Тя се прибра в каютата доста преди графа и се зачуди какво щеше да й донесе втората нощ от брака й. Хвърли изпълнен с отвращение поглед към стола. Искаше й се тази нощ да се наспи, а не да прекара часове в отчаяно търсене на удобство. Тази нощ той можеше да спи на стола, ако искаше; леглото оставаше за нея.

Тя съблече дрехите си, хвърли ги върху шкафа, изми се и извади една нощница от куфара си. Навлече памучната дреха през глава. Никога не беше харесвала плътните вълнени нощници с високи яки и предпочиташе пред тях лукса на памука и дантелите.

Нощницата й беше по-предизвикателна и откриваща отколкото й се искаше при дадените обстоятелства. Но по този въпрос не можеше да се направи нищо. Ако бе подозирала, че ще й се наложи да дели каютата си с мъж като Никълъс, може би щеше да си вземе нещо вълнено — ако не за друго, то за зашита. Тя вдигна ръце към тавана и се протегна лениво

— Много приятна гледка за посрещане на мъж, който се завръща у дома. — Никълъс стоеше в рамката на вратата и се хилеше. — Смея да твърдя, че бракът си има своите предимства.

— Никълъс. — Тя въздъхна и потисна желанието си да се покрие с нещо. — Никой ли не те е учил, че трябва да почукаш, преди да влезеш в стаята на една дама?

Усмивката му стана още по-широка.

— Не си спомням някой да се е оплаквал от това досега.

— Е, аз обаче възразявам. — Тя говореше делово, за да прикрие тръпката, която бе изпитала от присъствието му. Сцената беше твърде интимна. Високият, мускулест мъж в рамката на вратата, с очи, блестящи на светлината на фенера, и тя, облечена в дреха, която внезапно й се стори предизвикателна и съблазнителна.

Сабрина си пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че настояваш да спиш тук и тази нощ?

— Не мога да се сетя за друго място, на което бих предпочел да бъда. — Той затвори вратата и тръгна към нея.

— Какво правиш? — тросна се нервно тя. Никълъс спря и повдигна въпросително вежди.

— Мислех да седна и да сваля ботушите си. Може ли?

— Разбира се. Аз просто… — Тя поклати глава в напразен опит да прочисти съзнанието си от нежеланите картини на голото му, загоряло тяло. Странно — досега не беше мислила за онова, което беше видяла миналата нощ. Но докато тя стоеше покрита само с парче плат в малката каюта, а в очите на графа се виждаше неприкрито желание… — Сигурно съм много уморена — довърши тя.

— Несъмнено — измърмори той. Погледът му се плъзна по тялото й. Искаше й се да избяга, да се скрие. Навсякъде, където я докоснеха очите му, усещаше горещина, каквато не бе познавала досега. Зърната на гърдите й се втвърдиха и тя се уплаши, че Уайлдууд щеше да забележи доказателството за възбудата й под плата на нощницата. Щеше да го забележи и… Тя се изчерви и усети силно желание. Сякаш самата стая започна да пулсира и да вибрира от силата на потиснатата й страст.

В каютата беше горещо. Много горещо. Как не беше забелязала това досега? Ставаше все по-трудно да диша и тя несъзнателно започна да си вее с ръка. Погледът му се спря на нея и Сабрина замръзна на мястото си. Любов или не, толкова ли лошо щеше да бъде да си вземе онова, което желаеше? Онова, което можеше да се окаже неизбежно? В крайна сметка, той беше неин съпруг.

— Никълъс, аз… — Тя пристъпи към него.

— Сабрина. — Той произнесе името й като въздишка и в гласа му се долови някаква странна смес от предупреждение и желание.

Никълъс я придърпа в прегръдките си и впи жадно устни в нейните. Между тях премина искра и Сабрина усети как топлина се разлива по цялото й тяло. Езикът му продължаваше да изучава устата й и тя му отвърна по същия начин. Той миришеше на море и слънце. Сабрина осъзна, че само една целувка нямаше да бъде достатъчна.

Графът отдръпна устните си, обзет от нужда да вкуси още повече от това опияняващо създание. Устата му се плъзна жадно по врата й към изящните дантели, които обвиваха едрите й, стегнати гърди. Тя отметна глава назад и изстена и той дръпна нощницата й надолу. Пред очите му се появи едно зърно — втвърдено и примамливо. Той изстена и нежно го всмука в устата си. Никълъс започна да я гали с език и зъби, докато тя не започна да диша учестено и тялото й не се притисна плътно до неговото, сякаш искаше да се слеят в едно.

Той прокара ръка по стройния й крак и опипа твърдия й задник. След това бавно повдигна плата, докато пръстите му не напипаха гола кожа. Сабрина потръпна от докосването му и той прокара ръката си по крака й до извивката на бедрото. Пръстите му се плъзнаха по стомаха й и тръгнаха надолу към копринените къдрици между краката й. Ръката му започна да изучава деликатните гънки на плътта й, които бяха влажни и натежали от желание.

— Никълъс — изстена тя. Мислите й вече не бяха ясни и тя се беше концентрирала само върху докосването му. Мъжествеността му се притискаше силно към тялото й през дрехите му — решителна и изискваща. Тялото й копнееше за повече, за натиска на неговата плът, гола и изгаряща срещу нейната. Тя беше негова и точно това искаше. Това беше всичко, което искаше.

