Той очакваше помощ и от едно друго място и също трябваше да изпрати едно писмо. То беше адресирано до неговия адвокат в Лондон и му нареждаше да наеме друг детектив, който да не бъде идиот като първия. Графът вече беше твърдо убеден, че обяснението на едно от брачните условия, които беше поставила Сабрина, се криеше в миналото й. Защо една жена, която винаги бе имала социално положение и богатство, искаше да се погрижи за финансовата си независимост? Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, той все още оставаше загадка. Най-лесно информация можеше да се получи от клюките във висшето общество, но тя често се оказваше и най-ненадеждна. Но нито Никълъс, нито първият некадърник, когото беше наел да провери Сабрина, не бяха успели да открият дори и най-малкия намек за парични проблеми.

Никълъс продължи да върви по кея потънал в мислите си. Една красива карета привлече вниманието му и той забави стъпките си. Елегантното возило изглеждаше толкова не на място и той се зачуди какво беше довело каретата тук.

Вратата се отвори и един мъж на годините и ръста на графа излезе навън с гъвкавата походка на атлет. Облеклото му беше безупречно, русата му коса контрастираше със загорялата му кожа, цветът на която без съмнение се дължеше на много часове, прекарани в работа под палещите лъчи на слънцето. От каретата се протегна женска ръка, окичена с множество пръстени. Мъжът хвана ръката в своята, повдигна я до устните си, изви я умело и положи една целувка върху дланта й. Никълъс се ухили на това очевидно многократно повтаряно движение, което твърде вероятно имаше необходимия ефект. Обектът на вниманието му затвори вратата на каретата, обърна се и забеляза Никълъс. Мъжът сви рамене и намигна на графа, който му кимна учтиво в инстинктивния знак на одобрение между двама мъже, които споделяха нещо общо — преследването на насладата от женските ласки. Непознатият се отдалечи и Никълъс продължи да върви по пътя си, като не можа да се въздържи да не се усмихне.

Той свърши бързо работата си и се върна на пристанището. Беше още далеч от кораба, когато забеляза фигурата на Сабрина на палубата. Тя не беше напуснала кораба по време на престоя му в пристанището, като за първи път се бе съгласила с него, че трябва да замени мъжките си дрехи с нещо по-прилично, както и да вземе със себе си няколко моряка, тъй като на това място нямаше да бъде в безопасност, ако тръгнеше да се разхожда сама.

Тя погледна към него и му помаха с ръка. Дали пък не се радваше на завръщането му въпреки различията между тях? Странно беше как сърцето му затуптяваше по-силно, когато тя се появеше пред очите му. Той вдигна ръка, за да отговори на поздрава й.

— Бри! — разнесе се силен вик някъде близо до кораба.

Бри?

Никълъс забави хода си, огледа се и забеляза един широкоплещест мъж, който вървеше но трапа с широки крачки. Въпреки че го гледаше откъм гърба, подскачащата му походка и кройката на дрехите му се сториха смътно познати на графа.

Сабрина се втурна по палубата. Никълъс закрачи по-бързо, подтикван напред от някаква неясна тревога. Непознатият стигна до Сабрина и тя се озова в прегръдките му. Той я вдигна над земята и я завъртя в кръг, при което косата й се развя свободно. Дори от това разстояние Никълъс не можеше да сбърка задоволството в смеха й. Той видя с удивление как мъжът я прегърна и впи устни в нейните.

Никълъс се качи на борда точно навреме, за да види края на нещо, което определено можеше да се нарече страстна целувка. Графът усети как в него се надига гняв. Кой беше този мъж и защо целуваше Сабрина толкова интимно? Сабрина. Неговата съпруга! Той стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци и Никълъс едва успя да си наложи да запази самообладание.

— Твой познат, предполагам? — Гласът му беше студен и твърд.

Сабрина и непознатият се пуснаха и се обърнаха с лице към графа. Господи! Това беше мъжът от каретата. Той се ухили на Никълъс и задържа едната си ръка около кръста на Сабрина, сякаш искаше да му покаже, че тя е негова. Това само увеличи гнева на Уайлдууд.

— Ти! Кой си ти? — попита го Никълъс.

— Би трябвало да ти задам съшия въпрос — отвърна нахално русият мъж. — Тъй като се намираш на моя кораб.

— Твоят кораб? — понита объркано Никълъс.

— Никълъс, позволи ми да ти представя капитан Матю Медисън — намеси се Сабрина. Очите й блестяха предизвикателно.

Графът се втренчи удивено в мъжа. Това не беше посивялата бащинска фигура на морския вълк, който Уайлдууд си беше представял. Това беше някакъв разбойник, развратник и вероятно измамник.

— Мат, това е Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд.

Медисън сви рамене.

— Е, добре, значи така му е името. Но какво търси тук?

— Аз съм нейният съпруг — процеди Никълъс през стиснати зъби.

— Съпруг? — Погледът на капитана се разшири от изненада. Той се обърна към Сабрина. — Вярно ли е това?

Тя сбърчи нос.

— Донякъде.

