Някакъв слаб глас непрестанно й повтаряше, че може би вината за всичко това не беше само на младия Фитцджералд. О, първоначално бе държала под контрол инвестициите си, но с времето вниманието й се беше насочило другаде. Сабрина неохотно си призна, че ако беше упражнявала по-силен контрол, вместо да обръща внимание най-вече на дъщеря си, това никога нямаше да се случи.

Тя обаче смяташе, че парите й бяха похарчени добре. Белинда заслужаваше най-доброто. Пък и поетият риск бе донесъл добро възнаграждение. Белинда беше влюбена и желаеше да се омъжи за един очарователен младеж от добро семейство. Той беше наследник на внушителна титла и семейно богатство, което беше едновременно огромно и стабилно; Сабрина бе поразпитала дискретно, за да се увери в това. Тя не искаше животът на дъщеря й да бъде застрашен от липсата на пари или нуждата от тях — както се бе случило с нея някога.

Бракът, който щеше да осигури щастието на дъщеря й, беше точно това, което правеше настоящите й финансови трудности толкова неприятни. Една сватба означаваше осигуряването на зестра, която отговаряше на социалното положение на Сабрина и на покойния й съпруг, зестра, достойна за вдовицата на маркиз Станфорд. Ха! Внушителна титла, но с нея и с половин крона в добавка можеше да си наеме само карета, която да я разходи из града, и нищо повече.

Тя нямаше никаква представа откъде щеше да намери средствата, необходими за зестрата на дъщеря й. Малко бяха достойните начини, по които една жена можеше да спечели пари. Разбира се, ако тя самата се омъжеше, това щеше да реши всичките й проблеми. Повечето, ако не и всички, жени, които познаваше, се бяха омъжили заради положение и богатство. Все пак бракът само по финансови причини й се струваше отвратителен. Тя определено не се беше омъжила за пари първия път. Животът й щеше да бъде много по-лесен, ако беше направила противното. Дъщеря й също нямаше да се омъжи за пари. Въпреки това, наличието на значително състояние беше ако не изискване, то поне една приятна премия.

Сабрина въздъхна и отблъсна стола си от бюрото. Утре щеше да има достатъчно време да се върне към тревожните си финансови проблеми. Достатъчно време да се справи с паниката, която се опитваше да я обземе. Довечера двете с Белинда щяха да присъстват на соаре в дома на бъдещия й зет. Неговото семейство беше дало съгласието си за брака, въпреки че той все още не беше обявен официално. Сабрина очакваше тази вечер най-сетне да се срещне с бащата на зет си.

Граф Уайлдууд беше добре познат в дипломатическите и правителствените кръгове, но Сабрина никога не го беше срещала и си признаваше, че изпитва любопитство по отношение на този мъж. Според клюките той имаше репутация на голям женкар. Сабрина отказваше да мисли, че това беше нещо лошо. В крайна сметка, нейният съпруг също бе бил женкар, преди да се ожени за нея, а всички знаеха, че превъзпитаните женкари се превръщаха в най-добрите съпрузи. Синът й харесваше, така че сигурно щеше да хареса и бащата.

Тя стана, хвърли още един изпълнен с отвращение поглед към документите на бюрото, поклати раздразнено глава и се помоли всичко да се оправи. Оптимизмът, който бе част от нейната природа, се върна и тя се усмихна. Последния път, когато се бе изправила пред такава финансова криза, всичко се беше оправило. Но решението, което й бе позволило да се справи с кризата преди толкова много години, нямаше да й свърши работа този път. Истината беше, че тя не можеше да започне отново да се занимава с контрабанда.

Нежеланието й да се върне към този бизнес нямаше нищо общо с незаконността на тази дейност. Тук не ставаше въпрос за морал или съвест. Сабрина беше преди всичко реалист. Войната бе свършила и повечето стоки се продаваха свободно, така че вече нямаше нужда от контрабанда.

Колко жалко. Днес в този бизнес просто нямаше пари.



Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд, огледа балната си зала с любопитство и удивление. Обикновено той се чувстваше много по-удобно на социални събирания. Но днес събитието се организираше в неговия дом и усилията, които бяха необходими за подготовката му, му се струваха титанични. За щастие, можеше да разчита на помощта на сестра си Уин.

Ако беше женен, щеше да се чувства спокоен и да се довери на способността да съпругата си да се справи с положението. Сестра му беше отбелязвала това все по-често през двете години, които бяха изминали от смъртта на баща им.

Той неохотно признаваше, че тя беше права. Подходящата жена щеше да бъде един актив за него, ако продължеше да се интересува от политиката и правителствените дела. И ако някога отново се оженеше, неговата графиня без съмнение щеше да бъде учтива домакиня. Това беше изискване, което вървеше с положението й.

