Мат сви рамене.

— С удоволствие бих се съгласил с теб в това отношение. Сещам се за доста неща, които бих предпочел да обсъждам с теб. — Той отиде до един стол и седна, след което протегна крака върху съседния стол. Медиен се облегна назад, сложи ръце под тила си и погледна Сабрина. — Нека да поговорим за злато.

Сабрина отмести краката му от стола и те тупнаха тежко на пода. Тя се настани в освободеното място.

— Какво ти каза Саймън?

— Не много. Нещо за някакво злато, скрито в Египет от французите.

Тя се наведе напред.

— Истинско съкровище, Мат. Поне половин милион. Оставено там преди двадесет години. И чака… нас.

— Не мога да кажа, че историята не е интересна, но защо ти е това злато? Когато те видях за последен път, ти беше натрупала значително богатство. — Той присви очи и се вгледа в лицето й. — Да не си разорена, Бри?

— Не точно — отвърна предпазливо тя. — Просто имам леки финансови затруднения. Проблем с управлението на инвестициите ми. А сега, когато Белинда ще се жени, трябва да й осигуря подходяща зестра и… — Тя го погледна предизвикателно. — Е, парите ми трябват и толкова. А ти? Не мога да повярвам, че малко допълнителни средства няма да ти дойдат добре.

— Не знам. — Той сви рамене. — Парите вече не ми изглеждат толкова важни колкото преди. «Лейди Б» е само един от половин дузината ми кораби. Както виждаш, аз се справям доста добре. Разбира се — той се ухили широко, — да трупам богатството си по законни и почтени начини не е толкова забавно, колкото когато го правех с малко измама.

Сърцето на Сабрина се сви. Търсенето на златото беше спекулативно и вероятно опасно предприятие. Ако Мат наистина нямаше нужда от парите, значи нямаше причина да й помогне. А без Мат тя не беше сигурна, че ще успее да се справи с Никълъс.

— Много добре — каза бавно тя. — Разбирам защо не искаш да участваш в това. Но оценявам твоята…

— Чакай малко, Бри. — Мат се наведе напред и хвана ръцете й. — Не съм казвал, че няма да участвам. Казах само, че парите сами по себе си не означават много за мен. Но напоследък животът е прекалено безинтересен и твоето предложение ми се струва много по-вълнуващо, отколкото каквото и да било напоследък. — Очите Му проблеснаха весело. — А и нали не мислеше, че бих пропуснал шанса да работя отново със старата си съдружничка?

Сабрина почувства облекчение и си позволи да му се ухили, като потисна импулсивното желание да се хвърли на врата му. Оставаше й да убеди само един човек и тя съвсем не беше сигурна как щеше да го направи. Дори не знаеше дали моментът беше подходящ да каже на Никълъс за търсенето на съкровището. Но с всеки изминат ден корабът приближаваше все повече и повече към Египет, по-близо до съкровището, по-близо до момента, в който щеше да й се наложи да разкрие пред съпруга си поне една от тайните си.

— Кажи ми нещо, Бри. Сега си омъжена за богаташ. Защо все още се тревожиш за пари?

Тя измъкна ръцете си от неговите и се облегна назад в стола.

— Мат, ти сигурно си спомняш, че когато се запознахме, аз се опитвах да превърна една нещастна банда от селяни и рибари в нещо, което да прилича на печеливша организация, занимаваща се с контрабанда. — Той кимна и тя продължи. — Знаеш, че Джак не ми остави почти нищо. Само бижутата ми, къщата в Лондон и доста големи дългове. — Тя погледна към другия край на стаята и се върна към онова далечно време. — През целия си живото винаги съм мислила, че до себе си постоянно ще имам някой, който ще се грижи за мен. Всъщност, аз дори очаквах това. Първо беше пралеля ми след смъртта на родителите ми. И въпреки че и тя в крайна сметка ме изпрати на училище, все пак плащаше сметките. След това се появи Джак, който смяташе, че една жена не може да се занимава с финанси. Въпреки че отдавна подозираха, че джобовете ни са празни, той нито веднъж не сподели и дори не призна истината за финансовото ни положение с мен. А и той се държеше, сякаш можеше да се справи с всичко. След неговата смърт се върнах при пралеля ми, като очаквах, че тя отново ще се погрижи за мен. Тя живееше на около един ден път от селото, в което се запознах с теб. Аз бях млада, почти фалирала вдовица с малко дете и един ден дочух как слугите си говорят колко голямо затруднение създавам на домакинството с присъствието си. Не знам дали те знаеха, че ги слушам или не. Както и да е, техният разговор ме накара да осъзная колко съм зависима. Странно е, че никога дотогава не се бях замисляла за това, а може би дори ако бях се замислила, нямаше да ми се стори, че това е някакъв проблем. Смея да твърдя, че за повечето жени зависимостта изобщо не е проблем. Но докато слушах тези трудолюбиви хора и знаех, че не съм допринесла с нищо — на практика бях безполезна, — изпитах срам и определена доза самосъжаление. В крайна сметка — тя се разсмя тихо, — няма много почтени начини, чрез които една жена от добро семейство да може да се издържа сама.