— Донякъде? — Медисън сви озадачено вежди. — Какво означава това, по дяволите?

— Не означава нищо — намеси се остро Никълъс. — И ще ти бъда много благодарен, ако си свалиш ръцете от жена ми.

Медисън се поколеба, прегърна бързо Сабрина и свали ръката си от кръста й. Тя хвърли презрителен поглед на графа и се обърна към капитана.

— Трябва да поговорим. Мина доста време и ние… — тя махна с ръце в някакъв неопределен жест — е, има някои неща, които трябва да обсъдим. Сигурна съм, че имаш въпроси.

— О, определено искам да ти задам няколко въпроса.

Тя се обърна към Никълъс и го погледна с изпепеляващ поглед.

— Сега ще се прибера в каютата си. Сама. — Сабрина се обърна и се отдалечи.

Графът се втренчи след нея. Медисън не беше единственият, който имаше въпроси към нея. Но Никълъс щеше да бъде проклет, ако позволеше проблемът да остане висящ. Той искаше отговори и ги искаше незабавно.

Медисън се разсмя.

— Тя наистина е страхотна, нали?

На младини графът се бе оказвал в много напечени ситуации, при които животът му беше висял на косъм. Той не бе участвал във войната, но беше служил на страната си по други начини. Всички качества, които някога го бяха правили изключително опасен човек, който се бореше и очакваше — не, изискваше — успех, се върнаха внезапно в него.

Той хвърли студен, заплашителен поглед на капитана и се постара гласът му да бъде в тон с погледа му.

— Докосни я още веднъж и ще те убия.

Никълъс кимна отсечено и тръгна след Сабрина.

Сабрина затръшна вратата на каютата си и започна да крачи из стаята. Никълъс нямаше право, абсолютно никакво право, да се държи с нея, сякаш тя беше негова собственост. Това, че той бе казал на Мат за брака им, я вбесяваше. Сабрина бе възнамерявала да му каже скоро по свой начин. А и Никълъс се бе държал толкова студено и гадно през цялото време.

Той действително се беше появил в неподходящ момент, но те просто се бяха поздравили като двама стари приятели, които не са се виждали повече от десет години. И все пак… Сабрина застина на мястото си, когато в съзнанието й изскочи една мисъл. Никълъс не знаеше за това. Той никога не беше срещал Мат и нямаше никаква представа за взаимоотношенията му със Сабрина в миналото. Никълъс знаеше само онова, което виждаше — жена му целуваше един красив непознат, при това го правеше определено с ентусиазъм.

Той ревнуваше! Сабрина се ухили, когато осъзна това. Разбира се, точно това беше. Каква прекрасна мисъл. Ако той я ревнуваше, значи поне малко се интересуваше от нея. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре. Беше й омръзнало недоверието между тях и й се искаше да върне приятелството, което бе започнало да се заражда помежду им. Освен това… е, тя вече не беше уверена дали искаше да спазват стриктно условията на брака им.

Вратата се отвори с трясък и Никълъс нахълта в каютата.

— Сега ще си поговорим! — В гласа му се долавяше потиснат гняв, а очите му блестяха ядосано. Той затръшна вратата зад себе си и тръгна към Сабрина.

Тя инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Много добре. Говори.

— Кой е той? — изръмжа Никълъс през стиснатите си зъби.

— Мат ли? — попита невинно тя.

— Разбира се, че Медисън. За кого другиго мислиш, че си говорим?

И последната капка съмнение се изпари. Той определено я ревнуваше. Това беше прекрасно. Сабрина едва успя да се въздържи да не се ухили радостно.

Тя отвори широко очи и се усмихна любезно.

— Ами, Мат, разбира се, е капитанът на този кораб.

Никълъс се втренчи гневно в нея.

— Отлично знаеш, че нямах това предвид. И не ме гледай толкова тъпо. И двамата знаем прекрасно, че не си глупачка; това е просто част от смехотворната пиеса, в която подозирам, че участваш от години. Почтената, тъпа, отегчителна лейди Станфорд със сигурност вече не съществува, ако изобщо е съществувала някога.

Сабрина го гледаше безмълвно. Дотолкова ли беше свалила гарда си, та бе позволила на този мъж с такава лекота да прозре истинската й същност? Дали свободата от пътуването и очакването за приключения не бяха разбили стените и преградите, които беше изграждала толкова упорито? Или просто десет години бяха твърде много време, за да бъдат скрити? Тя си пое дълбоко дъх.

— Много добре. — Тя скръсти ръце и го погледна право в очите. — Какво искаш да знаеш?

Никълъс присви очи и я погледна, сякаш не беше очаквал тя да се съгласи толкова бързо и съгласието й му се струваше подозрително.

— Откъде се познаваш с Медисън? Какво означава той за теб?

— Преди много години заедно участвахме в… о, в един бизнес. Можеш да ни смяташ за партньори.

Графът присви озадачено вежди.

— Бизнес ли? И какъв… — Внезапно той осъзна нещо. — Той затова ли е тук? Заради този така наречен бизнес, в който сега участваме? И той ли е част от него?