Какво му беше станало, по дяволите? Защо да отведе Сабрина в своето — в тяхното — легло му се беше сторило не само непочтено, но и неправилно? Та той искаше точно това. Това беше всичко, което искаше. А дали наистина беше всичко?

Не! Просветлението дойде толкова неочаквано, че той се почувства, сякаш някой беше забил юмрук в стомаха му. Той искаше нещо повече от нея. Нещо повече от миг на безумна страст. Той искаше… какво?

Любов?

Никълъс отхвърли тази мисъл, но тя се върна като някаква досадна муха и се загнезди в съзнанието му, като отказваше да бъде пренебрегната и настояваше за вниманието му. Любов — каква странна идея. Той никога не бе изпитвал любов и дори не вярваше, че това чувство съществува. Дали изобщо беше способен да разпознае любовта?

Мисълта се загнезди трайно в съзнанието му. Може би това обясняваше много от въпросите, които го измъчваха — странното му поведение по отношение на Сабрина и противоречивите чувства, които го изпълваха. Може би това обясняваше защо нейната целувка му беше въздействала със силата на юмручен удар. Може би Това обясняваше защо физическото задоволяване не му беше достатъчно, защо мисълта, че тя може да го намрази, бе непоносима за него.

Смехотворно. Ако беше толкова глупав, че да се влюби, то сигурно нямаше да бъде в жена, която дори малко щеше да прилича на Сабрина. О, тя беше красива и гореше от страст, която той не бе подозирал, че ще намери у нея, но тази жена беше упорита и много по-интелигентна, отколкото имаше право да бъде една жена. Тя вече беше доказала, че му е равна в словесния двубой. Не, здравият разум диктуваше той да се влюби в някоя покорна жена. Жена, която щеше да се съгласява с желанията му и щеше да уважава авторитета му.

Любовта не беше правилният отговор. Трябваше да има някаква друга причина за това, че се беше спрял, когато бе толкова лесно да я отнесе в леглото. За това, че внезапно бе взел присърце нейните тревоги и желания. За това, че се интересуваше толкова много какво желаеше и какво си мислеше тя.

Уайлдууд стоеше сам на тъмната палуба, придружаван само от раздразнението и нещастието си. Ако това наистина беше любов, то той не искаше да има нищо общо с нея.

Нощта щеше да бъде много дълга.



Ако някой й беше казал това, тя едва ли би му повярвала, но истината беше, че Сабрина спа по-зле на леглото отколкото на стола. Мяташе се неспокойно през цялата нощ. Тя си даде дума, че ще избягва и пренебрегва Никълъс, но още в мига, когато излезе на палубата, забеляза, че той вече е там.

— Сабрина — започна той, — за миналата нощ… — Тъмните му очи излъчваха предпазливост и загриженост и тя си наложи да не се поддава на влиянието на думите му. Той я беше накарал да се чувства като глупачка и тя нямаше да забрави това скоро.

— Не желая да обсъждам миналата нощ — каза хладно тя. — Предпочитам да забравя за случилото се. — Тя се обърна и насочи вниманието си към морето.

— Бих искал да ти обясня.

— Мисля, че всичко е пределно ясно.

— Така ли? — Той сграбчи ръката й и я обърна с лице към себе си. — Тогава може би ти ще бъдеш така любезна да ми го обясниш.

Сабрина го гледаше ядосано и решителността й да се преструва, че миналата нощ не се беше случило нищо, отстъпи пред растящия й гняв. Тя стисна зъби в последен опит да запази спокойствие.

— Пусни ме.

— Не и преди да ми кажеш какво имаше предвид. — В очите му прехвръкваха кехлибарени искри.

— Много добре. — Тя издърпа ръката си от неговата и се намръщи на болката, която изпита за миг. — Ти искаше да ми покажеш, че за теб не съм по-различна от която и да било друга жена, когато се стигне до устояването на печално известния ти чар. Искаше да ме унижиш и да ме поставиш в неудобно положение. Да ме сложиш на мястото ми. Дори не беше необходимо да завършваш прелъстяването, за да докажеш правотата си.

— Така ли мислиш? — попита той с недоверие в гласа. — Честно ли мислиш, че бих постъпил така с теб?

— Да. — Тя му хвърли предизвикателен поглед, сякаш го подканваше да се опита да отрече обвинението й.

— Защо, Сабрина? Каква причина бих имал да те унижавам?

— Причина? — Тя не беше мислила за това. Гневът не й беше позволил да потърси логическите причини за действията му. — Не знам.

— Е, узнай тогава. — Очите му се втренчиха в нейните и тя почувства безпокойство и съмнение. Дали не беше сбъркала? — Желая те от мига, в който се запознахме. Желаех почтената и спокойна лейди Станфорд. Но не толкова, колкото желая огнената, непредсказуема, упорита, вбесяваща ме Сабрина Харингтън, моята жена, ако случайно си забравила за тази малка подробност. — Той сграбчи рамото й. — Но какъвто съм си глупак, за първи път през живота си поставих желанията на една жена над моите собствени. Съгласен съм, че не трябваше да позволя нещата да стигнат чак дотам, докъдето стигнаха, но все пак в крайна сметка си тръгнах. Спазих идиотските условия на този така наречен брак. Дадох ти уединението, което толкова много искаш.