Тя отпи голяма глътка от чашата си и се втренчи в Мат.

— Съжалението се превърна в решителност да си помогна сама. Зарекох се, че никога вече няма да позволя да бъда зависима от някого или да се оставя други да се грижат за издръжката ми. И досега… — тя вдигна чашата си — спазих клетвата си.

Медисън сви замислено вежди.

— Защо не си ми казала за това досега?

Тя повдигна вежди.

— Кога, Мат? Когато се срещнахме за първи път и ти се държа изключително подозрително с английската благородничка, която ти предлагаше да й помогнеш да започне да внася контрабандно стоки в страната си? Или по-късно, когато от време на време плавах с теб? Скъпи приятелю, аз никога не си бях задавала въпроса защо вършех онова, което вършех. — Тя му се усмихна. — А и ти не си ме питал.

Той си играеше с чашата пред себе си и отказваше да я погледне в очите.

— Сега вече те разбирам, но сигурна ли си, че няма да бъде по-сигурно, по-безопасно и по-просто аз да ти дам парите, от които се нуждаеш? Само назаем, разбира се.

— Мат… — Тя се разсмя и изненаданият му поглед срещна нейния. — Страхувам се, че не си ме слушал. Трябва да се справя с това сама, както трябваше да се справя сама и предишния път. Не искам твоите пари. Но тогава имах нужда от помощта ти и ми се струва, че и този път ще имам нужда от нея. Пък и… — Сабрина му се ухили наперено — ако смяташ, че почтеният ти живот е бил скучен, направо не ми се иска да ти разказвам какъв беше моят. Държах се настрани от хората, винаги прилично, винаги с добри обноски и винаги вършех онова, което се очакваше от мен. Държах се толкова добре, че скъпият ми съпруг ме смята за тъпа и отегчителна.

В мига, когато думите излязоха от устата й, Сабрина осъзна какво беше направила и очите й се разшириха от ужас. Тя имаше личен кодекс на честта, който й казваше, че въпреки проблемите с Никълъс имаше неща, които трябваше да си останат само между съпруг и съпруга.

Мат се ухили до уши.

— Той все още не те познава много добре, нали?

— Подозирам, че започва да ме опознава.

Мат я огледа внимателно.

— И какво казва той за тези доста приятни за окото, но определено неприлични дрехи, които си облякла?

— Знаеш ли, това е странно — отвърна тя. — Очаквах от него да ми нареди да се преоблека веднага, но досега той не е казал нищо за дрехите ми, ако се изключат няколко комплимента.

Медисън повдигна въпросително вежди, но не каза нищо.

— Както и да е — тя скочи на крака и започна да обикаля каютата, — чувствам се прекрасно от това, че отново мога да ги нося.

Той се ухили.

— Преди да започнеш да се радваш твърде много на забранената си свобода, не мислиш ли, че ще трябва да си поговорим малко за тази работа със златото? Струва ми се, че Египет е адски голяма страна.

Сабрина застина на мястото си и се хвана за масата, за да запази равновесие. Детинският жест й беше необходим, за да възстанови ентусиазма си за търсене на златото.

— О, съмнявам се, че ще бъде чак толкова трудно. — Тя отиде до куфара си и коленичи до него. След това го отвори и започна да рови из пластовете дрехи. Най-накрая Сабрина измъкна победоносно писмото и го размаха пред Медисън. — Разбираш ли, Мат, ние имаме карта.

Тя отиде до него и сложи хартията върху масата.

— Погледни това. Всичко е написано тук, с всички подробности и указания.

Капитанът хвърли поглед на писмото и се намръщи.

— Но то е на френски.

— Разбира се, че е на френски. Написано е от един от офицерите, които са скрили златото. — Тя присви очи. — Не можеш ли да го прочетеш? Мислех, че майка ти е французойка.

— Разбира се, че мога да го прочета — отговори той. — Просто малко съм позабравил френския и това е всичко. Пък и винаги съм успявал да стигна където съм искал, без да се е налагало да разчитам на нещо написано върху парче хартия. — Той се ухили закачливо. — Особено пък на френски. Винаги ми се е струвало, че и най-невинната забележка на този език звучи толкова… толкова по-интимно.

— Мат! Ще бъдеш ли така любезен да останеш сериозен и да мислиш само за въпроса, който обсъждаме.

— Добре. — Той въздъхна възмутено. — Но мога да се сетя за една камара неща, които можем да вършим заедно и които са много по-интересни от разучаването на някакво старо писмо.

— Може и да са интересни, Мат — измърмори тя, без да обръща внимание на намека, който се криеше зад думите му, и гледаше внимателно страницата, която държеше, — но не са толкова доходни.

Като стоеше, Сабрина се наведе над писмото и главата й се изравни с главата на Медисън. Двамата се вгледаха внимателно в листа, като от време на време единият привличаше вниманието на другия към някой пасаж. Мат се съгласи със заключението на Сабрина, че в писмото се указваше вероятното местоположение на златото. След известно време тя се изправи и се протегна. Мат погледна нагоре към нея.