Но Никълъс нямаше голямо желание да се ожени отново. Той не бе искал да го направи и първия път и не искаше и синът му да се ожени толкова скоро. Момчето беше едва на двадесет и една години и имаше достатъчно време, преди да сключи брак. Но Ерик настояваше, че е влюбен. И какво можеше да възрази баща му? Той с гордост заявяваше пред всички, че никога не беше изпитвал това чувство, така че не можеше да разбере какво изпитваше синът му. Бе обаче изненадан и трогнат от чувствата на момчето — дори повече отколкото бе смятал за възможно. Това, както и смътното чувство за вина, че беше поверил грижите за подрастващия си син на други го беше накарало да даде съгласието си за този брак.

Никълъс огледа залата, която бързо се пълнеше. Той вече се бе запознал с бъдещата съпруга на Ерик и я бе намерил за напълно приемлива. Тази вечер щеше да се запознае и с майката. Графът знаеше доста за нея благодарение на един дискретен детектив, на когото бе платил значителна сума срещу задължението да му осигури информация и да си държи устата затворена.

Той забеляза сина си в другия край на залата и се усмихна неволно. Интелигентен и почтен, Ерик беше син, с когото всеки баща можеше да се гордее. Никълъс съжаляваше, че не можеше да каже същото за себе си. Момчето беше отгледано от Уин и проклетия му дядо. Все пак той нямаше как да не признае — макар и неохотно, — че старецът се беше справил добре.

Ерик усети погледа на баща си и вдигна ръка да го поздрави. Той придружаваше две жени. Стройната блондинка вдясно от него беше годеницата му Белинда — красиво, крехко създание. Вляво от него стоеше една малко по-ниска жена, също руса; дори от това разстояние личеше, че тя имаше изящни пропорции. Никълъс се зачуди дали това не беше сестра на Белинда, за която той не знаеше.

Тримата се приближиха и графът затаи дъх. Жената беше истинска красавица. Тя беше ниска и стигаше едва до рамото му, но на него му се струваше, че е изпълнена с енергия, която прикриваше умело. Той бързо отмести поглед. Никой не гледаше към тях. Музиката продължаваше да свири, а гостите разговаряха помежду си.

Удивително. Той ли беше единственият, който бе забелязал силата на присъствието й? Само той ли бе забелязал промяната във въздуха около тях? Само той ли бе обзет от необяснимо вълнение и загадъчност?

— Милорд. — Гласът й беше тих и дрезгав, чувствен и подканващ. При звука му по тялото му премина неочаквана тръпка. — Аз ли направих нещо, което ви кара да гледате толкова втренчено?

Той посегна към ръката й и я докосна с устни. Погледът му не изпускаше нейния и чувството на неудобство, което бе изпитвал допреди малко, се изпари. Пред една красива жена на графа не му липсваше самоувереност.

— О, не, милейди. Просто съм изпълнен с възхищение от красотата ви.

Тя се разсмя — приятен, звънък смях, който сякаш го обгърна и потъна в душата му.

— Татко — каза Ерик, — позволи ми да ти представя майката на Белинда, лейди Уинфийлд, вдовица на маркиз Станфорд.

Никълъс се стресна. Това прекрасно същество беше жената, която той бе проучил. В докладите на детектива се споменаваше, че преди двадесет години тя е била смятана за голяма красавица, но нищо писано върху хартия не го беше подготвило за срещата с нея. Хладна, кремава, порцеланова плът. При думата вдовица тя сбърчи нос и той реши, че жестът беше очарователен. Може би този брак все пак не беше грешка.

Значи това беше бащата на Ерик. Той беше много по-красив, отколкото й бяха казали. Изключително висок, с коса, черна почти колкото вечерния му фрак, който подчертаваше широките му, мускулести рамене. По чувствените му устни играеше усмивка на флиртаджия. Той бе заобиколен от аура на сила и власт. Интересен, привлекателен, неустоим.

Сабрина се вгледа в очите му. Очевидно беше, че е запленен от нея. Това я накара да почувства удовлетворение. Дори със своите тридесет и шест години тя все още беше способна да завърти главата на един мъж. Сабрина не можа да се възпре да не наклони леко глава и да не се усмихне по-широко, при което на бузите й се образуваха трапчинки.

— Е, милорд, предполагам, че скоро ще бъдем едно семейство?

— Семейство? — Той изглеждаше изненадан, но бързо си възвърна самообладанието. — О, да, разбира се, семейство. — Той погледна към сина си и бъдещата си снаха. — И колко очарователно ще бъде това семейство с две толкова красиви дами в него.

— О, Ерик, виж. Това не е ли Ан Хартли? — Белинда кимна към една млада жена в другия край на залата. — Мамо, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не, скъпа. Вие двамата вървете. — Тя хвърли скромен поглед на Никълъс. — Мисля, че съм в добри ръце.

Двамата млади се отправиха към приятелите си и Сабрина се загледа след тях.

— Изглеждат толкова млади.

— И вие не сте чак толкова стара — каза искрено графът.

Сабрина отмести поглед към него.

— Възрастта е относително нещо, не мислите ли? Когато бях на техните години, смятах хората, които бяха на моите сегашни години, за истински старци. Сега гледам на двадесетгодишните като на деца. Чувствата ми обаче не са по-различни, отколкото бяха по време на първия ми сезон.