Колкото и да се опитваше, Сабрина не успя да потисне усмивката си.

— Туше. — Тя се обърна и се облегна на перилата. — В такъв случай ще бъде Никълъс и Сабрина.

Бледата светлина на луната и няколкото фенера на палубата хвърляха слаба светлина, но тя успя да забележи лицето му, което се извисяваше над нея. Застанала до него, тя забеляза, че той беше по-висок, отколкото си го спомняше.

— И все пак — каза тя леко предизвикателно, — струва ми се, че един мъж като теб би трябвало да мисли доста за приличието.

Той повдигна въпросително вежди.

— Мъж като мен ли?

— Мъж, който познава добре дипломацията. Лорд. Човек, който, ако информацията ми не е погрешна, е решил да се занимава с политика. Мисля, че ти най-много от всички би трябвало да се интересуваш какво биха казали хората за теб.

Той се ухили.

— Предполагам, че си права. Поне за пред обществото.

— А неофициално?

— Неофициално ли?

— Ти си също толкова известен и с личните си… нека да ги наречем афери, колкото и с обществената си дейност. Заслужена ли е репутацията ти на покорител на жените?

Някъде в дъното на съзнанието й се чу предупредителен глас; тя беше навлязла в опасни води. Но Сабрина не можеше да устои на привличането от словесния двубой.

— Дали е заслужена? — Той се разсмя отново. — Интересен въпрос. Предполагам, повечето мъже биха предпочели да вярват, че репутацията им в сърдечните дела е заслужена. Но ти, разбира се, знаеш колко лесно се градят и сриват репутации във висшето общество.

— И защо мислиш така?

— Ами — той млъкна, сякаш преценяваше ефекта от думите си, — вие със Станфорд сте имали доста лоша репутация.

— Не е съвсем същото… Никълъс. Вярно е, че нашите действия невинаги следваха правилата на обществото, но дребните ни приключения не включваха любовни афери. — Тя му се усмихна лукаво. — Както казах, това съвсем не е същото. А и беше толкова отдавна.

— Така е. — Той се вгледа за кратко в нея. — Наистина ли си се променила толкова много?

— Повече отколкото мога да кажа — отвърна тихо тя. Думите й бяха отнесени от вятъра, след което настъпи тишина. Сабрина осъзна колко близо стоеше графът до нея. Твърде близо. Дали само й се струваше, че усещаше как съблазнителната топлина на тялото му я придърпва към него? Дали туптенето в ушите й не беше звукът от биенето на сърцето му? Или на нейното?

Очите му отразяваха лунната светлина и блестяха — силни, опасни… възбуждащи. Тя забеляза смътно, че косата му беше пораснала малко по време на пътуването и сега се извиваше под ушите му. Сабрина потисна импулсивното си желание да протегне ръка и да хване един кичур между пръстите си. Погледът й улови неговия и безгрижието на мига изчезна, за да бъде заменено от напрежението между тях.

— Защо си тук? — прошепна тя.

Той сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

— Ерик ме помоли да говоря с теб за това пътуване. Опитът ми се оказа неуспешен. Ти ми отправи това смешно предизвикателство и… — Той поклати глава и я погледна в очите. — Защо съм тук ли? Истината е, че сам не знам. — Той се приближи още малко към нея. — Знам само, че от мига, в който се запознахме, се заинтересувах от теб. В един момент ме пленяваше, в следващия ме отрязваше направо. Повярвах, че ослепителната жена, която бях видял само за миг, бе някаква илюзия, някакъв мираж. И дамата, която беше известна в обществото със своето намерение да бъде истинска жена. Повярвах, че тази спокойна, почтена жена би била подходящата графиня.

— Графиня! — едва си пое дъх Сабрина, шокирана от думите му. — Брак? С мен?

Той сложи пръст върху устните й, за да я накара да млъкне. По тялото й мина сладка тръпка. Ръцете му се увиха около кръста й и той я придърпа към себе си, сякаш тя беше някаква покорна кукла, задвижвана от невидим конец.

Никълъс приглади един кичур от косата й и Хвана нежно брадичката й.

— Но когато ти ми се противопостави и направо ме предизвика да тръгна с теб, тогава започнах да се питам дали красивата лейди Станфорд наистина беше почтеният, донякъде скучен образец на добродетел, за който ме бяха подготвили моите детективи. Бих се оженил за тази дама. — Силата на погледа му не й позволяваше да отвори уста. — Иска ми се да познавах тази жена.

— Мисля, че едва ли…

Устните му се впиха силно в нейните, заглушиха възражението й и подчиниха волята й. Желанието, което тя беше потискала от момента, в който се бяха запознали, избухна в нея. Тя се вкопчи в графа, безпомощна да се пребори с нуждата да бъде докосвана от него. Устните й се разтвориха жадно и посрещнаха езика му. Приветстващи. Подканващи. Изискващи. Той имаше вкуса на груба сила и неограничена страст. Усещания, които Сабрина беше забравила отдавна, или може би не беше познавала никога, надигнаха глава някъде вътре в нея и тя притисна тяло към неговото.

