появиха нейните… проблеми, ние се отдалечихме един от друг. Тя просто не желаеше да приеме помощ от никого. Упорита, малка жена.

Сабрина стисна силно зъби, за да не изтърси някоя гневна забележка.

— Уверена съм, че си е имала основателни причини.

Мат въздъхна.

— Само гордост и твърдоглавие. Тази жена така и не разбра какво е най-доброто за нея. Особено по отношение на мъжете. Винаги правеше грешния избор и се забъркваше в изключително трудни ситуации.

— Едва ли са били такива, с които да не е можела да се справи — тросна се Сабрина.

— Вие двамата за какво си говорите? — избухна Никълъс. — Монахиня или не, пет нари не давам за сестра ти! Тревожа се само за Сабрина. И независимо дали я смяташ за сестра или за някаква проклета монахиня, искам да стоиш далеч от нея, по дяволите!

— Никълъс, ти не можеш да ми казваш какво да правя — възрази Сабрина и едва се въздържа да не тропне с крак.

— О, напротив, мога!

Тя го изгледа гневно.

— Тринадесет проклети години никой не ми е казвал какво да правя! Ако си мислиш, че точно ти си този, който ще започне да ми нарежда какво да върша и как да се държа, по-добре слез на земята! — Тя се обърна с лице към Мат. — Кажи му, Мат. Кажи му, че не може да ми нарежда, сякаш съм му слугиня. Кажи му, че не може да управлява живота ми.

— Бри… — Мат я погледна извинително. — Колкото и да те дразни това, той ти е съпруг и има определени права.

Никълъс се усмихна победоносно. Сабрина едва успя да потисне желанието си да го удари. А след това да удари и Мат. Беше й омръзнало да бъде заобиколена от хора, които постоянно й повтаряха какви права имал съпругът й.

— Въпреки че — погледът на капитана се премести от Сабрина върху графа — той определено няма право да ми казва какво мога и какво не мога да правя.

Никълъс повдигна вежди при това неприкрито предизвикателство, но отговорът му беше изречен със също толкова спокоен глас.

— Ти ще стоиш настрани от нея, Медисън.

— Ще правя каквото си искам. Това е моят кораб, а Бри ми е много скъпа приятелка.

— Точно в това е проблемът. На мен тя не ми е приятелка; тя ми е съпруга. И по тази причина няма да посрещна доброжелателно повторението на една толкова уютна сценка, каквато видях тук.

Мат кръстоса ръце върху гърдите си.

— Струва ми се, че изискваш твърде много в името на съпружеските си права. Особено след като все още нямаш право върху тази титла.

— Обясни се, Медисън — каза хладно Никълъс. Мат сви лениво рамене.

— Доколкото разбрах, първата ви брачна нощ все още предстои.

Единствено скърцането на корпуса на кораба нарушаваше тишината, която последва тази негова забележка. Напрежението в каютата беше толкова осезателно, че на Сабрина й беше трудно да диша. Двамата мъже си разменяха студени погледи от двата края на стаята, като всеки преценяваше силата, храбростта, способностите и недостатъците на другия. Всеки опит на Сабрина да предотврати сблъсъка вече й се струваше безполезен. Никълъс сви юмруци и ги отпусна толкова бързо, че Сабрина си помисли, че може да й се е привидяло.

— Ти стигна твърде далеч, Медисън. Всъщност трябва да призная, че не очаквах нищо по-добро от един… американец. От личен опит знам, че американците са груби, неучтиви и невъзпитани. — Той буквално изплю думите и Сабрина изстена мислено.

Мат не показа никаква видима реакция на обидата. Единствено пулсирането на една вена на врата му издаваше, че и той е също толкова вбесен, колкото и Никълъс.

— Е, поне когато един американец се ожени, жена му знае, че наистина се е омъжила.

— Мат! — избухна Сабрина, шокирана от намека. — Достатъчно! Що се отнася до теб — обърна се тя към Уайлдууд, — той не харесва англичаните повече, отколкото ти харесваш американците. Затова и двамата престанете незабавно с този смешен спор.