— Много добре. — Тя отиде до леглото и взе едно вълнено одеяло. След това отиде до един стол, отпусна се в него, уви одеялото плътно около себе си и протегна крака върху втори стол. След това сложи ръце в скута си и се усмихна. — Продължавай тогава.

За първи път тази вечер той, изглежда, се почувства неудобно.

— Сигурна ли си?

Сабрина изпита задоволство, когато осъзна, че единственият начин да спечели играта на този мъж беше, като започне да го удря с неговите камъни по неговата глава. Трябваше да приема предизвикателствата му и на свой ред да му отправя други.

— О, напълно. Не че ти си този, който настояваше за уединение.

Графът присви подозрително очи.

— И ще останеш да седиш? Там? — Тя кимна. — Не очаквах точно това от жена с твоята репутация.

Сабрина отвори широко очи във възможно най-невинното изражение, което можеше да направи.

— О, Никълъс, толкова много съжалявам, че не оправдавам идеала ти за тъпота и скука. Ще положа много повече усилия да бъда онзи образец на добродетел, за който се ожени. — Тя се настани по-удобно на стола си и затвори очи. — Няма да споделя леглото си с теб, но ще споделя стаята си. За мен ще бъде удоволствие да спя тук тази нощ.

— Прекрасно — изсумтя той.

Затворила очи, тя се заслуша в движението му. Изкушението да отвори леко очи и да надникне беше твърде силно и тя надигна леко клепачи. Той стоеше до стената, с гръб към нея. Сабрина успя да го зърне само за миг, преди той да угаси светлината. Леглото изскърца под тежестта му.

Сабрина се усмихна самодоволно в тъмнината и отново затвори очи. Столът беше ужасно неудобен, но си струваше да изтърпи това неудобство, за да победи Никълъс в собствената му игра.

Тя заспа изпълнена с доволство и сънува един смеещ се мъж с черни очи и тяло на гръцка статуя.

Висока, силна гръцка статуя, която нямаше дори маслинено листо на стратегическото място.

Глава осма

— Прекрасен ден, не мислиш ли?

Сабрина дори не помръдна клепач в отговор. Тя се наведе още по-напред през перилата и се втренчи в морето.

Никълъс потисна усмивката си и опита отново.

— Нищо не е толкова ободрително, колкото сънят на борда на кораб. Сигурно е заради морския въздух. Ти добре ли спа, скъпа?

Сабрина го погледна само за миг, погледът й сякаш премина през него и тя отново продължи да гледа ясното небе и синята водна повърхност. Графът се ухили на себе си. Без съмнение тя не бе спала добре на неудобния стол. През нощта той бе дочул няколко тихи въздишки и неразбрано мърморене. Трябваше да настои тя да си легне в леглото.

За миг той изпита слабо чувство за вина. Не беше виновен, че бе избрала да спи на стола. Въпреки условията на брачното им споразумение, нямаше нищо против да сподели с нея леглото. А какво точно означаваше това — е, той нямаше да я насилва, въпреки че истината беше, че това беше негово законно право. Но той щеше да остави Сабрина сама да направи първата стъпка. Никълъс беше уверен, че някога тя сама щеше да дойде при него.

Несъмнено това щеше да отнеме време. Тази жена беше упорита. Упорита, умна и вероятно много смела. Решителността му да проникне през пластовете, които прикриваха онова, което той усещаше, за което се надяваше, което искаше, се засили.

Той подпря едната си ръка на перилата и се загледа в профила й. Кичури златиста коса се повдигаха от вятъра и обгръщаха деликатните й черти. Мъжкото облекло очертаваше тялото й. Панталоните показваха стройни крака и закръглени задни части. Той никога не бе смятал мъжкото облекло за толкова привлекателно колкото сега. Графът се надяваше, че няма да му се наложи да чака твърде дълго, за да открие какво се крие под тези дрехи.

Никълъс не беше свикнал да чака благоразположението на някоя жена. Обикновено жените, на които хвърлеше око, с желание му се отдаваха и задоволяваха всяко негово желание и прищявка без много усилия от негова страна. О, разбира се, от него се изискваше да измърмори няколко романтични фрази. Той никога не се беше влюбвал, но това не му пречеше да използва заявяването на това чувство в романтичните си завоевания. Тази мисъл едва не го накара да се разсмее. При Сабрина тази тактика определено не беше свършила работа. Това нямаше значение; той все някога щеше да разбере как можеше да я покори. Никълъс я желаеше и щеше да я има. Всичко беше толкова просто. Той винаги получаваше онова, което желаеше, и не приемаше лесно поражението.

— Какво зяпаш? — изръмжа Сабрина.

Графът й хвърли най-ослепителната си усмивка.

— Теб, красива съпруго. Видение на грациозност и красота.

Тя се втренчи с недоверие в него.

— Аз съм видение, така е, но едва ли на грациозност и красота. Спах твърде малко. Едва си държа очите отворени. Главата ме боли, а всяко завъртане на врата ми е изключително болезнено. Видение? Ха. — Тя отново се обърна към морето, като измърмори тихо: — Чувствам се дяволски гадно.