Ръцете му я хванаха през гърба и той я придърпа още по-близо до себе си. Едрите й гърди се притиснаха към неговите; зърната им бяха втвърдени и възбуждащи. Дъхът й с мирис на бренди се смеси с неговия и Никълъс си помисли, че алкохолът никога не му се бе струвал толкова вкусен. Той изстена и отдръпна устата си от нейната. Главата й се отметна назад и той започна да целува врата й.

Тя вдигна отново глава и прокара пръсти през гъстата му, мека като коприна коса. Плъзна ръце до лицето му и отново насочи устните му към своите. Сабрина искаше — не, имаше нужда — да го погълне и да бъде погълната от него. Сякаш в просъница тя осъзна, че тази проява на страст на палубата скоро нямаше да бъде достатъчна.

Джак я беше научил на много неща за удоволствията, които можеха да бъдат изпитани между един мъж и една жена. Никога след смъртта му тя не бе искала да сподели такива интимни неща с който и да било мъж. Но дори и Джак не бе имал способността да я накара да реагира толкова бързо и с такова огромно желание.

Никълъс захапа рамото й. Ръката му умело погали гръдта на Сабрина през плата на роклята й. Тя потръпна под пръстите му и изпита желание за нещо повече. Какво ли щеше да си помисли той за своя образец на добродетел, когато я вкараше в леглото си? Този почтен, донякъде скучен образец на добродетел.

«…почтения, донякъде скучен образец на добродетел, за който ме бяха подготвили моите детективи.»

Детективи?

Той я беше проучвал?

Страхът от разобличение се смеси в възмущение и страстта й угасна като огън, залян от морска вълна. Тя прехвърли бързо разговора им в съзнанието си, като търсеше някакъв намек, някакво доказателство, че той беше разбрал за миналото й. Ако беше научил нещо, сигурно щеше да се издаде по някакъв начин. Страхът й изчезна и на негово място остана само растящ гняв. През всичките тези години тя си бе имала работа с твърде много арогантни мъже, за да позволи на поредния да си мисли, че всичко му е позволено просто защото е мъж.

Никълъс продължи да изучава тялото й, като се концентрира върху мястото, на което рамото се сливаше с врата й — място, за което той отдавна беше научил, че е възбуждащо за много жени.

— Никълъс…

— Ммм? — Топлата плът под устните му изглеждаше малко по-хладна.

— Защо си ме проучвал?

Хладината в гласа й проникна през възбудата му и той се отдръпна объркан.

— Не виждам нищо необичайно в това. Синът ми ще се жени за дъщеря ти. Естествено е да съм загрижен за момичето и семейството й.

Сабрина се отдръпна от прегръдките му и отстъпи назад.

— И каква информация получи за мен и за дъщеря ми?

Той се втренчи нея, опитвайки се да види изражението й на слабата светлина.

— Нищо необичайно, уверявам те. Живяла си относително консервативно след смъртта на съпруга си, като си се оттеглила в провинцията за период повече от достатъчен за траур. В обществото те приемат добре, въпреки че нямаш много обществени изяви. През годините на няколко пъти са ти искали ръката, но имената само на трима души са били вписани в книгата за залозите на Уайт като сериозни кандидати за благоразположението ти. Изглежда, че си в добро финансово положение. Никакви разтърсващи открития. Що се отнася до брака ти… — Той сви рамене. — Нямах нужда от детективи, за да разбера това. Онова, което сте правили със Станфорд, е публична тайна, която, ако смея да се изразя така, граничи с легенда.

Възмущение замени облекчението, което Сабрина изпита след думите на графа. Тя пренебрегна гласчето, което й напомни, че и тя беше проучила Уайлдууд. Наистина ли действията му бяха толкова различни от нейните? Той бе направил само онова, което беше необходимо, за да предпази сина си, също както тя бе трябвало да предпази дъщеря си. Дали се ядосваше повече на разследването, или на заключенията, които той си беше направил вследствие от него? Думите му не излизаха от ума й.

«Почтен, донякъде скучен образец на добродетел.»

— Отговори ли дъщеря ми на изискванията ти към бъдещата съпруга на сина ти? — В съзнанието й започваше да се оформя една идея. Той кимна.

— Разбира се.

Сабрина отиде до перилата и се загледа в морето. Идеята й се беше оформила напълно. Абсурдна. Смехотворна. Катастрофална. Непоправима грешка.

— Предполагам, че и аз съм отговорила на очакванията ти?

— Ами, да, аз…

Тя се обърна рязко и застана с лице срещу него.

— Какви точно са условията ти?

— Условията ми? — Той определено беше объркан.

— Изискванията ти?

— Изискванията ми? Страхувам се, че не те разбирам напълно.

— За работата — тросна се тя. — За графинята. За жена ти?

— Жена ми! — заекна той. Отговорът му беше предпазлив. — Ами, същите като на всеки друг мъж с моето положение, предполагам. Имам нужда от добра домакиня, способна да управлява домакинството ми. Предпочитам жена с малък интелект, при това привлекателна. И, естествено, жена с неопетнена репутация и безупречен произход.