Той усети мига, в който Сабрина се предаде, и веднага разбра, че тя беше негова и той можеше да я обладае, когато пожелае. Графът изпита задоволство и залепи победоносно устни върху нейните. Тя му отговори със същия плам.

«… няма да се отдам на мъж, когото не обичам.»

Думите й, смешните й условия, изплуваха внезапно в съзнанието му. Той не обърна внимание на слабото чувство за вина, на лекия намек за срам, който усети. Сабрина не беше някаква невинна девица, която току-що беше излязла от класната стая; тя го желаеше също толкова, колкото и той нея. Сякаш за да потвърди това, Сабрина се вкопчи в него и езикът й нахлу в устата му.

Дали тя щеше да съжалява за това? Дали нямаше да го намрази, че беше изгубил самообладание? Дали самият той нямаше да се намрази?

«Чувала съм също, че си мъж на честта. Мъж, който държи на думата си.»

Никълъс изстена мислено. Той наистина беше мъж, който държеше на думата си. Може би нямаше толкова големи скрупули в отношенията си с жените, колкото имаше в останалите области, но все пак държеше на думата си. Проклетата жена вероятно му вярваше. Господ му беше свидетел, че тя вероятно бе изпитвала нужда от напътствията на мъж доста отдавна. Той не можеше да си позволи да я разочарова.

С усилие на волята, каквото не бе подозирал, че може да събере, той пусна нощницата да падне върху бедрата й, като мислено ругаеше съвестта си, че се беше обадила в такъв неподходящ момент. Уайлдууд се опита да се овладее.

— Мисля, че тази нощ ще спя на палубата. — Той се обърна бързо и тръгна към вратата. Графът я отвори рязко и се обърна, за да погледне назад, при което решителността му да си тръгне за малко не се изпари.

Сабрина стоеше неподвижно в средата на каютата. Светлината на фенера проникваше през прозрачната материя на нощницата й. Косата й беше разрошена, устните й — подути, а лицето — зачервено. Зелените й очи бяха разширени от изненада и блестяха от желание. Прииска му се да се върне при нея.

Никълъс си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Можеш да използваш леглото. — Той кимна отсечено и излезе навън, като затвори вратата зад себе си.

Сабрина остана втренчена в затворената врата, изненадана от внезапното му решение да си тръгне. Защо я беше оставил? Какво беше направила?

Никога през живота си не беше изпитвала такова силно желание. Никога не беше желала мъж толкова необуздано. След смъртта на Джак не бе спала с нито един мъж, но дори и покойният й съпруг не бе имал способността да предизвика такава страстна реакция у нея.

Разтърсена от незадоволената си нужда, стисна юмруци до бедрата си. След тринадесет дълги години беше успяла да намери мъжа, който разпалваше пламъците на желанието със сила, каквато тя не бе вярвала, че съществува. Никълъс. Нейният съпруг.

Сабрина бе обзета от раздразнение, което бързо бе заменено от растящ гняв. Това да не беше някаква груба шега? Дали той просто не се опитваше да й докаже нещо? Да й докаже, че можеше да преодолее принципите, резервите и желанията й, когато пожелаеше? По дяволите, той почти беше успял да го направи. Защитата й се беше срутила почти само пред изпепеляващия поглед на очите му.

Сабрина започна да крачи из стаята. Как беше позволила да се държи толкова глупаво? Сега той най-вероятно беше на палубата и се усмихваше весело на победата си. Тя не разбираше защо Никълъс беше решил да спре, когато беше постигнал своето, но й се струваше, че това вероятно беше част от плана му. Той очевидно не я желаеше истински. Нарастващото удоволствие, което бяха споделили, докато бяха разговаряли, вероятно също беше престорено и имаше за цел да я постави в неудобно положение. Да я постави на мястото й. За него тя не означаваше нищо повече от която и да било от безбройните жени, които бе имал преди. Нищо повече от една обикновена уличница.

Тя вдигна рязко глава и се втренчи ядосано в леглото. Само като си помислеше, че бе била готова да му се отдаде, и то с желание. Да се върже така с този смехотворен брак. Е, Никълъс беше получил последния си шанс. Друга възможност нямаше да му бъде дадена.

Сабрина се хвърли на леглото и се зави плътно. Туптенето на сърцето отекваше в ушите й. Тя дръпна одеялото над главата си и затвори плътно очи.

Плътно. За да изтрие спомена за вкуса му, за докосването му.

Плътно. За да потуши нуждата, която все още кипеше в нея.

Плътно. За да пропъди болката.



Кокалчетата на ръцете му побеляха от силата, с която стискаше перилата. Никълъс се беше втренчил в нощта, но не виждаше нищо. Опитваше се да се овладее, да възвърне нормалното си дишане, да успокои пулса си. И това усилие го караше да трепери.

Никога през живота си графът не беше напускал жена, когато успехът бе на крачка от него. Никога не беше отказвал онова, което му се бе предлагало свободно и лесно. Никога съвестта му не се беше намесвала по време на търсенето на удоволствия.