Тя наистина ли каза… не, той сигурно беше сбъркал. Графът се замисли за миг, след което пристъпи зад нея и сложи нежно ръце върху врата й.

Тя се отдръпна рязко и го погледна ядосано.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Тъй като неудобството, което изпитваш, се дължи на мен — макар и непряко, — мога поне да направя нещо, за да го облекча. Така. — Той сграбчи раменете й и я завъртя с гръб към себе си. — Така по-добре ли е?

По добре ли? Усещането беше дяволски прекрасно. Тя изстена високо.

— Да, за бога. Невероятно е. — Сабрина наведе глава напред и ръцете му се придвижиха от раменете към врата й. Вцепенените й мускули започнаха да се отпускат под силните му, уверени пръсти. В съзнанието й изплува една мисъл — какво ли друго можеха тези пръсти? Сабрина въздъхна. — Къде си се научил да правиш това? В някоя чужда държава ли?

Той се разсмя тихо.

— Удивително е колко полезни дреболии съм научил по време на пътешествията си. Но това тук е резултат от опитите ми да облекча болката, която изпитвам след няколко рунда с човек като господин Джаксън. Посещавам неговата зала в Лондон.

Под натиска на пръстите му Сабрина изпита облекчение и си помисли, че можеше вечно да остане така, стига той да продължеше да я разтрива.

— Значи обичаш бокса — каза отнесено тя. — Кажи ми какво друго те интересува — освен жените, разбира се. Учудвам се колко малко знам за теб в сравнение с онова, което ти знаеш за мен.

— Може би. Макар по всичко да личи, че моята информация за теб е била погрешна. Какво точно знаеш за мен?

— Ами, това онова. Всичко, което се говори в обществото. Чувала съм, че в правителствените среди имат високо мнение за теб и че се очаква да се отличиш в парламента. Знам, че богатството ти е едновременно голямо и стабилно.

— И това ли се знае в обществото?

— Съвсем не. — Тя затвори очи. — Направих някои проучвания.

Ръцете му застинаха върху раменете й.

— Ти си ме проучвала?

— Аха.

Той я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си. Сабрина го погледна учудено. Гласът му беше строг, но погледът му я гледаше весело.

— Чакай да си изясня нещо. Ти си ме проучвала, но въпреки това се ядоса, когато ти казах, че и аз съм проучвал теб?

— Това е различно — отвърна тя.

— Не бих казал. — Той се разсмя. — Но няма значение. То просто ни поставя на една и съща основа. Аз ценя особено много честността, особено между мъжете и жените.

— Разбира се — каза тихо Сабрина. — Аз също. — Тя млъкна и обмисли думите му. — Честност. Като например да казваш на една жена, че я обичаш, за да постигнеш целите си?

Той се ухили лукаво и й отговори с нейните собствени думи.

— Това е различно.

— Разбирам. — Тя също се усмихна. — Във войната и в любовта всичко е честно.

— Точно така.

Сабрина само поклати глава. Колкото повече време прекарваше с Никълъс, толкова повече той успяваше да проникне зад защитата й. Наистина беше толкова очарователен, колкото се твърдеше, че е, както и много по-забавен, отколкото беше предполагала. Сабрина осъзна с изненада, че всъщност го харесваше.

Не беше разчитала на това, когато бе взела решение да се омъжи за него. Но след като бракът им вече бе факт, може би беше по-добре, че все пак го харесваше. А дали това харесване нямаше да бъде първата стъпка към любовта? Да се влюби в Уайлдууд щеше да бъде катастрофално за нея и щеше да й донесе само нещастия. Не се съмняваше, че за един мъж, който с такава лекота говореше за любов, думите не значеха нищо.

Не, тя щеше да си позволи да го харесва, дори да се радва на остроумието и дрънканиците му, но нямаше да си позволи да се влюби в него. Това не беше начинът, по който започваше един брак по сметка.

А и все още оставаше неудобният въпрос за честността. В миналото и настоящето на Сабрина имаше много неща, които тя криеше от Никълъс. И смяташе да ги крие вечно. Как ли щеше да реагира той, ако научеше тайните й?

Когато слънцето започна да залязва, Сабрина едва успяваше да държи очите си отворени. Двамата с Никълъс бяха прекарали един приятен ден, заети с неангажиращ разговор, в който не бяха засегнали неудобни теми. Компанията й, изглежда, му беше приятна и тя бавно се отпусна, тъй като беше осъзнала, че може да свали малко гарда си, без да се изложи на опасност.

С всеки час, който двамата прекарваха заедно, Сабрина показваше все по-голяма част от истинската си същност. Думите й ставаха все по-смели и тя не усещаше никакво неодобрение от негова страна. Когато осъзна, че Никълъс я смяташе не само за привлекателна, но и за интересна и приятна, Сабрина изпита облекчение. Знаеше за много бракове, които се основаваха на много по-малко от това.