— Какво искаш да кажеш? Мислех, че всичко е напълно ясно.

— Нищо не е идеално, скъпа. Та за тези условия… Първото беше за сватбата на сина ми с дъщеря ти. Тук не виждам никакви трудности.

— А останалите?

Той се намръщи.

— Ама че си нетърпелива. Такова нещо не може да се очаква от спокойната, уравновесена лейди Станфорд. Разбира се, ти вече си графиня Уайлдууд, а това несъмнено ще означава, че ще настъпят някои промени. И все пак — той поклати глава с престорена сериозност — не може да се очаква тези промени, и особено промените в характера, да настъпят толкова скоро след сватбената церемония. Това е изключително озадачаващо.

Тя се втренчи в него с удивление. Никълъс лежеше на леглото с вида на човек, който смята, че точно там му е мястото. Приличаше й на мързелив лъв, който оглежда лъвицата си. Това сигурно беше нещо хубаво за една лъвица, но за Сабрина поведението му беше дразнещо.

— Какво искаш? — изръмжа тя.

На устните му бавно се появи доволна усмивка. Господи, той се опитваше да я подмами! Опитваше се да разбере колко щеше да му бъде необходимо, за да я накара да си изпусне нервите. Е, тя нямаше да му даде тази възможност.

— Извинявай. Денят беше дълъг. — Тя се настани в един стол и се овладя. По всичко личеше, че щеше да има нужда от цялото си самообладание. — Попитах те какво ще кажеш за останалите условия?

— Трябва да призная, че съм малко объркан. Да видим дали съм разбрал всичко правилно. Аз трябва да те издържам както подобава на моя съпруга, на графиня с високо обществено положение. В замяна ти ще запазиш контрола върху своите активи, богатство, имущество и така нататък. Прав ли съм?

— Говориш, сякаш това е нечестно и егоистично.

— А не е ли? — Той повдигна невинно вежди.

— Не бих казала. — Сабрина си наложи да запази спокойствие. — Просто желая да си осигуря финансова стабилност.

— Искаш да кажеш в случай, че изляза прахосник, комарджия и развратник? — Очите му блестяха на светлината на фенера. — Не е много ласкав портрет.

Сабрина се изчерви.

— Не исках да го приемеш като обида.

— И все пак, когато една младоженка пожелае да се застрахова срещу възможни недостатъци в характера на съпруга си, човек неволно започва да се пита какво ще бъде бъдещето им. — Той замълча, след което добави замислено: — Или какво се е случило в миналото.

Тя му хвърли остър поглед. Абсолютно никой не знаеше колко малко пари й беше оставил Джак след смъртта си и Сабрина искаше да се увери, че никой никога нямаше да узнае. Колкото и много недостатъци да бе имал Джак, недискретността по отношение на финансовата му стабилност не беше един от тях. Тя се беше постарала тайно да изплати всичките му дългове на кредиторите.

— А следващото условие? — попита тя. Гласът й беше хладен и тя се надяваше да отклони вниманието на графа от финансовите въпроси.

— А, това е много интересно условие. Ставаше въпрос за деловите ни предприятия.

— Да?

— Чудех се с какъв бизнес може да се занимава една почтена жена като теб. Измислих няколко доста забавни възможности, но не твърде вероятни. Подозирам, че ако ти ги кажа сега, това няма да се отрази благоприятно на бъдещата ни връзка. — Той й се усмихна по момчешки и тя едва успя да потисне желанието си да му се изплези в отговор.

— Продължавай.

— Стигнах до неизбежното заключение, че първото ти делово предприятие — а може би трябва да кажа нашето — има нещо общо с това пътуване до Египет. — Той млъкна. — За Египет пътуваме, нали?

Тя кимна. Единствено раздразнението я беше възпряло да му каже накъде се бяха отправили. Тя бе знаела, че още с качването на борда Уайлдууд щеше да разбере накъде пътува корабът.

— Та аз си казах — продължи той, като гледаше в тавана — защо една жена като красивата лейди Станфорд ще ходи в Египет? Сама. Внезапно и без да уведоми никого. Защо ще отказва да каже на когото и да било, включително и на собствената си дъщеря, къде отива и по каква работа? — Той я погледна в очите. — Това е наистина загадъчно.

— И успя ли да разрешиш тази загадка?

Никълъс огледа внимателно лицето й.

— Още не. Но ще я разгадая. Все някога. В крайна сметка, ние вече сме женени.

Тя затаи дъх. Погледът му се беше втренчил в нейния от другия край на стаята. Подканващ. Привличаш като магнит. Неустоим. Вътре в нея се надигна силен копнеж и тя отвърна очи встрани с огромно усилие. Сабрина стисна юмруци в скута си толкова силно, че ноктите й се забиха в дланите. Болката проясни съзнанието й и когато тя отново погледна Никълъс, изражението й беше спокойно и непроницаемо.

— Без съмнение ти скоро ще разбереш целта на нашето пътуване. Не виждам нужда да ти обяснявам точно сега. — Тя се облегна назад и го огледа доволно. Поне в едно нещо имаше предимство. — Така че ако достатъчно съм успокоила тревогите ти… — тя му хвърли една любезна усмивка и кимна към вратата — можеш да си вървиш.