Сабрина го гледаше, изненадана от силата на думите му и огъня, който гореше в очите му.

— И след всичко това ти се осмеляваш да ме обвиняваш в най-ужасното престъпление. — Той я пусна внезапно. Сабрина отвори уста, за да каже нещо, но не успя да намери подходящите думи. Гневът й отстъпи пред справедливото възмущение на Никълъс.

Той я погледна ядосано.

— Освен това не ми харесва, че използваш думата прелъстяване. Струва ми се, че и от двете страни имаше значителни усилия в тази насока.

— Да не би да обвиняваш мен за всичко? — Гневът отново накара кръвта й да кипне. — Аз не съм онази, която се държи свободно и флиртува с теб. Аз не съм онази, която те оглежда с погледи, които ме карат да се чувствам, сякаш съм без дрехи. И аз определено не бях онази, която настояваше да дели каютата си с теб.

— Така е, но ние ще продължим да делим каютата — отвърна той. — За пред хората. Нямам намерение да позволявам на екипажа да си мисли нещо друго, освен че сме щастливо женени.

— Съмнявам се, че ще успееш, ако продължаваш да говориш толкова високо — изсъска тя.

Той си пое дълбоко дъх в очевидно усилие да се успокои. Гласът му прозвуча хладно и спокойно:

— Можеш да се чувстваш спокойна и да се отпуснеш. Миналата нощ няма да се повтори. Ще спазвам твоите условия и ще имам предвид твоите желания.

— Добре — тросна се Сабрина. Никълъс прокара ръка през косата си.

— Ще се съглася с теб и за още едно нещо. Аз също предпочитам да забравя за снощната случка. Миналата нощ не можах да спя изобщо и мисля, че ще бъде най-добре да забравим за това.

— Не си спал? Срамота, Никълъс. — Тя се усмихна самодоволно и се обърна към морето. — Аз лично спах много добре.



През целия ден Сабрина се държеше предпазливо и внимателно край Никълъс, сякаш вървеше по счупени стъкла. Приятните мигове, които бяха споделили предния ден, вече ги нямаше и отношенията им бяха напрегнати. Когато се стъмни, те бяха обявили неспокойно примирие.

И тази вечер Сабрина се прибра първа в каютата. Преоблече се бързо и легна в леглото. Никълъс почука, преди да влезе, и за миг тя изпита съжаление за условията, които му беше поставила преди брака им, както и за това колко неуместно той се беше сетил за тях миналата нощ. Беше любезен и учтив, но развратникът у него не се появи нито за миг. Изпълни обещанието си буквално и Сабрина беше повече от доволна от поведението му. Все пак тя не можеше да не се запита защо това задоволство не беше толкова сладко, колкото беше очаквала.

Те си пожелаха лека нощ и Никълъс легна в стола. Слабата светлина на луната преминаваше през малкия прозорец в кърмата на кораба и очертаваше сянката му с другия край на стаята. Сабрина усещаше всяко негово движение, всяко вдишване, всяка въздишка.

Корабът се поклащаше леко в тъмнината. Морските вълни се люлееха във вечния ритъм на живота. Плясъкът им в корпуса отекваше в ушите на пътниците.

И никой не можа да заспи.

Глава девета

Пристанището на Марсилия гъмжеше от хора както всяко едно голямо пристанище. Моряци и други различни и уникални форми на живот вървяха забързано във всички посоки. Натоварени догоре каруци и вагони се придвижваха по кейовете. Тук-там бяха натрупани високи камари от сандъци, наподобяващи нестабилни карикатури на средновековни замъци. Гласове на дузина чужди езици достигаха до слуха на Никълъс, миризмите, излъчвани от хората, рибите и бог знае какво още, изпълваха ноздрите му. Въпреки това той се наслаждаваше на усещането за твърда земя под краката си.

О, той винаги беше обичал пътуването по море. Като момче дори бе искал да стане моряк — неблагоразумна и немислима идея за единствения наследник на едно значително богатство и благородническа титла. Но колкото и приятен да беше животът на борда на кораб, на него все пак му беше приятно да почувства отново твърдата земя под краката ся.

Той тръгна през навалицата и се отправи към центъра на града. Сабрина го беше помолила да изпрати едно писмо до Белинда и той се бе съгласил. Никълъс се опитваше да се държи колкото може по-учтиво с нея, опитвайки се да намали напрежението между тях. Те се държаха един с друг като врагове по рождение, които са били събрани на едно място против волята си.

Докато вървеше през пристанището, графът се замисли над това. Трябваше да се направи нещо. Никълъс нямаше намерение да продължава да държи тази ледена бариера между тях. Липсваха му очарованието и предизвикателствата, които пораждаше присъствието на Сабрина. Учтивото, формално отношение между тях не беше онова, което искаше от нея, въпреки че все още не беше успял да си отговори на въпроса какво точно иска.

Може би капитанът на кораба щеше да хвърли светлина върху нещата. Той трябваше да се присъедини към екипажа си в Марсилия. Саймън му беше казал, че капитан Медисън е много стар приятел на Сабрина. Никълъс си представяше капитана като някакъв посивял морски вълк, нещо като бащинска фигура. Ако този мъж я беше познавал толкова дълго, то той без съмнение би могъл да му даде вярна информация за характера й. Никълъс имаше нужда от помощ и нямаше значение откъде щеше да я получи.