Той я погледна с насмешка и се настани още по-удобно на леглото.

— Но ние все още не сме обсъдили последното условие на споразумението ни.

— Мисля, че това условие беше най-разбираемо от всички.

— Просто искам да съм сигурен.

— Оценявам това.

— В крайна сметка, не бих искал да наруша някое от твоите условия. Мислиш ли, че те са стандартни за всеки брак по сметка?

Сабрина си наложи да възпре спокойната си усмивка да стане по-широка и весела.

— Нямам представа.

— Нито пък аз. — Той въздъхна, сякаш въпросът беше от изключителна важност. — Досега не съм се женил по сметка. И дори не съм уверен, че наименованието е правилно. Аз не усещам никакво удобство. Всъщност, дори виждам кое ще ме дразни най-много.

Сабрина не беше сигурна дали иска да се разсмее високо, или да хвърли нещо тежко по главата му. Този човек се шегуваше с нея, пробиваше защитните й стени и се опитваше да ги разруши изцяло. Внезапно тя с почуда осъзна, че харесваше този словесен двубой. Също така Сабрина осъзна и защо Никълъс имаше такава репутация за отношенията си с жените. Надменният, арогантен граф Уайлдууд определено беше очарователен мъж.

— Дали ще се дразниш или не, ти вече даде съгласието си.

Той сви рамене, доколкото можеше да го направи легнал.

— И това отново ни връща на последното условие. Та, на какво се бях съгласил? А, да — ти каза, че няма да споделиш леглото си с мъж, когото не обичаш.

Тя кимна, като се питаше докъде щеше да доведе това.

— Много добре тогава. — Никълъс преметна крака през ръба на леглото и се озова при нея с две широки крачки. Той коленичи пред нея и хвана ръцете й в своите. — Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.

— Какво? — Тя се опита да отдръпне ръце. — Не говориш сериозно?

— О, напротив, скъпа, Трябва ли да ти го доказвам? — попита драматично той. — Още от мига, в който те видях, живея само за да бъда до теб. Косата ти е изтъкана от най-чисто злато; очите ти съперничат на най-ярките…

— Никълъс! — Сабрина се разсмя и го отблъсна. — Това ми звучи като многократно упражнявана пиеса. Колко пъти си казвал на някоя нещастна, неподозираща нищо жена, че я обичаш?

Той се изправи и й се ухили.

— Тази година ли, или изобщо?

Тя не можа да се въздържи да не се разсмее.

— Ти си развратник!

— На вашите услуги. — Той се поклони дълбоко. — Правете с мен каквото пожелаете.

— Онова, което желая, е да престанеш с тези глупости, за да мога да си легна.

Той поклати твърдо глава.

— Страхувам се, че не ме слушаш. Нямам намерение да ходя никъде. Оставам тук. В тази каюта. Със съпругата си.

Веселието й изчезна. Сабрина скочи на крака и се втренчи ядосано в графа.

— Ти ми даде думата си. Обеща да ми осигуриш уединение!

— И ще го направя. Ако решиш да облечеш онова, което почтената лейди Станфорд носи в леглото си, с удоволствие ще затворя очи. Въпреки че — погледът му се плъзна по мъжките й дрехи — не мога да си представя нещо по-възбуждащо от днешното ти облекло.

— Определено няма да се преоблека, докато си тук — тросна му се тя.

— Това зависи само от теб. Мисля, че съм съгласен с теб за едно нещо. Денят наистина беше дълъг и аз бих искал да поспя. — Той й се ухили. — И тъй като нямам предпочитания към уединението, можеш да смяташ това за предупреждение. Намирам, че е твърде неудобно да се спи с дрехи и затова спя без никакви дрехи. Сега ще се приготвя да си легна. Ти можеш да правиш каквото искаш.

Сабрина го гледаше, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Той сигурно нямаше намерение да се съблече гол пред нея? С едно плавно движение Никълъс издърпа ризата си през глава и пред погледа й се откриха широки, мускулести рамене и здрави гърди. Кожата му беше изненадващо тъмна и тя си спомни, че Саймън й беше казал, че графът е помагал на екипажа, при което очевидно не бе носил риза. Тъмни косми се виеха на гърдите му и се спускаха съблазнително надолу по плоския му корем.

Сабрина преглътна с трудност. Колко далеч беше готов да стигне той? Не беше виждала гол мъж след смъртта на мъжа си. Но дори тя осъзнаваше, че Никълъс беше изключителен екземпляр на мъжко животно. Висок и едър, той се извисяваше над нея и запълваше каютата, която сега й се струваше твърде малка. Прииска й се да протегне ръка и да докосне мускулестото му тяло, да погълне топлината на тялото му със своето, да…

— Сабрина.

Веселият му глас я извади от мислите й. Тя си пое дъх и се успокои.

— Да?

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Сега ще сваля и останалите си дрехи.

Тя въздъхна и се предаде.

— Ти наистина ще останеш тук, нали?

— Да, скъпа, ще остана. — Той я целуна леко по върха на носа.